Георги Георгиев

Сиври Паша му казваха приятели. Аз се отнасях към него с почитание. Привличаше ме перото на Станислав Сивриев. Неговият усет за думата, за ударението, за родопския диалект и прелестта на говора са пословични.

Беше по-голям от мене с осем години. Няколко месеца бе бродил по Балкана като партизанин през 1944 г. След това е бил на фронта като помощник-командир. Ранен е
тежко, лекува се легло до легло с моя земляк подпоручик Константин Гайдаров (останал без крак и ослепен от мина край Драва).

Запознах се със Сивриев, когато носеше майорски пагони. Стегнат, с изгладен брич и хромови ботуши. Беше издал стихосбирката “Батальонът с песен се завръща”. Другаруваше с известния създател и главен редактор на списание “Български воин” Александър Гетман.

Обичах да чета есетата, разказите, очерците, публицистиката му. Той беше роден психолог и философ. Един циклоп, който виждаше неуловимите душевни движения и ги изобразяваше в запомнящи се образи. Когато човек го чете, се упоява от езика му, пленен е от неочаквани сравнения и сентенции.

Известно време Сивриев беше униформен, но не мислеше униформено. Стъпваше стегнато, но не беше скован в поведението. Беше подчинен, но не търпеше подчинението. Дразнеше се от преклонението пред поста, дори и най-високия.

Когато научих, че е подкрепил подписка за свикване на извънреден конгрес по време на Априлския партиен пленум през 1956 г., не се изненадах. Това беше самият той, разкрепостен, свободолюбец.

От военния санаториум в Наречен той изразяваше несъгласието си с конспиративния подход при смяна на дотогавашния курс и искаше публичност. Искаше широка демократична дискусия. Дискусия за дълбока промяна на курса.

Сивриев не ме изненада, защото знаех, че не се числи във вечното мнозинство, което гласува като по команда. Той искаше лично да се убеди, да осъзнае и приеме дадена идея.

Моят тогавашен началник в Генералния щаб полковник Харамиев отказал да подпише въпросната подписка, като влязъл в банята и се оправдал, че ръцете му вече са мокри, ще изцапа листа. Сивриев познаваше от пръв поглед догматиците, страхливците, подлизурките. Бягаше от хора без индивидуалност, странеше от некадърници и праволинейни създания.

Не търсеше ранга на пагона, а ранга на духа. Не е случайно общуването му с Илия Бешков. Тогава той е младеж, а Бешков зрял мъж - четвърт век по-голям от него.

Намират общи теми и са щастливи. Единият запива тези разговори “до зори”, другият ръси самородни мъдрости. Бешков е петото дете на своя баща, надарен щедро от природата.

В недовършената си автобиография той пише, че не е очакван от никого, нито е станал надежда някому сред сборището от интелигентни и неграмотни, мистици и безбожници, добри лели, зли снахи, пиячи, пуритани, музиканти…

Ето до този самороден, но и образован творец отрано се приобщава младият Сивриев. И не само остри молива да записва, а заостря наблюдателността си, мобилизира интелекта и дарбата си да слуша, осмисля и синтезира избликващите мъдрости.

Така стига до прозрението, че “подир Ботев и Захари Стоянов Илия Бешков е най-неочакваното проявление на националния гений. Защото като Ботев и медвенския овчар Бешков няма предходници.

Необикновеното му мислене, което без видимо напрежение оплита пространството от парадокса до остроумната импровизация, изтънченото социално наблюдение и абстрактната логика не са мотивирани от прежни натрупвания”.

Осем години след като Бешков си отиде от този свят, през 1965 г., Сивриев и Александър Гетман предложиха на българите “Словото на Бешков”. Без да е чел творбите на Бешков изцяло - писма, есета, миниатюри, веднъж Емилиян Станев отронва пред Сивриев: “Добре че Бешков не си науми да става писател! Инак всички щяхме да бъдем излишни”.

Един недостатък на Сивриев се набива на очи. Опитвал съм да го усмиря, да го върна в неговата творческа кула, да го отклоня от гневни полемики или поне да ги притъпя, но той беше непримирим. Ето един случай.

Серафим Северняк го нападна. Поводът беше Бешковото слово. По-точно изпускането на името Александър Гетман във второто издание - като съставител, заедно със Сивриев, както беше първото.

Тогава често ходех при Сивриев на улица “Славянска”, съседна на издателската улица “Иван Вазов”. Този ден той ми прочете гневния си отговор. Северняк беше озаглавил своята статия “Хората помнят, но и забравят”. Това бяха огнени откоси на талантливо, но озлобено перо. Изпаднал беше в болезнена според мен крайна възбуда, израз на дълбоко засегнато честолюбие. А Гетман го нямаше вече, за да примири двамата свои даровити приятели. Те се удряха един друг, без да спазват правила.

