Иванка Павлова

По народна приказка

Тази приказка е стара -
зная я от баба аз.
Моят син сега ме кара
да му я чета на глас.
Чуйте я и вие. Вече
свършвал есенният ден.
Сбралите се отдалече
край един поток студен
Меца, Зайо, Ежко Бежко,
Кума Лиса, Кум Вълчан
се сдружили, че е тежко
зиме в стария Балкан.
И намислили петима
да приготвят зимнина.
Рекла Лиса: “За да има
чак до пролетта храна,
Вълчо за овца ще пратим -
да направим пастърма.
Затова ни е побратим”.
“Ти пък, падне ли тъма,
ярки потърси в селата.
Зайо зеле ще бере -
рекла Меца, - а в гората
нека Ежко избере
скришно място. От пчелина
аз медец ще донеса.”
Вълчо, да й е дружина,
се примолил начаса.
Пръв помощник да им бъде,
пожелал и Ежко сам:
“С тия малки, слаби зъби
друго мога ли да ям?”.
После Зайо се провикнал:
“Гдето всички, там и аз.
Май от зелето отвикнах -
затова ще дойда с вас”.
“Мислите си, че е лесно
нощем да търчиш на лов -
рекла Лиса. - В двора песът
да ме сграбчи, е готов.”
И така решили дружно:
за да имат зимнина,
да натрупат мед е нужно -
най-полезната храна.
Скоро с каца се снабдили.
Трудили се чак до мрак,
да напълнят с общи сили
кацата догоре чак.
След това в дола я скрили,
а започне ли студът,
на гощавка там решили
всички да се съберат.
Тръгнали на юг ятата.
Вятърът надул уста.
Пъстра черга за земята
изтъкала есента.
Рекла лакома Лисана
да си хапне малко мед.
Тръгнала един ден рано,
но за неин лош късмет
Кумчо Вълчо се задава -
няма близо храсталак.
“О, кумичке, живо-здраво!
Накъде отиваш пак?”
“Да кръщавам, куме”- рекла.
“Е, със здраве си иди!”
Зад едно дърво приклекнал,
две сърни да проследи.
И забравил за Лисана.
Скрита в ниското дере,
лакомата хитрушана
си похапнала добре.
Но на връщане, не щеш ли,
ето ти го Вълчо пак.
“О, кумице, добра среща!
Как детето кръсти, как?
“Начиналче. Тая есен
ще кръщавам често аз.”
И Вълчан повярвал лесно.
Минал месец. Няма мраз.
Пак лисицата решила
да си хапне мед сама.
Кацата преполовила.
Тръгнала си към дома,
но насреща - Вълчо.
Пита: “Бебето как кръсти, как?”.
“Досредалче” - Лиса, сита,
се засмяла под мустак.
Свикнала с меда Лисана.
Вече сън не я лови.
Капка няма да остане,
но решила да върви.
Сладко с мед се нагостила
Лиса и сега сама.
После кацата укрила
и поела към дома.
Но нестигнала до вкъщи,
ето Вълчо тътри крак.
“От кръщенка ли се връщаш?
Как детето кръсти, как?”
“Е, Качанче Огрибанче.
Чудно име му избрах.”
“Брей, това да не е канче!
Що за име, не разбрах.”
Разделили се, но скоро
сняг дълбок покрил света.
Скочил Зайо през стобора
при Мецана сутринта.
“Хайде за медец, Мецано.”
“Сита съм. Отивай сам.
Гладна няма да остана.
Своя дял на вас ще дам.”
Зайко се зарадвал много -
ще си хапнат сладко мед!
И от мечата бърлога
тръгнал весел и напет.
Обикалял чак до късно.
Сбрал дружината накрай.
Кацата в дерето търсят:
бре, меда го няма май!
Ето я в реката - празна!
Сякаш ги ударил гръм.
“Ах че кражба безобразна! -
рекла Лиса. - Аз не съм!
Три кръщелничета имам.
Да се закълна ли в тях?
Чака ни сурова зима.
Непростим е този грях!
Нека легнем на открито.
На крадеца сутринта
цяла с мед ще е покрита
ненаситната уста.”
Съгласили се. С надежда
всеки легнал, а към пет
устните на таралежа
мазнала Лисана с мед.
Заекът, страхлив нали е,
буден бил и я видял.
Вдън гората да се скрие,
хукнал ни жив, ни умрял.
А усмихната Лисана
рекла рано сутринта:
“Е, крадецът сам се хвана.
Кой е с медена уста?
Ежко, всекиму е ясно,
ти медеца си изял!”.
Скочил Вълчо, ревнал бясно,
искал да го глътне цял.
На кълбо бодливо станал
таралежът. “Е, добре -
рекла хрисимо Лисана, -
всичко ще се разбере.
Ежко Бежко е крадецът.
Зайо е помагал май.
Но си хапнал от медеца
и ти, Вълчо, то се знай!”
“Вярвай ми, не съм, кумице” -
Вълчо се оплел съвсем.
Рекла подлата лисица:
“В църква ще се закълнем!”.
“Чист съм като ангел, Лиске!” -
но накрай се съгласил
да вървят, където иска -
та нали невинен бил.
Тръгнали. Едва вървели.
Страшна буря. Вятър лют.
Лиса в преспите дебели
вкочанясала от студ.
Без кумата Вълчо кретал.
Нямал нито миг покой.
Стигнал мястото, където
три пъти я срещал той.
Сетил се, че е изяла
тя медеца, а сега
кой глупака ще пожали:
ще умре от глад в снега.
И едва не се разплакал,
но разбрал накрай Вълчан:
ако сляпо вярва някой,
той ще бъде изигран.