НЕЗАБРАВИМИЯТ
Човека, учителя, общественика и писателя Васил Димитров (1904-1971) с писателския псевдоним Янтай Кавалов най-точно го е характеризирал неговият връстник, съселянин, доживотен приятел и също писател Петър Маринов, който казва за него следното:
„Когато става дума за село Проглед, особено за времето по средата на века, не може да не се спомене името на Васил Димитров. Той бе учител, но всъщност бе умът, чувството, волята, сърцето и съзнанието на населението - с една дума, ДУШАТА на селото. Той организираше и осъществяваше всички добротворчески мероприятия, от всекиго бе търсен и навсякъде бе приет. Неговите съвети и умните му препоръки бяха балсам за душите на хората от селото - мъже и жени.”
Нека да разширим и конкретизираме тази синтезирана характеристика и с мои лични наблюдения и обобщения.
Човекът
Виждал съм го, слушал съм го и съм разговарял с него в кафенето на Съюза на българските писатели, в редакцията на сп. „Септември”, в сп. „Родопи” при Николай Хайтов, в редакцията на пловдивския ежедневник „Отечествен глас”, срещал съм го и случайно из Пловдив.
Той впечатляваше още при първия си досег с него: беше изискан в облеклото, в обноските си, дори и когато се ръкуваше: висок, дългообраз със скъсена гъста посребрена коса и с поглед, който приковава; поглед благ, изпитателен, добронамерен, но когато отстояваше свое мнение, очите му искряха остро и недоброжелателно.
Държеше на позицията си, доказваше своите тези винаги с доказателствен материал.
Слушал съм го как разказваше на Георги Караславов и на Николай Хайтов защо българомохамеданите са приели исляма насилствено и все пак как са запазили българското и себе си. Дори на Илия Волен, в кабинета му в сп. „Септември”, доказваше защо има българомохамедани и в Ловешко - Тетевенско, откъдето беше Волен.
Васил Димитров респектираше с цялото си поведението, с жестовете и мимиката си; цялата му фигура, уж спокойна и уравновесена, излъчваше вътрешна напрегнатост и вглъбеност.
Умееше да изслушва, но почнеше ли да говори и да разказва, завладяваше хората около себе си - явно учителската професия го беше научила да владее аудиторията.
Умееше да импровизира, да коригира исторически заблуди и да разказва малко известни истории от миналото.
По-късно, когато почина, Хайтов казваше: „Много знаеше, имаше памет за отминали времена, жалко, че не написа своите мемоари”.
Та имаше такива хора като Васил Димитров, които, като ги срещнеш и колкото и малко да общуваш с тях, те остават в тебе, остават като слово, като физическо и духовно присъствие, като незабравим спомен.
Учителят
Васил Димитров е роден в с. Проглед, Чепеларска община, Смолянска област. Произхожда от занаятчийско семейство. Баща му е участник в македоно-одринското революционно движение, а майка му е от известен просветителски род.
Първоначално образование получава в родното си село, основно в Чепеларе, а гимназия завършва в Асеновград на 17 години. Бил е любознателен ученик с всестранни интереси.
За кратко посещава факултативно счетоводни курсове и по-късно става първокласен счетоводител и е водил счетоводството на десет селища.
Става начален учител и 38 г. е учител в различни родопски села, а най-много в с. Соколовци и в с. Проглед.
Неговите ученици, днес възрастни хора, го помнят като обаятелен преподавател, който е внушавал знанията на своите ученици, просвещавал ги е и е изграждал у тях положителни навици и привички.
Обучавал и възпитавал - формирал човешка душевност с възрожденска страст, създавал ярки човешки характери, - учениците го обожавали и станал от най-образцовите и елитни учители в цялата страна, без да има специално педагогическо образование.
Пo този повод през 1945 г. го избират за член на Висшия учебен съвет и известно време пребивава в София, но чиновничеството не го влече и той отново се връща като учител в родното си село.
Това може да го направи само учителят идеалист, който е призван да се самораздава, като образова и предава, което знае, на подрастващите. Той омайвал своите ученици не с умозрителна дидактичност и досадна обяснителност, а образно и емоционално, интригуващо и интересно.
И непрекъснато се е самообразовал и е извиквал възхищението на видния педагог Тодор Самодумов, който го е сочел за пример. И какво е било битието му на народен учител?
Ако половин ден е в училището, другия половин ден е в гората да сече дърва, на ливадата да коси острата планинска трева, да гледа животни и да извършва тежка физическа работа.
Сам построява голяма триетажна къща, в която гостуват най-големите български писатели. А нощно време чете, проучва и пише. Притежава уникална и за онова време, и за днес библиотека от над 5000 тома художествена и научна литература. И безброй автографи от гостуващи художествени творци.
Ето какъв е бил някогашният български учител, и то в малкото родопско селце. И наистина е бил като божи човек.
Общественикът
Освен като забележителен учител Васил Димитров има и невероятна обществена дейност. Той е дългогодишен кооперативен и читалищен деятел, съдебен заседател, околийски съветник.
И не е страничен наблюдател, а жив участник във всяко начинание. Няма нищо в с. Проглед, което да е станало без неговото пряко участие.
Той е инициатор и организатор през 1933 г. да се построи новата училищна сграда - модерна и красива за пълноценен учебно-възпитателен процес.
По негова инициатива и под личното му ръководство се прави първото и второто водоснабдяване, планирането и електрификацията на селото, пътят до ханчето на главното шосе за Смолян и Чепеларе; съчетава училищната и читалищната дейност в едно - няма утра, вечеринки, представления, някакви културни изяви и събрания без него.
