Кънчо Стоянов

Из „Преди да тръгнеш” (1978)

В СЪНЯ СИ САМО

В съня си само
се завръщам
за много кратко у дома
и вече старите във къщи
не чакат моите писма.

Разделят
бялата си старост
със моя пожълтял портрет
и все тъй безнадеждно вярват,
че аз съм винаги зает,

че синовете не забравят,
ще се завърнат някой път…
И все така ни оправдават,
и никога не ни корят.

Но страдат те,
че остаряват,
че си отиват от света,
че внуците им не кръщаваме
със простите им имена.

И съхне
селският им корен.
И белият им хляб горчи.
И връщаме се да затворим
отворените им очи.

И заминаваме далеко,
забравяме ги след това.
А подир стъпките ни леки
расте трева,
расте трева.

РАЗПЛАКАНОТО ЛОЗЕ

На баща ми

Ще метне върху клон черешов
пуловера си и каскета.
Широкоплещест, безпогрешен
ще влезе между редовете.

Под ножицата му лозите
една след друга ще заплачат
и топли ветрове ще скитат
през мартенския ден прозрачен.

А той, приклекнал до земята,
със нея разговаря сякаш:
дай боже да се случи лято
без суша или град нечакан.

Пред погледа му зрее есен
и кехлибарен грозд прозрачен,
не вижда, в работа занесен,
как лозовите пръчки плачат

и как пред погледа му тъмен
припада здрач лилаво-розов…
И ще замръкне покрай хълма
разплаканото наше лозе.

МАМА

Потъвам в твоя поглед,
към лятото зареян,
но къра е поженат
и пътят - извървян.
Под тъмната забрадка
косата ти белее,
кръвта изстива бавно
в горещата ти длан.

Но сгърбена над стана,
тъчеш оранжев залез
и утрини дълбоки,
и нива в резеда.
Тъчеш и късно лято -
стърнище избеляло,
и черна нишка слагаш -
орана с плуг бразда.

А няма вече сватби
с чеиз да ги даряваш,
и дворът опустява
без детски гласове.
И скоро равнината
и мене ще забрави,
а внуците живеят
в далечни градове.

Все пътищата гледаш,
добра и побеляла,
със спомени за младост
вървиш към старостта.
И все така те виждам:
като звезда изгряла
седиш на дървения
праг на вечерта.

СПОМЕН ЗА РИЖАТА КОБИЛА

А назад е мъгла като гъста и лепкава глина.
Толкоз малко неща ли оставяме ние в живота?
И защо тази нощ си припомних след много години
една рижа кобила със бяла звезда на челото?

Равно теглеше плуга през калните, клисави ниви
обикаляше търсом, от юли до август хармана.
И препусках ли, здраво се хващах за нейната грива,
а след мене хвърчаха горещи парцали от пяна.

И плющеше камшикът - зъбите юздата претриха,
но догдето не падна, не снеха от врата й хомота.
От мъглата на детството цвили, далечно и тихо,
една рижа кобила със бяла звезда на челото.

Бях уверен, когато се хващах за нейната грива,
и си мислех, че никога няма по пътя да падна.
Днес самичък засявам и жъна узрялата нива -
живи въглени сипе върху мен безпощадното пладне.

А кобилата с бяла звезда на челото я няма!
Знам, че няма водата изтекла назад да се върне.
И вършея на дните златистата жилава слама,
и камари от плява пресявам за шепичка зърно.

ЕСЕНТА ЩЕ СВЪРШИ

Есента ще свърши скоро -
огън, вече догорял.
Пътища без глас на хора,
хълм, съвсем оплешивял.

Всеки своя дял ще вземе,
в лятото възнаграден.
Аз в пръстта не хвърлих семе,
беден ще е моят ден.

Слуша в унес тих земята
приказките на дъжда.
И остана незасята
само моята бразда.

УЧАСТ

И мътната вода изтече -
цъфти дърво, узрява плод,
но аз съвсем не съм далече
от миналия свой живот

с познат от детство юлски вятър
и хълм със голи рамена.
Усмихва ми се кратко лято
като целуната жена.

О, есен с гроздобера весел,
и зима - шал, от сняг тъкан!
И звънки коледарски песни,
и суровакници от дрян.

Пак изтъняват снеговете
и плаче радостна лоза
с една признателна и светла
всеопрощаваща сълза.