Стилиян Чилингиров

ПОЧИВКА

Свири за отбой тръбата,
спират капнали дружини;
хладен лъх от планината,
бледен месец в синевата,
мрак в настръхнали долини.

Няма гръм и ура смела -
тишина в полето бойно;
морна памет спомня вяло,
в боя много преживяла -
бий сърцето неспокойно.

Цяла армия солдати
днес погълна в себе боя:
град куршуми и гранати
храбростта им не разклати -
мъртви ги отне от строя!

Хиляди звезди в небето;
дремят морните дружини;
в скръб и с гордост на сърцето
будний взира се в полето,
дето утре ще погине.

ЧАСОВОЙ

Ни огън, ни гръм… Надвиснало небето.
Пронизва хладния горняк…
Кат страшен гроб замръкнало полето -
и нито кръст, и нито гробен знак.

Изрядко слаб охтеж долитне тихо -
самотник там душа бере…
В миг сенки две явиха се и скриха;
далечния молния небе дере…

Пристъпвам плах… и тежко плахи стъпки
след мен се чуват… Спра и взирам аз.
И сещам огнен пот и мразни тръпки,
и чувам в мен нечуван глас…

Дълбока нощ… Дружината заспала мирно:
край мене сън и ранна смърт…
Пристъпя, спра… Охти поле обширно -
другари паднали зоват…

И тръпен сторя кръст с тревога на гърдите
и смръзнала молитва на уста…
Едните спят, почиват другите убити,
а бдиме ази и смъртта…

ЛОЗЕНГРАД

Буря, пламък, огън адски -
българин настъпва смело!
Лъв до лъв сплотени братски,
гръд до гръд за свято дело!

Всеки за памет спомен вика, -
за дедите отмъщава,
и сред битката велика
хвърля се в самозабрава.

Лозенград - гранит преграда!
Ала кой пред теб се спира!
Лъва те „на нож” напада
и те взима най-подире!

Ехо се победно носи
през морета надалече;
пей балкана седокоси:
„Няма турско робство вече”.

НА БЪЛГАРСКИЯ ВОЙНИК

Гранит не си, но педя не отстъпи,
гигант не си, но крепост те не спря, -
и в дни броени, в дни на жертви скъпи
свобода в наший робски край изгря.

И нов живот във него ти създаде -
години дълги чакан и мечтан: -
снишиха се планини и грамади
пред тебе, о, чутовен великан!

И страх не сети, ти се не уплаши,
до днес нечут, безименен герой,
че с звуците на стари песни наши
„Напред на нож!” се хвърляше на бой.

Гранит не си, но педя на отстъпи,
гигант не си, но крепост те не спря, -
и в дни броени, дни на жертви скъпи
света велик те в подвига съзря.

ПО БЕЛИЙ СНЯГ…

По белий сняг прошари млада кръв…
Не бе той сетен, нито беше пръв.
И с многото в неравен бой умрели,
далеч от родни, хубави предели
летя, тъй както българина знай,
напред за славата на бащин край.

По белий сняг прошари млада кръв…
Не бе той сетен, нито беше пръв.
Но слънцето кога от зимни небосклони
над бойното поле лъчи оброни,
целуна в трепет кървавия лик
със поклон свят пред устрема велик…

НА АЙВАЗ БАБА

Сполай ти, Господи, че българин създаде
и мен - дете на храбър, мъченик народ;
сполай, че българска душа в гърди ми даде
и в българска земя повика на живот.

Сполай, че ти - всеблаг - звезда за мен запали
на синьото, красиво българско небе;
сполай, че туй легло, де бедствия са спали
от теб за моя люлка отредено бе.

Сполай за всички мъки, стонове и кърви
на хиляди пред мен погинали в тегла;
сполай, че сетни бяхме ний, да бъдем първи
сега с просветнали от подвизи чела.

Сполай, че в робството подкърми дух в гърди ни -
безкраен кат море, стихиен - ураган;
сполай, че с подвига безмерен на деда ни
днес всеки българин от теб е увенчан!

Сполай ти, Господи, за днешната ни слава -
промислена от теб, постигната от нас;
сполай, че цял народ не хвърли ти в забрава,
сполай ти, Господи, че българин съм аз.

Одрин, 25.3. 913 г.

РОДЕН КРАЙ

В теб поля и планини,
модро-сини небеса!
Приказки от стари дни
ден и нощ безспир в леса.

Роден край, - живот и мир,
и подеми и беди!
Радост - в твоя красен шир,
скръб - във твоите гърди!

МАЙКА

(Сонет)

На госпожа Стефа А. Радушева

Настъпва полумрак, загледват небесата
през хиляди очи вечерния покой;
на малкия градец прихлопват се вратата
и тихо в мирен дом отива свой при свой.

Но него няма пак - отмора за душата -
а вси се върнаха отколе веч от бой.
Кого не пита тя, дошъл си от войната,
но никой не продума - иде ли и той.

И в скръб на къщний праг зачакала застине,
дано се, напокон, отнейде появи,
додето в трепет и в тъги нощта премине.

А в унес и печал тополата мълви
за смърт на хиляди сред ратните долини,
но как и тя за син на майки да яви?

ГРОБ

Самотен гроб сред шубраци и бурен,
до него свещ преполвена мъждей;
в нехайство жертвеник катурен
и счупен съд за свят елей.

