Тоня Трайкова

Рубаите на Марко Марков са зрънца мъдрост, натрупана от съприкосновението с природата и света на хората. Това определя идейния обхват на изящните четиристишия, от които се излъчва изчистена красота.

Вечното и преходното са в центъра на поетичния свят, който търси да открие измеренията на живота.

Лирическият герой не приема преднамерената поза на мъдрец. Той е жив човек, който не съществува в резигнация и смирение, не е само съзерцател, а участник в чудото живот. Това обуславя и неговата многопластовост, изразена в тематичния кръг на този поетичен размисъл.

Човекът е разгледан като част от природния кръговрат. В този свят, който е млад, но и „страшно стар”, поникналите цветя извикват тъга, защото са „цъфнали очи”. Тревата, „стройна и зелена”, настъпва и превзема човека в неговата преходност.

Вечното движение, което е източник на живота като цяло, го обрича по силата на своите пространствено-времеви измерения.

Съществуването му се измерва в няколко мига, в които преминава през света, осъзнава безкрайната хармония на природата и себе си като част от нея. Тленното тяло е дом на душа, която отразява светлината на вечните простори като капка утринна роса.

Раздвоението между тяло и душа е раздвоение между краткотрайното и непреходното, когато се изразява в отражението на извечния свят чрез изкуството:

„Край мене крачиш, стройна и зелена
трева, от пръст и вятър сътворена,
гръдта и устните превземаш упорито,
но не и песента, в просторите вградена.”

Именно изкуството е онази сакрална нишка, която произтича от неговото профанно битие. То му помага да осъзнае себе си като част от безкрайността и сътворението. То му дава силата да надникне в своите дълбини. То му дава милостта на всемирната любов. То му дава неговия смисъл.

Тази основна музикална тема преминава през различни вариации. Песента на поета, ни повече, ни по-малко, е тази на славея в тихите предутрини, когато всичко се е смълчало в благоговение пред настъпващия ден.

Образът на човека на изкуството е сив и неугледен като този на малката птичка. Изграден е в противовес на блясъка на властта, която се явява в рубаите нееднократно.

Тя е символ на изкривените изначални измерения, на несъществените стойности от всякакъв вид. Поетът е неин контрапункт. Той е гордият самотник, който остава верен на себе си.

Трелите на песента му са обагрени с болка, но и с любов:

„Какво съм аз? Една самотна бяла врана,
от радостта отмината, от мъката ласкана.
Нормалните край мен са с бели сенки,
а моята чернее като стара рана.”

Образът на сянката по пътя отново говори за ефимерност, за приемането на собствената участ, която е страдание в името на нещо. Можеш да създаваш само ако си запазил своята автентичност, честта, достойнството, човешката си същност.

„Ей така живея - светло и опасно,
себе си убивам ежечасно.
Но защо го правя, питате се вие.
Може би, когато пръст съм, ще ви стане ясно.”

Нетрайното докосва и любовта. Тя не може да бъде спасение, притежава някаква обреченост. Любимата, майката и родината се асоциират с пръстта, която символизира зараждането на живота и неговия край. Живота, който си заслужава да бъде изживян:

„ Обичай този ненаситен, влюбен в теб живот,
по-сладък от сълза и по-солен от пот.
Не ще узнаеш той ли те живее, или го живееш ти,
но знай, че плод си, който трябва да остави плод.”

Красотата не е самоцелна. Цъфналият клон придобива смисъл, когато оставя нещо след себе си. Нещо красиво и истинско. Такова е и посланието на рубаите на Марко Марков.