КОЙ ЛИ Е КРИВ?
превод: Чичо Стоян
Пълна със хубост, прелестно чадо,
окол’ й блясък, тя е във свила;
малкият крак й на пода тропа,
грижно пред себе поглед е впила,
ту се в коса й пръстите губят,
ту от креслото накити скубят. -
Що мисли тя?
Не тъй отдавна избица малка
покри ней беше, де е живяла;
два-три парцали скриваха само
нейното чудно, хубаво тяло.
Труд бе тогава, горката млада
трябваше грозно, тежко да страда. -
Туй знае Бог.
Мъки дойдоха черни, по-тежки:
в одър я дълга болест обори,
всички си вещи тя разпродава -
дава за нищо - що ли да стори?
Зима е - огън няма клетница,
гладна кога е - хляб ни трошица…
Тежко е туй!
В тези неволи коледа иде,
свойта икона тя от стената,
де се е толкоз скромно молила,
с плач веч и нея сваля горката…
Помощ кат няма, що ще се прави? -
Дава я, нещо да си набави
за добрий ден.
Ней от леглото слама се рони,
в ъгъла малка свещ межделее,
в стаята сама клекнала шепне:
„Ах, мойта пропаст близо не ще е!”
А през прозора счупен молбите
бурята носи към висините…
Но де е Бог?
Празници горе Бог си празнува,
малко изглежда - право ил криво!
Бедната дева в свойта неволя
ризи продава зарад топливо;
първа и втора дава горката,
а кат си зърна гола снагата,
вгледа се тя…
Ах, каква мисъл! Пламна лице й…
Как не й хрумна толкова време?
Черната мъка лакомо дразни,
туй пък е леко - щом като щеме.
Някой й даже бе обещавал,
дръг й загатвал и преглашавал.
То що е, то!…
Ето сега е в блясък и свила,
рекъл бе някой: тя е щастлива!
Но как е мътно пак ней челото,
кой ли ще знае, що я убива?
Стомана с нокти по ще наръбиш,
отколкото някой с плата да любиш!
Туй всеки знай!
Ето я, вика, ето играе,
ето тълпата бясна, пияна
веч е в забрава: бедната дева
среща ги бърже весела, сяйна.
„Живи доде сме - карайте, момци!”
Чукат се чаши, лее се вино,
весел е пир!
Трепет обзема младата дева,
болка притиска ней гърди клети;
но пак тя пее, звънко се смее, -
кой ли, тъй външно, нещо ще сети?
Дайте й вино, много й дайте,
кой колко може, с нея играйте -
нимфа е тя!
Мина се време, стихна играта,
бе се разнесла вече тълпата,
тя е самичка: между ръце си
веч е сложила мирно главата,
ту страда много, ту страда малко,
ту пей насила, ту плаче жалко,
и всеки ден!
Ето ви тука днешна картина,
има тя доста ясни чертици,
но вий би не щели… Ах, зная, зная…
че плаша с нея наште девици…
И аз за него мислих надълго,
но мен ме мъчи питане друго:
кой ли е крив?
——————————
Славянска антология, 1910 г.