Съветва, препоръчва, направлява, ръководи, управлява - каква разностранна обществена дейност - и всичко безкористно.
Днес въобще не можем да си представим в нашето комерсиално време такава всеотдайна и родолюбива човешка дейност - и всичко безплатно, стоплян само от безграничната любов към човека.
Той се доверява на хората, но и те му се отплащат с безрезервно доверие и безгранична любов. А това е всъщност най-човешкото у човека, божественото човешко начало.
Писателят
Ако Васил Димитров беше по професия учител, то по призвание беше писател. Всъщност написаното от него ще остане за поколенията. Пише само за неща, които е преживял, видял и чул, затова беше автентичен писател, болезнен към истинността в живота.
Тази достоверност на неговите творби вдъхваше доверие и затова въздействаше върху своите читатели.
Има един малко известен факт от писателското битие на В. Димитров и той е следният. Известно е, че се е ползвал под протекцията на Георги Караславов - крупен писател и политически деец.
А Караславов имаше труден характер и рядко се приобщаваше към начеващите таланти. Той обичаше талантливите, но честните, справедливите, истинските, а не фалшивите, порочните, хората без характер.
Като ученик в Асеновград В. Димитров е членувал във въздържателното дружество към гимназията. И един неделен ден правят излет и се срещат с ученици въздържатели от първомайската гимназия, където е учил и бил въздържател ученикът Г. Караславов.
Така се запознават, но между тях пламва някаква невероятна симпатия, която се превръща в трайно половинвековно приятелство.
Привързала ги е честността, искреността, „чувството за справедливост” (думи на Караславов), което са усетили помежду си. Разбира се, и талантът - Караславов ненавиждаше бездарието и посредствеността. Така стои въпросът с техните човешки и творчески взаимоотношения.
Всъщност В. Димитров прописва рано и е забелязан от видни художествени творци. Първият му отпечатан разказ е „Матео фалконе” (в. „Свобода”, 1928) и е с интересна идейна насоченост - трябва ли в училищата да се изучават творби с отрицателно въздействие, нещо ново като тематична насоченост в литературата.
Много е респектиращ неговият пробив в сп. „Златорог” с изумителния редактор Владимир Василев и сп. „Българска мисъл” с редактор Михаил Арнаудов.
Там трудно публикуват изтъкнати писатели, а ето един неизвестен и начеващ родопски автор е приет радушно. Това е признание за талантливо перо.
И започват неговите публикации в родопската и централната преса. Но неговата истинска изява като писател е след Девети септември, когато за родопските проблеми може да се пише спокойно, аргументирано и с изявяване на собствена позиция.
Ето какво е писал В. Димитров по най-щекотливата тема - за ислямизираните родопчани:
„Животът на българите мохамедани се подобрява, свободата и светлината бавно изгряват и заливат тези спящи векове наред непробуден сън родопски села, махали и колиби, и техните добродушни, кротки и безобидни хорица, наричани българи мохамедани, а те са със запазени нрави, чист български език, чист български расов тип, песни, обичаи, българска принадлежност”.
От хилядите писания по този проблем тези мисли на В. Димитров са най-вярната и най-точната оценка за тези изстрадали несправедливо българи.
Васил Димитров в продължение на четири десетилетия има отпечатани повече от 200 разказа, очерци, пътеписи, спомени, стихове, но са пръснати из вестници и списания.
И трябва да се издадат в отделни книги. Това е дълг както на неговите родственици, така и на духовната родопска общност, защото те са национално богатство.
Приживе той издава три свои творби: „Дичо Петров”, 1957; „Пантелей и Лазар Пачови”, 1960; „В бой и в мир”, 1970.
В тях писателят разказва за герои от българската Съпротива, която е реален исторически факт и премълчаването им значи фалшифициране на българската история.
Това са хора идеалисти и те нямат вина за неосъществените идеи.
Заедно с Димитър Хронев и Усин Керим учредяват първото провинциално писателско дружество, а той е член на СБП от 1948 г.
Автор е на драмата „Недопята песен”, поставена в Смолянския драматичен театър и по радио София.
Обработва спомените на Начо Кемалов „Девет години в един от кръговете на хитлеровия ад. Спомени на концлагериста от Заксенхаузен” и пише на автора: „Не искам да се споменава моето име и моята работа над тези твои спомени”. Каква етика и безкористност да помагаш на другите.
Има още един забележителен факт с чисто морален аспект. През 1954 г. тогавашният лесничей Николай Хайтов изпраща на писателя Васил Димитров един очерк в сурово състояние за горските работници, с цел да бъде използван за писателските нужди на Димитров.
Но той - Димитров - го изпраща с името на Караславов, където е отпечатан в сп. „Септември” и така започва писателската кариера на знаменития Хайтов.
Васил Димитров е можел да присвои очерка на Хайтов и да го използва за себе си, но вижда талант в написаното и му дава зелена улица.
Затова Хайтов първата си книга „Съперници” от 1957 г. подарява на Димитров с надпис „На моя литературен кръстник Васил Димитров”. Това е висша признателност и оттогава стават приятели в живота и в литературата.
Далеч от житейската суета и славолюбието, Васил Димитров цял живот е помагал на другите, забравяйки за себе.
Дори със смъртоносен инфаркт в болницата редактира книга на своя учител Васил Дечов, преодолявайки мисълта за своята обреченост.
Това е духовна сила, която е почерпил от любимата Родопа планина, която така автентично и живописно изобрази с нейната животворна природа и жизненолюбиви и устойчиви хора и създаде от родопския свят една българска вечност в човешката духовност.
