Андрей Германов

Из „Острови” (1972)

***

Надолу и назад! Като по стълби,
като във изба слизам в свойто детство.
А там е полумрак, прохлада, прелест
и слънчев лъч от някаква пролука
изрязва тънък образ на дете.
На моя син прилича то. И носи
очите му. Но туй не е синът ми -
то цялото е нейде вътре в мен,
такова мъничко, непроменено,
покрито от годишните ми кръгове.
Внезапен порив тласва ме към него -
да го прегърна и да се разплача!
- Здравей, момченце! - То не ме познава,
изправя се, оглежда ме внимателно,
ала ръка подава доверчиво
и тръгва с мен да ми покаже своите
богатства.
Дрянов лък, играчки,
направени от мен… от него всъщност…
гнезда на птици, хладни речни утрини
и още нещо, още, от което
отскачат думите…
И аз не мога
да му подскажа нищо, аз не мога
от нищо бъдещо да го предпазя…
А то не знае, че ще ме познае,
когато стигне мойта днешна възраст…

О, бедно и щастливо. Ще те помня.

ДОЕНЕ НА ОВЦЕТЕ

От къщи тръгваш, щом на две копрали
отскочи сутрин слънцето, когато
пламтяща жега покривите пали!
Потъва уморено врабче ято
в салкъма! И рекичката в дерето
е топла, камъните обли парят.
Две сойки само виждат нещо, дето
ги дразни, и кресливо разговарят.
А по-натам - стърнището, полето.
Кръстци-гъсеници пълзят и суша
души пръстта. Люлее се небето
от жегата. И под дивачка круша
пладнуващото стадо се люлее…
Горещо мляко във котлето пее.
А после пак рекичката, върбите
и оня топъл гъдел на водата.
Сребристи са на жабата гърдите,
лимонени ушите на змията.
Следобед празен и ленив. Къпини.
Котлето по коляното те бие.
От чуждия бостан две топли дини.
И всичко туй - ей тая икиндия,
Балканът син под връшника огромен,
кръстците, пепелта, която свети,
рекичката, протекла в твоя спомен,
нарича се доене на овцете.

НА ВОДЕНИЦА НАЕСЕН

На чувалите с жито е постлана люцерна -
по ухото ме боцка една клечица груба.
И нощта над колата е дълбока и черна,
и е топло и сладко под косматата шуба.

Двата вола белеят, две рогати къдели.
Ще въздъхнат изтежко, ще прозвъннат синджири
и отново преживят, пак препасли, дебели
и звезди се проронят с кратки огнени дири.

Кротък огън облизва със езици от злато
ту уста белозъби, ту шише със ракия,
ту небръсната буза, ту ръчище космато,
дето бавно с главнята във жаравата рие.

Там са старите само и приказват си тайно,
но се чува и тука - чичо Йорги разказва,
като бил във Кавала с набор някакъв Райно
една хитра гъркинка (тук наострям се!)… пазва…

Вече цяла неделя. Всяка вечер все нови.
За жени, за убийства. За дела таласъмни.
Парна мелнице «Кушев сие Риболови»,
колко пак ще ги чуеш днес, додето се съмне?

После цял ден в реката между жаби и мряни,
между лигав жабуняк на зелени къдели,
сред нивя кукурузни - турчуля с ятагани -
покрай печени тикви и по ябълки зрели.

После пътища черни. Глас на сънена птица.
Бедни бели къщурки. Мили детски съблазни!
И мечти пак да дойдем някога на воденица,
пак, когато сандъкът със брашно се изпразни.

ГНЕЗДО В ТРЕВАТА

Под ръката запотена
съска режеща коса.
Детелина покосена,
дъх на листи и роса.
Изведнъж - внезапен крясък!
Изпод острието зло
с пърхане, с отчаян плясък
шибва алено крило!
Литва птица в синевата
над дълбоката гора,
разпилява по тревата
кръв и алени пера!

