РАЗДЯЛА
РАЗДЯЛА
Прости ми! Забрави ме! - каза и си тръгна
естествено и разпиляно,
тъй както бе дошла.
Стоях пред себе си объркан, даже
не те запитах може ли да се прости
на плахата звезда, шпионка замъглена;
зад нея някой гледа ни, присвил око,
а ние гърчим се разобличени,
на топлият щурец, че разрушава
с изтънчена наивност всичко,
в което ние се затваряме съзнателно,
на ручея, че в тъмното тече
и го пронизва с меча си сребрист.
Не те запитах нищо, нищо,
Тъй както си стоях
сред космоса объркан вече
завинаги.
КИТАРА
Създавай море. Но внимавай.
Не трябва да липсва нито една капка небе,
капка сребро,
капка сол.
Създавай нощ. Но внимавай.
Не трябва да липсва ни една капка светлина,
капка тишина,
капка роса.
Създавай жена. Но внимавай.
Не трябва да липсва ни една капка полъх,
капка восък,
капка огън.
И аз няма да съм аз. Ще съм онзи,
който тръгва, но не знае къде отива,
и му е хубаво.
Ще съм онзи, който пада в обятията
и може да мисли само за смърт.
И никога за тебе.
ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Животът ми мечтаеше за лекарка.
И ето, яви се чудото на моя път.
И болница й съградих в сърцето,
та в нея да лекува и самата смърт.
Тъй крехка е лечителката, плаха,
а пръстите й скалпела държат
като оръжие. Съвсем изтляха
и белезите в мъжката ми плът.
Болнико, участта ти днес желая,
дори да носи базвъзвратно смърт.
Жадувам рани да ме следват до безкрая,
защото те при мене ще я спрат.
РЕВНОСТ
Моят свят наистина е дребен.
Въздухът.
Водата.
Онзи камък,
дето е звезда и е потребен,
за да изгради в нещата памет.
Ти му измени и аз ревнувам.
Болница си, а това е драма.
Аз ли?
Аз в света си съществувам.
И живея винаги за двама.
И обичам. Смугли са звездите
легнали в темелите печално.
Ти ли?
Ти си просто малък жител
между скалпел и халка венчална.
Болница си. Здрава е земята.
В камък, въздух и вода ревнувам.
И ревнувам те от теб самата.
И не искам в теб да се лекувам.
ЛЮБОВ
Ти, който си на път, помни:
една жена те чака
винаги, някъде.
Тя не те познава, дори
не знае твоето име.
На нея й стига, че ти си на път.
На нея й стига, че ти ще я стигнеш.
Дори да няма огън в огнището,
тя ще те стопли.
Дори да няма хляб на масата,
тя ще те нахрани.
Защото вярва,
че тя е крайната цел.
Крайната цел - любовта.
Крайната цел - детето.
Което
утре
ще тръгне на път.
***
Стигнахме
толкова дълбоко в нас,
толкова светло,
опасно
и голо дълбоко,
че има надежда
вече
да не се завърнем в себе си
и да си живеем така
просто,
наивно,
красиво,
както цветето, което не знае, че е пръст,
както пръстта, която не знае, че е цвете.
И дори когато
един от нас си отиде,
другият да не разбере
това.
***
Толкова си хубава,
хубава,
че не мога да повярвам
в красотата ти.
Може би
ти трябва малка бръчка,
белег малък някакъв
от падане,
мъничко умора
във ръцете ти,
за да бъдеш истински красива.
За да мога да ти кажа:
- Мила,
тръгвай с мене,
нека извървиме
своите сърца докрай, докрай…
ГРАФИКА
Искам да нарисувам сняг.
И сред снега -
теб.
В зелено и черно, в зелено и черно…
После
искам да гледам
тази картина години… години…
Додето
снегът се стопи,
а ти
вече си бяла, бяла,
а земята - черна.
По-черна от черното - аз
ще бъда
в нея.
ВЪЗРАСТ
На Румяна
Тази песен не е поривиста,
аз отдавна съм тъжен и тих.
Все по-рядко сядам зад листа
да запиша нота и стих.
Не че вече не мога да бъда
едновременно цвете и нож,
не че в устните стискам присъда
и любовни слова посреднощ,
а защото, от болка пречистен,
виждам в рая на своя ад:
ножът, в мене забит, е разлистен,
а сред листите грейнал е цвят.
Върху него, добра и ранима,
е разперила нежни крила
вместо в кърви оплискана рима
една златна работна пчела.
СЕМЕЙСТВО
Слагам ръка върху раменете на думите, баща съм,
трябва да се грижа за всичко.
Едва проходили, падат и се удрят,
и се връщат разплакани,
и коленете им кървят,
и трият с юмручета сълзите си,
и се радвам.
Майка им непрекъснато пере бельото им,
дрехата й се повдига нагоре,
божествена е, когато простира.
А аз си мисля:
скоро няма да има ръце,
постепенно се изтриват, скоро
няма да може да ме прегръща…
После в леглото,
леглото е много широко,
слага децата между нас.
И сънищата ми дъхтят на сапун.
