Владимир Русалиев

СЕЛЯНИН

Не зная каменния град,
за който някога замина, -
но знам, че там си много страдал
и много бедствия преминал.

Не си за оня вечен шум,
за оня грохот непрестанен -
той ден и нощ ще те терзай,
ще ти дълбай в душата рани.

Знам, ти си в крайния квартал
при хилядите угнетени,
но само там ли има мъка,
отритнати и огорчени?

Защо не тръгнеш от града,
да се завърнеш пак в селата, -
да видиш черното чернило
на нашите сестри и братя?

Сега тук жътва пак кипи
и нивите са пълни с хора , -
но няма песен, няма смях,
немее и мълчи простора.

Ела да дигнеш твоя сърп,
тъй както бе преди години -
и тук, в полята, с твойта мъка
дано и моята размине!

ТАМ

Там, може би, е вечен шум
и непрестанен, странен грохот,
а тук е свята тишина,
без стон, въздишки или ропот.
И тъй минава ден след ден,
и нощ след нощ така отхожда.
Понявга само тих вечерник,
кога над селото премине
и разлюлее класовете
и белите брези полюшне -
над омълчаните полета,
над валози, бърда, клисури,
като из кърваво предание
ехти народното ридание.

НОЩ

Пак тъмна нощ обгърна всичко -
полета, валози, гори;
завършват птици свойта песен,
зефир в цветята не шепти;
не свети никъде лампада,
животът спира - не кипи,
заспива цялата природа -
и ти, сърце, заспи!

ЛЮБОВ

Вървях из полета с безбройни цветя
и птици над мене ликуващи пяха.
Не видех цветята, не чух песента -
очите ти само пред мене блестяха,
и цял бях аз трепет, въздишка и зов,
о, свята, велика, безсмъртна любов!

В ПОЛЕТО

В черна и безмерна безнадеждност,
брулени от тихи ветрове,
алените макове привеждат
кротко към земята цветове.

Ала все така са мълчаливи
сините метличини и днес -
и очи не вдигат, за да видят
колко много макът е злочест.

А над тях шуми ръжта златиста
и в копнеж за жътвения сърп -
гледа тя как мак след мак повяхва
от любов разбита и от скръб.

ЧУЧУЛИГА

Докъдето взорът ми достига,
все поле, поле, поле,
а над него чучулига
трепка с малките криле,
и под свода тих, небесен
тя разлива чудна песен -
химн към слънцето звучи,
както в твоите очи.