Тя осъдена е вече
само да лети! Докрай.
Нависоко, надалече
през сияещия май!
Нависоко! Надалече!
Ах, отде ли сила взе? -
Няма как да кацне вече,
няма птицата нозе…

И безнога, но крилата
тя в прозрачното гребе,
слива се със синевата,
става блясък и небе,
става мисъл поривиста,
че смъртта ни би била
много синя, много чиста,
ако имахме крила.

КОГАТО СТАВАХМЕ МЪЖЕ

Как щури щуквахме през стърнищата,
щом нейде, както чайките криле,
полюшнеха забрадки из житата
момичетата в юлското поле!
Закачки полудетски. С дъгоцветни
излъчвания думите горят
и ни зашеметяват дните летни,
и всичко, всичко е за първи път!
И трепка в къра нажежено лято,
и цвили конят, спънат на въже…
Ах, сладък беше оня миг, когато
усещахме, че ставаме мъже.

И ни опиват сънища неясни,
и сред виденията на нощта
откриваме изтръпнали, прекрасни,
че съществува женска голота!
Че има мъх над устните горещи
и дълбина в недетските очи.
Не ни харесват вече сладки вещи -
солено дай! Лютиво! Да горчи!
И стапяме се в първото си лято.
А конят цвили, спънат на въже…
Ах, сладък беше оня миг, когато
усещахме, че ставаме мъже!

ТЪЙ СИ ОТИВАШЕ СТАРА БЪЛГАРИЯ

Вън беше празник, вън беше радост
и зарезановци - сатири стари -
с венци на глава, тънки ластари,
славеха с песни вечната младост.
А той си тръгваше, а той отиваше,
отдето никой не се завръща.
Бавно сърцето старо изстиваше,
както изстива напусната къща.
Сам причасти се с вино и къшей,
поръча с вино да го умием
и да не плачем за него в къщи -
със песен да го проводим ние.

Лежеше мъдър, лежеше бледен,
живял на света малко ли, дълго ли -
вече единствен, вече последен,
сам от ония, старите българи,
тракиец, правнук на стар безбожник
с гробница древна под Хем в полето,
гдето бе венчал весел художник
мъже със лоза, жена със цвете…
И надойдоха весели хора
с венци от лози, стари сатири,
и се изпълни със глъчка двора,
задумка тъпан, свирка засвири…

Обкичиха го с лозови пръчки,
ядоха жито, пиха полека
и му играха хоро по мъжки -
тъй както преди тридесет века.
Някой повдигна тежко капака -
светна лицето с мъжката сила.
Тогава песен някой изплака:
«Сбогом, прощавай, невясто мила!»
И тръгна плачът, с песен примесен,
в хълма със гроба нов се удари.
Тъй изпровождахме дядо със песен,
тъй си отиваше стара България…

ГАРА ВЕЛИЧКОВО

Перон тревясал и нагорещен,
липички с мършави листа сред зноя.
Вагони. Дрямка. С трупи наводнен
районът.
Зад перона, зад завоя
една пътечка в дрямката върви,
край Камчия полека се провира
сред клекналите бабички-върби
и някъде сред пясъка умира…
Пек. Мирис на коноп. Треви. Листа,
покрити с прах…
И само там, където
Балканът син набира висота
и смътно се прелива във небето,
в едно селце, забунело от зной,
под орех мълчалив стои къщурка
със мама, с дъх на чисто, със покой
и с керемиди като костенурка…
И облаци на път в предвечна шир.
Те никого не търсят и не чакат,
те пълни са с поезия и мир…
Червена шапка.
Остро свирва влакът
и биволът с изблещено око
избрецва! И светът се олюлява.
И става ясно: ще умра, ако
по градищата всичко туй забравя…

***
Майко Камчия, майко Камчия,
аз съм твоето малко камъче.
Помня твоите бели извори,
сини камъни, гъвки извиви,
помня твоите бистри вирове,
със пъстърви, с птичи викове,
с хладно плискане, с чисти капчици,
майко Камчия, майко Камчия.
От високото, майко Камчия,
ти откърти ме, остро камъче,
сред гнездилища и леговища,
по въртопи и зли пороища,
сред пожарища, между сечища
минах пъстрите ти поречища…
Где са мойте ръбове каменни,
майко Камчия, майко Камчия?
Между пясъци, между осени
губим ръбове, дълго острени,
неусетно се намаляваме,
като стари парички ставаме -
в твойто тихо и жълто устие
светят пясъци тихи и пусти…
Там е твоето малко камъче,
майко Камчия, майко Камчия.