И при други избухвания Сивриев умееше да печели врагове или пък просто неприятели. И това се отнася както за армейските, така и за творческите среди. Всяко свое виждане той отстояваше чрез контраатака, безкомпромисно, вън от всякаква тактичност. Това особено във войската беше контрапродуктивно.

Сега, като си мисля за Сивриев, си обяснявам казаното за мене от него на едно тържество.

Бяха изминали пет години, откакто поех ръководството на Военно издателство. Събрани бяха най-висшите началници от министерството и Генералния щаб, от национални и армейски културни институти, писатели и художници.

В приветствието си Сивриев спомена, че родното ми село Катунец е Ловешка околия, с което той обясни бавната ми, но отмерена походка, бавното, но точно мислене, меценатските ми жестове и въобще културния ми уклон в издателската политика.

Потърси корените за това в полупланинските дебри на този край. Но най-характерното, което запомниха всички, беше опасението му, че ако продължи да ме хвали, може да стовари върху главата ми възмездието на собствените му неприятели и врагове.

Неприятели Сивриев имаше. И завистници се въртяха край него, но имаше и истински приятели. Някои останаха край него до последния му ден. А Никола Радев и Иван Радоев пренесоха урната с праха му от София до Златоград, за да легне в майчиния си гроб.

В обикновените си общувания Сивриев проявяваше топлота и съпричастност. Понякога и хитра изобретателност. Ето подобен случай. Със смях ми разказа как се спасил от санкция на служител от КАТ по пътя София - Боженци.

Тогава караше “Волга”. Отзад се е настанила съпругата му и си подрямвала по дългия път. Отиват в Боженци, където той вложи душата си в една стара къща. Направи я гнездо, удобно за живот и творчество, лично подбираше материала за модернизация, по-точно за реставрация, изпипваше всичко със собствените си ръце, изпълняваха се негови лични проекти.

Та при едно от поредните пътувания, когато лети към Габрово, някъде към Български извор, млад старшина на КАТ внезапно вдига слънчогледа пред колата.

Иска документи и е готов да впише наказание за превишена скорост. Сивриев бързо слиза от возилото, приближава строгия катаджия и тихо, доверително, заговорнически му прошепва:

- Моля Ви, нека се наказваме следващия път. Сега съм хванал хубаво маце и всичко ще се развали!

Милиционерът се усмихва съучастнически и пътуването продължава.

- Ето подход, който никога не усвоих - завърши той веселия епизод.

След това, сякаш забравил случката, продължава да ми чете поредната полемика.

Познавах припряния му характер и никога не си позволих да го подиря я заради изтичащ срок, я за поправка на текст, който може да почака. Всяка редакторска или коректорска забележка трябваше да бъде обоснована. Защото той беше до краен предел прецизен, точен, държеше на образната диалектна дума като на златна парица.

С отделни редактори в издателството имаше сложни отношения. Някои от другарствата му се разпадаха като отломки от ронлива скала.

Няколко думи за времето, когато подготвяхме поредното издание на сборника с разкази “Фронтова дреб”. Книгата излезе трийсет години след Втората световна война.

Тези разкази не са описания на картини от бойни действия или някакви напъни за панорамност. В тях има човешки съдби: чувства на страх и мъжество, тревога, страдание и радост, малко сън и повече сънища, автентичен говор и многозначително мълчание.

Един есенен ден на 1983 г. отидох в дома на писателя, за да получа ръкописа на “Фронтова дреб” и да си побъбрим. Папката беше старателно прибрана и обрамчена с найлонов конец.

Разлистих я на масата, поправките тук-там бяха нанесени с характерния му ситен, но четлив почерк. За рецензенти, редактори и оформители не говорихме. Предварително знаех, че не би искал да види определено име в края на книгата си.

Рецензия подготви Неда Антонова. Тя вече беше издала забележителния си роман “Войната свърши в четвъртък”. А новият й роман “Не умирай вместо мен” бе посветен на Сръбско-българската война от 1885 г. Редактор стана деликатният Цветан Северски. Петнайсетина разказа бяха излизали и утвърдени от читателя, но имаше и над трийсет нови миниатюри в раздела “Мигове без връщане”. Към тези стотина страници имахме дребни предложения за промени, които съгласувахме с автора. Прие ги с леко хихикащ смях, така типичен за него. Хем съгласие, хем съмнение за тази или онази дума. Това беше наистина фронтова дреб и белетристът я беше изпипал хирургически. Длетото на перото му изсичаше типични черти на всеки герой.

Ето само едно негово самонаблюдение.

“Заповядването е взело да ми се услажда. Бутам се навсякъде, търся нещо за отдаване на разпореждане… Нещо топло се топи в мен. Власт е това, както казва полковият командир”. Сивриев, помощник-командирът, е гневен на Марин, защото не изпълнил в срок задачата да се построи мост през реката. Ходил е да краде кокошки. Но трагична е била съдбата на Марин, мина е откъснала крака му. Без излишна словоохотливост авторът заключава: “Марин лежи на походно легло, чуканът на бинтования му крак беше върху сиво одеяло. Гледа ме тъжно и ме посича с думи:
- Ти щеше да ме стреляш, гос’ин помощник. Мината те превари…
Кракът на Марин е отрязан - с отрязан крак разговор не става”.

