Кирил Христов

1.
Как волно диша се из планините
и из полята на народа млад!
Върви, където видят ти очите -
навред теб като нов е Божий свят.

Човек се до човека тук не мачка,
животът девствен е и още цял.
Не е отмерил алчният на крачка,
каквото Бог за него уж създал.

Теб чакат само весели прегради.
Ако си силен мъж - върви напред!
На всяка стъпка - чудни изненади;
ще найдеш своя път навред, навред!

Върви ти с вяра! Няма теб до века
съдбата в гроб незнаен да свали!
Като река планинска, път, пътека
игриво и свободно криволи.

2.
Към вис да поведе народа си, света,
избранник да е той не само за лице -
то значи да е бил зачнат во чистота.

Извършвай подвизи ти с ум и со сърце.
Гори, но нищо да не се превръща в чад;
да бие светъл плам от твоите ръце!

На унижените бъди най-предан брат,
към бъдещето път през пропасти дири
и светли духове по тебе да летят.

Тъй сторено за свой - ти за света стори.

3.
Народе мой, ще дойдат страшни дни,
ще се разпукат с трясък небесата,
ще рухнат върху тебе в съсипни,
ще зине под нозете ти земята.

И ужас нов - благ чудодеен цяр -
у теб от робство рани ще затвори.
Тогаз по чудо тук у всеки звяр
душа на человек ще заговори.

На отчаяние в зловещий вой
ще се запита всеки - пръв, последен;
Един ли тук предаден бе от свой?
Где вождовете на народа беден?

Едни ний трепем като зверове,
а бягат, креят други по чужбина…
Та те ли, те ли бяха врагове?
Кой вожд призван без време не загина?

Как искаш чуждите да пощадат
род, който Божи пратеник отритва?
И ще се сгромолиш за първи път
пред Бога ти в отчаена молитва.

4.

Откак се върнах - в мен доброто гине
и мъката ми расне, расне, расне.
Народе мой, не ще те зло отмине,
не ще се пред очите ти разясни.

В безсънните си нощи да се боря
со демони съдбата ме обрече.
Ах, искам аз очи си да затворя
и да не ги отворя нивга вече.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 491, 27.11.1940 г.