ПОНЕДЕЛНИК

По стълбите надолу и навън - навън,
където улицата тича
забързана сред грохот, шум и звън! -
Дерзай, мисли, твори добро, обичай!

Неделята е някъде назад
с безделието, с излет до баира,
с обезлюдения притихнал град,
с неделната семейна скара-бира,
с игра на карти, с мач, със бяс игран,
със спомени, със ровене в мазета,
със пустота пред синия екран,
през който времето убито крета.

…Край тебе дъжд от гласове вали.
Деца притичват. Пърполят мотори.
За нищо тебе днес не те боли.
Че делото с безделието спори.

Ти имаш цел. И другото сега
история забравена е вече,
и седмицата днешна без тъга,
неизживяна, мами отдалече.
На изгрева от синята черта
започва тя. Със труд. Със мисли кратки,
със спор, с далекогледна яснота.
И със юмруци, стиснати за схватки.

***
Кога ли днес бе съмнало? Не зная -
така наситен бе и тоя ден,
че се прибрах във малката ни стая
и паднах на леглото уморен.

Шумят децата покрай мен. Не мога
сега да стана да играя с тях -
едва долавям през мъгла дълбока
игрите им и веселия смях.

По цели дни върти се колелото
и ние в кръг въртим се по цял ден.
Така докрай. Докрай така, защото
животът просто тъй е уреден.

Борба за време. Бързи автобуси
на път през обновената страна.
Лозя. В градините главички руси.
И светлина. Бездънна светлина.

Борба за хляб. Внезапни мисли - ято.
Накъсан сън. Отрудени ръце.
Една усмивка тайна, от която
затупва младо твоето сърце…

Кога ли днес бе съмнало? Не помня.
Потъвам и изчезвам уморен.
Със други мисли, дребни и огромни,
ще ме застигне следващият ден.

ДЪЖД ПРЕЗ АВГУСТ

Не искаш ли да тръгнем с тебе двама
по улиците, мокри от дъжда,
за да си върнем детската измама
под струите от падаща вода,
сред хора бързащи, ответи шапки,
сред разлюлени в локвите лица
и с кръгове от шибащите капки -
безброй часовникови колелца,
със тоя светъл облак във зениците,
прострян връз есенното ширине
и щипнат с лястовици върху жиците
като със черни щипки за пране?

Не искаш ли? Добре, добре. Оставаш.
Но аз ще си отида някой ден,
а ти ще бъдеш и ще съжаляваш,
че в тоя дъжд не си дошла със мен.

КОМАНДИРОВКА В ДАЛЕЧНО ГРАДЧЕ

Къде в такава нощ? Безвремие:
денят е свършил. Ти си млад,
но си останал сам в големия
тъй свой и все пак чужди свят.

Къде в такава нощ? Веявици
в очите хвърлят снежен прах.
Пияници като пиявици
са впити в мокрия тезгях.

Седни сред тях. Нали тезгяхите
затуй са. Вино си налей.
И нека вън в нощта под стряхите
скръбта си вятърът пилей.

Побратими се с талигарите
и разкажи им всичко ти.
И нека някъде по гарите
да скърцат чакащи врати.

Да, знаем, знаем - тебе чака те
жена с очи като през дим.
Не бързай! Все ще стигнем някъде -
към гара все една вървим.

Но в тая нощ - дотук. Веявици
в очите хвърлят снежен прах.
Пияници като пиявици
са впити в мокрия тезгях.

***
Над пожълтелите баири
сред облачния необят
случаен лъч пролука дири -
докоснати била искрят;
там нейде дизел пука, гасне,
там нейде трепкат звуци ясни,
а тук, в дола, мъгла се тули,
дими къщурчица; а тук
миришат остро жълти дюли
и диви патици, дочули
за есента, крещят: на юг!

