Стилиян Чилингиров

Нашите стари писатели се отличаваха със своето живо обществено чувство. За Раковски, Каравелов, Ботйов, Славейков да не говорим. Дори един Чинтулов, който и преди освобождението се ограничава привидно само между четирите стени на училището, е един значителен обществен деятел. Инак той не би бил избран за делегат на народния църковен събор в Цариград.

Обществен деятел от първа величина е и Добри Войников, ако и да протича голяма част от дейността му в чужбина. Но и оттам, със своя вестник „Дунавска зора”, той се опитва да влияе в обществен смисъл и върху своите сънародници в пределите на тогавашната турска империя.

Все под влиянието на тия обществени чувства Васил Друмев се посвещава на духовно знание, за да изпъкне като политик и духовно лице в новата история на България. Също така обществени деятели са и Вазов, особено в първата половина на своя живот, и Величков, и Михайловски.

Преди освобождението към пряка служба подтикваше нашите писатели турското робство, а след освобождението ги заставиха нуждите на новата държава да прибягнат до непосредно участие в нейната подредба и в нейното строителство. Особено много се усили това участие от половината на 80-х години до половината на 90-х.

Сиреч, от 1885 до 1895 година - едно десетилетие пълно с бури и обществени стълкновения. Тогава се оформиха и двете насоки в нашата външна политика, които изиграха толкова съдбоносна роля в развитието на нашата държава. От тия насоки се начерта и външната политика.

Интелигенцията ни и тука се раздели на две групи, които застанаха в страшна вражда една срещу друга. Надясно стояха властниците и техните приятели, а наляво - всичко интелигентно, което мислеше, че народното благоденствие може да се достигне по пътя на свободата, на свободно изразената воля по всички стопански, културни, па и политически въпроси.

Към страната на последните застана и Антон Страшимиров веднага след появата си в нашата литература. Не току така първата му работа беше печатана във в. „Прогрес”, около който беше събрано всичко будно, всичко интелигентно, всичко готово да се пожертва в името на тая свобода в борбата с нейния узурпатор тогавашния министър-председател Стефан Стамболов.

От това време датуват и първите публицистични работи на Страшимиров, както и неговото апостолство сред народа, докато се роди у него идеята сам да основе отделна политическа група. Млад и самонадеян, той не само мислеше, но и дълбоко вярваше, че ще обнови нашия политически живот, че ще внесе елемента на правда и на законност в страната.

Трябва да се признае, че изгледите да се сполучи не бяха съвсем малки. Той имаше за другари люде като Влайков и Найчо Цанов, които направиха от основаното от тях сп. „Демократически преглед”, трибуна за своята идеология.

Но неспокоен дух, Страшимиров не устоя. Той схващаше проявите на политическия ни живот повече като поет, отколкото като практичен политик.

И първите незначителни недоразумения в партията, по-точно в радикал-демократическата трупа, го накараха да я напусне и да тръгне по свой път, вече подбрал за другари младежи, жадни за литературна проява и готови за обществен подвиг.

Но и тука не му провървя, може би, защото не можа да наложи своята идеология на новите си приятели и сподвижници.

Не му оставаше нищо друго, освен да се посвети на македонското движение. В него поне подбудите за дейност бяха от по-чисто естество. Целта беше да се извоюва свободата на една част от българския народ, подхвърлена на непоносимо робство, въпреки чл. 23 от Берлинския договор.

Трябва открито да се признае, че ако не до край, то поне доста дълго време Страшимиров остана верен на тая борба.

Пък и войната от 1912 година измести плоскостта на македонския въпрос. От въпрос на група ентусиасти той се обърна на въпрос държавен. България повика за неговото разрешение всичко годно за кървава бран, като прибра в редовете на своето воинство и всички ония, които бяха готови да сложат и своята жертва.

На Страшимиров не остана друго, освен сам да грабне оръжие и като обикновен войник да влезе в кървавата рат.

Но когато се свърши войната, ако не и с желаните прдобивки, той предпочете да стане кмет на Ксанти, за да може и чрез личните си усилия да приобщи към родината тия новоосвободени крайове.

Събитията отсетне се знаят от всички. Тяхната характеристика е отчаяние и вътрешна вражда. От тяхната психоза не може да се отърве и Страшимиров. И той често прибягваше ту на едната, ту на другата страна, дето смяташе, че е правото, дето намираше, че са необходими и неговите усилия.

Колебания, които могат да се тълкуват, но не и да се осъждат, защото бяха продуктувани не от друго, а от подтика да се изпълни достойно един човешки и един граждански дълг.

Може би чувство го накара да стане към края на живота си апологет тъкмо на тоя държавник, против когото се беше борил в младините си, отрекъл му тогава дори всяко човешко достойнство.

На Стамболов той посвети предпоследната си книга - „Диктаторът”. Държавата и народът бяха застрашени и той, като мнозина други, почна да не вижда спасението им другаде, освен в силната личност.

И понеже такава не намираше в съвременната му среда, реши да я дири в миналото, за да докаже чрез нея качествата на желания народен и държавен спасител.

Примери отвън не му трябваха, защото добре знаеше, че не всякога чуждите образци, създадени при една анционална психика, могат да бъдат предмет на подражание и у нас. Затуй, смело бихме могли да кажем, че тъкмо краят примирява всички обществени колебания на Страшимиров.

Той искаше една България, свободена и тъководена от големи личности. Останалото само по себе си щеше да дойде.

Тук му е мястото да поменем за Страшимиров и като сказчик. Веднага след погрома той бе първият, който тръгна по градове и паланки да вдъхва вяра у покрусените духове.

Темите му бяха из близкото минало на българите, или из характерологията на българина. Без излишен патос, той разкриваше пред очите на своите слушатели, картини, внушаваше им мисли и чувства, които наистина доста спомогнаха да се отърсим всички от обхаваналото ни тогава униние.

Съзнали мисията му като народен трибун, както и значението на неговите проповеди, читалищата му откриха широко своите салони. Така страшимиров се свърза здраво и с първите редици на читалищните деятели у нас.

Един писател-общественик от голям стил.

Един тревожен син на още по-тревожно време.

Нека бъде вечна неговата слава!

——————————

сп. „Устрем”, г. 1, кн. 6, декември 1939 г.