Александър Миланов

Из „Прилив. Млади поети” (1961)

ОТКРОВЕНИЕ

На Радой Ралин

Дори когато преминавам
по улицата, по която
отивам само в столовата,
аз наблюдавам, размишлявам.

Всевластно, а и плахо някак
ме спират насред път въпроси.
Тревога скрита всеки носи
и отговор от мене чака.

До лудост трябва да съм прям.
Без всякакви суфльори, сам
на всичко отговор да дам.

Ако не спра, ако отмина,
сред хората ще съм в пустиня.
Звукът на стъпките ми даже
със мен да тръгне ще откаже.

А щом глава назад извия,
и сянката ми мълчалива
от срам пред мене ще се свива
или в краката ще се крие.

…Все тъй - през хули и овации,
покорен на една задача,
ще мога ли докрай да крача
по пътища без пътни знаци!

ИСКРЕНОСТ

Нощта е много бяла.
Във тази белота
нима не е изтляла
лъжата по света.

Нима човекът може
в такава светла нощ
да срещне хора лоши
или да бъде лош?

Безкрайно чист и искрен
стоя при тебе аз.
И странно - мои мисли
ми шепне твоя глас.

Лъжата е изтляла
и аз не съм смутен.
Но как си ги узнала
се питам удивен.

Нещастни и щастливи,
добри и недобри,
аз често съм ги скривал
от себе си дори!

ПОЕТ И ХУМОРИСТ

Поетът:

Разпененото вино и таланта
са еднокръвни братя, разбери.
И затова че често съм пиян, ти
недей така напразно ме кори.

Есенин… Байрон… Кой не пие?
И също като тях щом пия, то
се вижда значи ясно: аз самия
съм бил замесен от това тесто.

Хумористът:

Ако ли някой посред лято,
когато падне тежък зной,
лежи и пъшка във гората,
Хаджи Димитър ли е той?

СЛУЧАЙ ЛИЧЕН, ДОНЯКЪДЕ
ТИПИЧЕН, ДОНЯКЪДЕ
КОМИЧЕН И СЪВСЕМ ТРАГИЧЕН

Те все говорят и говорят.
Дори си дават вид, че спорят,
дори си дават вид, че дирят
на истината същината,
макар че винаги се спират
на истината пред вратата.
Там всичко е познато, ясно.
А ясното е безопасно.

Че откривателската слава,
преди да озари лицата,
понякога изпепелява
и ранг, и служба, и заплата.

А тези, дето все говорят
и вид си дават, уж че спорят,
живеят със една задача -
отвъд вратата да не крачат.

За точното й изпълнение
те получават и заплата,
и най-редовно повишение
по стълбата на щата.

И затова че дълго време,
дали от липса на желание,
или от лошо възпитание,
не съумях да се заема
и аз да давам вид, че споря,
и аз да мога да говоря,
според заплатата и щата,
решиха те да ми помогнат.

Със най-градивни наставления
и с най-грижовни обвинения
успяха тъй да ми помогнат,
че даже господ би бил трогнат,
ако все още съществува.
И той самият би гласувал
за принципното уволнение,
с което ме удостоиха.

А после шефът стана тихо
и цял разтърсен от вълнение,
изтъкна, че това решение
е с най-другарски намерения,
че пак ме считат за приятел
и… ще се гледаме в лицата.

Сега минават те край мене
и ний се гледаме в лицата.
Но техните са закръглени,
а моето е ъгловато!