Ни стъпка, ни следа - забравена светиня! -
смутен покой край мен;
в прохладен мрак сърце ми стине
с лъчите на загасващ ден.

И благовейно паднах на колене
с подскрежена молитва на уста;
набожно сторих кръст и със вълнене
допрях аз устни до пръстта.

И дълго молих се и плаках… Бога
Всевишни първи път съзрях…
И в този гроб с болежка и тревога,
народе, твойта скръб познах.

НЯКОЙ ЧУКА…

На вратата някой чука…
- Марто, скоро отвори!
- Просяк, господарю, тука
се навърта от зори.

- Просяк ли? От черни нощи?
Нека да мине след час! -
Девет е без четвърт още;
в десет ще да стана аз.

- Воин бил, за милост моли -
в три сражения ранен;
и за рани и неволи
с кръст за храброст награден…

- Кръст ли? Гледай ти!… Ще каже
славен юначина бил,
щом за свойта смелост даже
кръст за храброст е добил…

- Челяд тук заварил гладна
и жена си на легло:
за родината си страдна
сам изпаднал е в тегло.

- Зная, зная… Чест и слава…
Няма що - добър юнак…
Но сега не ми се дава
милостиня ни петак!…

ЗА НАРОДНОТО ЗНАМЕ

Ти рядко вееш се над нашите глави,
народен пряпорец, в победите прославен,
но дето твоя лик свещен се появи,
там българин под теб за подвиг е изправен.

И никой го тогаз не може да възпре,
и никой го от път не може да отбие;
под тебе знае той, за правда как се мре,
но знае и врага със тебе да надвие.

Всегда смирен и чист, кат белия ти цвят,
до днес душата си от низости запази.
И кой не слушал е далеч по целий свят:
той още не умей палача си да мрази!

Че кат зеленото, зелените поля
обича само в пот да рови и да сее, -
нали ги някога баща му с кръв обля,
син му доволен в тях да жъне и да пее?

Но чужд поиска ли да пръсне тъмна нощ
връх родното небе, готов е той всемира
тогава с вихъра на свойта дивна мощ
да слиса и да мре, но както той умира.

И в кърви цял облян, кат твоя цвят червен
той кървави зори със меч да зачертае,
додето утрото на възмечтаний ден
на свойте синове безбурно завещае.

Ти рядко вееш се над нашите глави,
народен пряпорец, в победите прославен,
но дето твоя лик свещен се появи,
там българин под теб за подвиг е изправен.

***
Горят простори. Модрий свод
обагря в кръв невиждан плам.
- Пожар ли?
- Не, за своя род
настъпват българите там.

Подземен тътен. Мрак и нощ
сред ясен ден небе мрачат.
- Стихия?
- Не, с нечута мощ
пробиват българите път.

Земята се люлей. Звезди
проблясват и загасват в миг.
- Пак земен тръс ли?
- От беди
брат брат спасява мъченик.

Кънтят простори. Нощ и мрак.
- Света ли свършва се?
- Ура!…
- Погледай! - Изток модър пак -
изгрява българска зора?

КАКВО?

- Какво бленуваш ти за родний край,
та нищо ти полета смел не спира?
На теб подобен веч света не знай,
и подвиг чуй ли, тебе той намира
под нашия разсъмнал кръгозор.
Какво?
- Простор.

- А що те движи всеки час напред,
какво крепи, какво те вдъхновява?
В уста и в ум един си ти навред,
на тебе всеки днес се удивлява, -
тъй тих и тъй за подвизи готов…
Какво?
- Любов.

- Сред грохота на днескашните дни,
какво в борба те, воино, привлича:
богатство ли от робските страни
прахосник някой щедро ти обрича,
увлякъл с теб и целия народ, -
Какво?
- Живот.

- Но кой, но кой ти пътя смел всечас
в успехи нови всякога закриля?
Но кой ти дава сили в пек и мраз
и вярата, че с твоите усиля
към своя род изпълняш дълг висок, -
но кой ли?
- Бог.

ЗАВЕТА НА СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИ

Без светлост няма ден, без писменост живот,
а вечен сън и мрак, неволи и злини,
и трижди е блажен, от всички тоз народ,
кой в свойта родна реч изгражда бъднини;

че дето влада тма, че дето висне нощ,
в безпътица криви най-правий земен път:
изтлява Божий дух, изчезва будна мощ,
без име гине род и свиден роден кът.

Затуй, о, братя, вам оставяме завет:
кат нас на родна реч от днес пишете вий,
и славни ще да сме додето има свет,
и българско сърце в гърдите ви ще бий.

Така мълвяха те, над своя труд глава
склонили в блян, и знак след знак свещен
чертаеха с любов и родните слова
нанисаха сами на книгата везден.

И много векове минаха оттогаз,
и много претърпя народа ни злини,
но нищо не сломи народний дух у нас,
че словото живее във нашите гърди!

ЗАЩО ЛИ ПАК?

- „Защо ли пак в ръцете взехте лира
и звук след звук изпращате до нас?
Днес пишем ний история на мира
и пишем я с кръвта си този час.

„На всеки връх, на всеки дол и чука
по страница написана се крий:
там нашта смърт и нашата сполука
и времето не може да затрий!

И що пред тях са песните ви жалки,
какво са те пред нашите дела?”
- Войници! Първите листенца малки
на лаврите за вашите чела!