Сивриев иска да попита: знае ли какво ме чака мене - днес, утре, вдругиден?

Ние знаем. Загубва в тази Втора световна война дясното си око. За цял живот разчита само на другото, с което гледа и описва света.

За това свое страдание той никога не ми е говорил. Дали беше надмогнал невъзвратимата загуба?

Когато излезе “Фронтова дреб” през юли 1984 г., ми постави автограф: “С всичката си обич, която е дадена от бога на моето сърце! При тоя канглък за хора един - дори и полковник, стига!”.

Искам да усетите и радостния Сивриев, който съм виждал аз. Той обичаше да ти прочете току-що привършено есе или разказ. И след доловеното удовлетворение у слушателя се радваше като дете. Та това беше негова рожба. Не спестявах похвалните си думи в такива случаи. Съпреживявах радостта с него.

Сивриев се надяваше да получи награда. Той обаче би страдал, ако наградата е втора или недай си боже трета. Още е пред очите ми задоволството, което струеше от лицето му, когато го поздравих за специалната награда на Министерството на отбраната за книгата “Фронтова дреб”.

И как да не се радва, когато той посвети голяма част от живота и творчеството си на мъжете в куртки. Разказите му за войната носят неподправения дъх на фронта.

Те приличат на дневник, писан в кратката почивка преди дрямката, доловили са тревогата на часовоя, дишането на боеца до твоето рамо. В същото време са неповторими художествени творби на истинския писател.

С радост Сивриев ми е разказвал за срещите му с хората по времето, когато беше избран за народен представител. Това му вливаше живот, но набираше и много угнетение, че не може да реши проблемите, които съдържат писмата до него.

Чел ми е отделни писма, а и отговори от институции и началници, гневял се е и нецензурно е хокал големци и бюрократи. Така той не залюби длъжността и почестите, както сега някои се абонираха за народното представителство. Явно, че в случая има пръст не само суетата, но и келепирът.

Сивриев биваше смазван от ударите в живота. Притихваше в безмълвие. Така го срещнах пред касата на издателството. Поканих го при мене. Не ми отговори. Току-що беше загубил брат си. Само две думи отрони. Предложих му някаква помощ.

Не успя и да благодари и забърза, след като получи един малък хонорар, невзет дотогава. Наистина човек умира всеки път, когато загуби близък човек. Сивриев още веднъж беше умирал при загубата на сина си, издъхнал от наркотик. На фронта и в партизанския отряд той бе умирал многократно, губейки бойни другари.

Тежко съпреживяваше той страданията на героите в своите творби. Възпламеняваха го всеки подвиг, нравствен катарзис и мъжество, които показа в книгите си “Светът е стар”, “Завръщане след бягство”, “Хората са навсякъде”, “И земята престана да се люлее”…

Нека завърша с нещо по-спокойно. То отразява промяната с годините в настроенията и душевния мир на писателя.

Разказа ми с ирония.

- Остаряването ми влияе благоприятно на писането. Това особено забелязвам в Златоград. По-рано току седна на машината - тракам по клавишите, а долавям шумове от улицата долу по калдъръма, чувам чаткането на женски токчета. Веднага скачам да погледна през прозореца как изглежда минаващата долу красавица. Като надскочих шейсетте, вече не се отклонявам от подобни чаткания навън. Дори и да чуя подобни звуци, те не разпалват любопитството ми.

Вече светът е улегнал, сетивата са успокоени…

Станислав Сивриев изпусна този улегнал период на творец. Отиде си на 62 години.

Няколко са приятелите, които ме подтикнаха да напиша тази книга. Най-настоятелна беше журналистката испанистка Мария Владимирова. Тя дори ми предложи свое интервю със Станислав Сивриев. И то потвърждава дълбочината на мисълта и многоцветието на неговото слово. Ето типични негови разсъждения:

“…Някога редактираният от Илия Бешков в. “Стършел” (1940) отпечата карикатура: дете върти в кръг опашката на крава, а друго дете държи под вимето менче. И казва: “Не пуща млеко, помпи силно!”. Писателят продължава: “През 1970 г. едно дете в двора на Орлин Василев се плашеше от цветята”. Сивриев изповядва, че от малък има дъх на прясно разорана земя, скали, изпрани от дъждове, реки, почернели от мряна, дъх на мащерка и кантарион, на овча тор и топли човешки присъствия”.

Убеден съм, че и днешният читател ще се наслади на дарованието му, ако разгърне която и да е негова книга, ще се зареди с чувство на красота и размисъл.