ЩЪРКЕЛИ
Те завиват на широк обръч над равнината, прострели крилата си като длан, сетне ги отведнъж размахват, одраскват небето с острите пера, описват дъга и се спущат към блатото.
Червените им нозе се разтварят като ножици; кълвуните пробиват въздуха като дълги шила.
Едрите птици падат една по една в блатото - сякаш се ронят шарени пера.
Всичко е затихнало.
Но ето, че се подават из тръстиките огромни цветя (израсли на часа, като по чудо): подават се венчета, нашарени с черно и бяло, обли, мъхнати, протягащи нагоре червени заострени пестици.
Почва да удря забързано барабан, който свиква гномите на угощение. Картечницата, която дири някого, начева да трака размерно.
Не един барабан, не една картечница: две, три, десет, петдесет.
Ленивото блато се раздвижва.
Зеленясалата вода закипява.
Из нея светват хиляди очи, ококорват се, после примижават, склапят се, а се отварят други. Цялото блато гледа нагоре - учудено, изплашено, разтревожено.
Откъм кръгозора, дето треперят плахи трепетлики, нахлува на талази здрачът. Той пристъпва мудно, с пречупени нозе, долепен доземи.
И блатото се изплашва: то начева да затихва.
Там ли са още големите птици?
Когато на равнището се разклаща първият слой от мрачина, цветята израстват над него - и острите им пестици пробиват мъглявината.
Угаснала е червената ивица над небосклона - отвъд призрачните дървеса. Но към небето, още плакнато от светлина, се стрелкат втъвърдени червени лъчи, а след тях - малко бяло от залезлия ден и малко черно от припадащата нощ: отново се залюлява над света пъстрата длан, която милва заспиващите.
Те са закъснели - птиците.
Но всяка носи в кълвуна си по нещо - и тъй летят те към своите двоци от слама и пръчки. Всеки кълвун се радва, че ще нахрани неколцина. Крилата удрят все по-силно и по-силно. Краката са изопнати - едно с опашката. Очите виждат отдалеко джамията, високия комин или старото клонато дърво, дето пискат вече от дълго малките.
Много обръчи се кръстосват по небето.
Много ветрила махат.
Но след миг или два - всичко се е стаило: само два чифта криле удрят над гнездото, от което се подават лакоми човки. Нозете се пречупват под ъгъл: вижда се само един.
Малките не заспиват.
Над голямото дърво - някъде високо над него, много високо - светва кандило. Сетне - друго, трето, десето. Те мигат, блещукат, трепкат. Някои току-речи угасват, но след малко лумат отново.
Големият щъркел е сигурен за малките си; те са тук, под него. До корема му стига топлото дъхане на няколкото малки живота, които ще пораснат. Но той повдига сегиз-
тогиз очи - да види там ли са кандилата.
О, кога са станали толкова много? Те са вече хиляди: щъркелът не познава между тях ония, които дири.
И той навежда мъдрата си глава, па се заглежда в заспалото село. От някои прозорци му кимат светлинки: те му се радват като на стар познайник. Червено „лека нощ” му се обажда от много места.
И той навежда червения кълвун, почернял от умора. Вижда го, че е черен, та бърза да го скрие под крилото си: свенлив е.
Но птицата е вече цяла почерняла. Черно е и селото. И небето. Светят само кандилата.
Лека нощ!
Призори, когато реката начева да пее повишено и забързано, щъркелът подава глава и се заслушва.
Той знае кой го вика оттам - откъм блатото, откъм ливадите с висок щафел и кукувича плюнка.
Барабанът затраква забързано, тревожно: няма време! няма време! Той буди хората, буди слънцето, буди небето.
От силния гърмеж кандилата гаснат уплашено едно по едно, вратите се разтварят, изплашените селяни излизат - и всеки тръгва занякъде.
Но щъркелът ги не вижда.
Той е отлетял.
Над равнището се кръстосват отново безкрайни обръчи.
Тихо е.
Росата зъзне от студ.
Слънцето подава огнено чело над планината.
Щъркелът става цял червен от радост.
Той се превръща на фламинго.
——————————
в. „Литературен живот”, г. 2, бр. 1, 25.12.1941 г.