По дънерите светят гъби,
забравен лист трепти едва,
невидим кон със остри зъби
гризе изсъхнала трева,
пръхти и спуска се надолу
към ниското на водопой.
Прохладно. Здрачно. Сиво. Голо.
И в паяжинния покой
опива нежно тишината
на есенна печал дъхът.
През гънките на планината
белее тих напуснат път.
Но аз не тръгвам…
Колко странно!
Далече си от мене ти,
а всичко чуто и видяно
приема твоите черти.

СРЕДАТА НА ОКТОМВРИ

Самотна женска фигура на спирката,
заплетена във есенния дъжд.
Там някъде на края на света.
И черното невидимо море
със грохот сриващо брега. Във есента.

Нима си ти, която аз познавах?
Не сън ли бяха слънчевият пясък,
вкусът на сол върху седефената кожа,
отдаващото се - съпротивяващо се тяло?
Сега е късно. Буден съм. Във есента.

Билетът купен е и влакът чака.
Един железничар, със мрака слят,
блести с чукчето, слуша осите. Това е краят.
Раздвижените колела ще срежат
една съпротивяваща се нишка. В есента.

А някъде на края на света
над черното невидимо море,
с отчаян грохот сриващо брега,
във есенния дъжд заплетена, една
самотна женска фигура ще има. В есента.

***
Неугледна и малко вяла,
в живота явно неуспяла,
в града останала веднъж
без близки, без дете и мъж,
без смисъл тя сама седеше,
без вкус вървеше и четеше,
излизаше във утринта
през бодър глъч и суета.

Но вчера в утринта изгряла
тук спря една линейка бяла,
жена във къщата дойде,
остави тук едно дете.
Едно дете, родено само,
от своя майка неласкано,
намери тука своя дом.
Жената светна мълчешком.

Тя като вещ безкрайно скъпа
цял ден го носи, три и къпа
и все поглеждаше навън,
усмихната като насън -
нима не знаят вече в двора,
нима не виждат всички хора,
че има смисъл, има плод
безсмисленият й живот?

Тя го подхвърля до тавана,
посяга живо да го хване -
едно до друго две лица,
едно до друго две сърца.
И като знак за тъжна радост,
и като знак за нова младост
трептят под тъмните стрехи
ред белоснежни пеленки.

ИНЯ

Това съвсем не е моминско име,
макар и да звучи с такава нежност.
Как омагьосва планината синя
с дърветата, във тая тиха снежност
обраснали с кристална, крехка иня.

Като невяста в бяло е елата.
Брезата е един корал огромен.
От цели дни не е полъхвал вятър
и грозен мраз, унесен в странен спомен,
кристалчета е везал в тишината.

Да, знаем ние: клонките сребристи
от утре пак отново ще са черни,
но нека днес, във тоя миг единствен
на крехката магия да сме верни -
за утре да не мислим. Да не мислим.

Кристален сняг. И в тишината синя
между елите, тежки клони свели,
със тебе очаровани ще минем.
Дано запомним: тия клонки бели
и тоя снежен сън, наречен иня.

***
Аз вярвам и в неказаните думи,
и във признанията премълчавани,
по-мили от признанията шумни,
по-скъпи от безстрастното отдаване.
Защото вижда обичта окото
дори и зад клепачите притворени,
защото силата мълчи.
Защото
мълчанието също е говорене.

Небето мълчаливо е, небето! -
Най-извисената от всички истини.
Мълчи. И ще дочуеш ти сърцето
как тихо шепне думите единствени.
Ще чуеш стоновете на дървото
и блясъка на сводове отворени.
Защото няма тишина.
Защото
мълчанието също е говорене.

***
Годините несетно се въртят
и чезнат в надпреварата голяма.
Вървим по своя тесен личен път
и всеки носи
свойта малка драма.

Ала задухва вятърът могъщ
на грозни всенародни изпитания
и ний се люшваме като камъш,
и се откриват други разстояния!

Ах, до основи всичко се тресе!
и младостта, невръстната, узрява -
готова с всички нас да понесе
и всеки твой позор,
и всяка слава!

И всички наши дребнички злини
изчезват, както прах пред ветровете,
пред неброимите горчивини,
изпитани от теб през вековете.

Дълбоки, други небеса кънтят
и се смалява всяка лична драма
и няма по-голям от твоя път,
от твойта болка
по-висока
няма!

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ БАЯЗИДОВИТЕ ДНИ

Мохамеданската дивота и зверство
заливат ме отвред като река.
Прибирам мечта с капнала ръка -
сред отчаяние и сред кокетство
подобно тънко кръстче във муска
в сърцето си зашивам свойто детство.

И в ерите на мрачна безпросветност
дори да сложат всичките чалми,
не може никой да го преломи!
И там, в отчайващата им безчетност,
то мен и мойте каменни земи
ще съхрани от всяка мимолетност!

И над опушени иконописи
клепалото сърцата ще кове,
дордето над бърда и долове
един монах по прозвище Паисий
неистово в нощта не изреве:
„О, болгарине, род и чест спомни си”.

ПРАСКОВКА ПРЕД ДЯДОВАТА КЪЩА
В СЕЛО КАВАКЛИЙ, ЛОЗЕНГРАДСКО

Тя се източи тънка, бърза -
акрани са с момчето те,
и то все още е дете,
а пък дръвчето плод завърза.
И между листи остри, сини
сияят златни плодове
като красиви стихове…
Седемдесет и три години…

Момченцето с очи несмели
ги гледа жадно отстрана
и се учудва: не една -
две праскови почти узрели
му дават днес да си откъсне. . .
Защо ли? Вдига то ръка,
откъсва и стои така -
плодът от сладост ще се пръсне!

Ах, то не знае, че довечера
когато го обори сън,
заспало ще го вдигнат вън
и в овчия кожух облечено,
на коня ще го вържат здраво;
че седем нощи ще вървят,
докато в мрака пропълзят
между граничните застави. . .

Че само с мисъл ще се връща
към прасковката малка то,
ще вижда синьото листо,
напуснатата родна къща…
Ще расне, по света ще скита,
ще стане момък, после мъж
и бежанци оттам веднъж
за прасковката ще попита…

Да, споменът ще избелява…
Далечният му роден кът,
дорде годините летят,
все по-далече ще остава,
но живо в спомените сини
на безвъзвратния живот
дръвчето все ще ражда плод…
Седемдесет и три години.

ЛОЗЕНГРАДСКИ БЕЖАНЦИ

Ах, със зловещи зарева
смъртта от изток бавно шета
и по тракийските полета
изгарят хора и трева.
За да остане твоят род,
ти трябва, братко мой, да бързаш -
със зъби просто да задържаш
омръзналия ти живот.
Върви в нощта - докрай, додето
зорницата не заискри.
…А там, в оджака под котлето
напуснат огън ще гори.

В очи, потънали във скръб,
неясни спомени ще плават
и върху мършавия гръб
на коня ще се олюляват
три русички… Ще пада хлад,
в клонака вятър ще играе.
Скиталчества, бездомност,
глад далечен бухал ще вещае.
Назад ще се люлей полето
и конят ще се умори.
…А там, в оджака под котлето
напуснат огън ще гори.

Къде, о, бедни бежанци,
дечицата ще подслоните?
Ще тлеят кости на предци
и ще се сливат със тревите,
и няма бащиния кът
докрай окото ви да зърне -
едва ли някой ще се върне
от вас назад по тоя път.
И само птици във небето
над границите ще летят,
и въглените под котлето
във спомена ви ще горят.

Дано ви подадат ръка!
Дано ви срещнат нейде хора,
дано край някоя река
под необята на простора
упорството да победи!
И някога от нищетата,
от тая ваша болка свята
един поет да се роди -
да ви оплаче! И с тревога
да освети една искра
далечния напуснат огън,
който в сърцата ви горя.