Панко Анчев

1.

Въведението в живота и в това велико творчеството трябва да започне от казаното от Йордан Йовков през Спиридон Казанджиев на 20. VIII. 1930 г.: „Повече обичах да стоя на дюгеня на един куюмджия и да го гледам, като работи. Неговата работилница беше за мене като лабораторията на един алхимик. Инструменти, калъпи, духания, топения, изливания, изпилявания, лъскания и др. Всичко това ме цял поглъщаше. Струва ми се, че това  бяха първите ми  впечатления от творческа художествена работа и аз не се насищах на тях”.

Това става в родното село на писателя Жеравна!

Не красотата на природата, не легендите, нито преданията и старите къщи са впечатлявали най-силно момчето, а мястото, където се е осъществявало творчество и са се извайвали форми.

Куюмджия означава златар. Златарството не е обикновен занаят, а художество, изкуство, ваяние и творене на красота. Според мене в „дюгеня на един куюмджия” се е раждал великият български писател Йордан Йовков!

На това признание почти не се обръща внимание. За изследователите е по-важна презумпцията за Жеравна и нейното място в историята на българите.

Щом е роден там, значи Йовков непременно е слушал легендите и преданията, възхищавал се е от хайдутите и затова е решил да разкаже тези истории, когато започнал да пише.

Вероятно това също е истина, на която трябва да държим. Но на него друго му е правело впечатление и той е предпочитал да не играе с децата, а да се захласне в ръцете на куюмджията, за да открие как се изпълва магията, за да се превърне в реалност.

Писателят Йордан Йовков се ражда творчески със съзнание за принадлежност към подобни магии, чрез които се претворява реалния свят и от безформеното парче излиза изящен предмет.

Той още тогава е разбирал, че тайната е в умението на ръцете, т. е. в дарбата, чрез която се постига майсторството, красотата и съвършенството. Само даровит човек е в състояние да проумее това и да го направи свое верую, на което да служи цял живот. И то от най-ранна възраст!

Забележително е обаче (макар че за изследователите е останало напълно без значение), че Йовков е бил привлечен именно от златарското ателие и красотата и изяществото на предметите от злато, от техния блясък.

На него не му е правел впечатление трудът на ковача или дърводелеца, а техни работилници в Жеравна без съмнение е имало. И в тях трудът е бил като на златаря, но там размахът е друг, други са движенията, шумовете и резултатът.

Ето защо по-късно творчеството му ще се превърне не в ковачница, а в златарско ателие, преобразяващо българското слово във фини и изящни творения.

Във въпросния запис от 20. VIII. 1930 има и още едно важно признание, което обяснява една от най-важните характеристики на Йовковия свят: „Като малък в село не играех твърде с децата. Особено не обичах да се карам. Винаги бях примирителен. Само да няма караница или бой”.

Ето го зачатието на Йовковото колективистично общество, в което цари мир, разбирателство, любов, спокойствие.

Те се постигат с готовността да се смириш, да отстъпиш и да не противоречиш, защото си бил прав и не допускаш да те унизяват. Йовковото общество е християнско; в него царува Христовият мир, а любовта е основният принцип в живота на неговите хора.

Йовков споменава нещо съвсем дребно, а всъщност в него се крие зачатъкът на неговото творческо своеобразие и величие. Има предопределеност и тя е заложена и проявена още в детските му години.

Тези два дребни факта от детството на Йовков формулират и духа на творчеството му.

Той е изцяло в обикновения живот, в бита и преживяванията на обикновените хора. Този живот е красив и хармоничен, защото е изпълнен с любов и разбирателство.

И е изпълнен с труд; в него няма нищо необичайно и изключително. Дори и войната е трудово ежедневие, работа, която трябва да се свърши, защото така е разпоредено от Господа за общото благо.

2.

Йовковият свят изглежда по-красив и изящен отколкото е реалният живот. Но това впечатление е повърхностно, произведено от привидната несъвместимост на идеята за красотата и доброто в един груб и изпълнен със страдания и мъки свят на социални конфликти и противоречия.

Колективистичното общество изглежда твърде романтично и несъществуващо в обективната реалност. Но у Йовков (а и не само у него, но и у Иван Вазов, Димитър Талев и др.) то не е изкуствено създадено, не е измислено и съчинено, а е обективен факт.

Писателят нищо не е украсил в него. Аз бих нарекъл реализмът, с който този тип общество е пресъздаден, обективен и суров. Защото нищо не му е спестено, нито добавено, за да бъде по-привлекателно.

Такъв тип общество може да изобрази и пресъздаде само писател с голям мащаб на художествено и социално мислене. А такъв мащаб притежава единствено писател реалист от ранга на Йордан Йовков.

Колективистичният тип общество е тип йерархично общество, устроено според доброволно приета от всички подредба и взаимни зависимости заради единството и целостта на обществения организъм.

Живеещите в него хора осъзнават дълга си да пазят единството, за да бъдат заедно силни и трудът да им носи богати плодове, радост и душевен мир.

Това единство произвежда огромна социална енергия, прилагана в съзидателни дейности, укрепващи още повече обществото и подобряващи живота на хората.

Тя изглажда неизбежните противоречия, притъпява лошите чувства и мобилизира всички за осъществяване на общите цели.

Времето след края на войните е времето на този тип общество. Но Йордан Йовков започва да очертава неговите контури още в творчеството си, създавано през войните.

По-късно и до края на живота си той ще развива неговите особености, ще изследва съпротивата му срещу злото, което постоянно го напада и иска да го разруши; ще изпълни с още повече жизненост и естественост неговите жители, които ще го бранят и укрепват.

В романа „Чифликът край границата” ще видим с каква настървеност го нападат и раняват враговете му, уж водени от чувството за справедливост. Те ще успеят да го наранят тежко, да му причинят болки и страдания, ала няма да успеят да го разрушат.

Защото колективистичното общество само се разлага, когато настъпи времето на неговия разпад. Но силите, които го натискат отвън и отвътре вече са станали достатъчно агресивни и мощни, за да сигнализират, че идва неговият край.

Това не са романтични представи, надежди и изисквания към общественото устройство и живота в обществото. Нито каквито и да било идеализации, породени от нагласите на писателя.

Той не си представя някакво идеално общество на мир, разбирателство и хармония, а го пресъздава такова, каквото го наблюдава в самия живот.

Колективистичният тип общество има и своя тип личност. Тази личност изпитва потребността да живее в съдружие и единство с други хора, за да си помагат взаимно.

Такива хора виждат най-напред доброто и красивото у другите, а после се настройват, ако е необходимо, за съпротива срещу злото и грозното.

Красиви са и техните домашни животни, къщите им, дворовете, природата, която ги заобикаля и им служи. Тази красота е както физическа, така и нравствена, духовна, естетическа.

У Йовков твърде интересни са начините и средствата, с които се разрешават възникващите в различните житейски ситуации противоречия и конфликти.

Дори и в хармоничното колективистично общество често се разпалват конфликти, посяга се на установения ред, правят се опити да се нарушат правилата и едни да живеят по-добре за сметка на други. Тези противоречия са социални, а не само нравствени.

За тях има социална причина, основана върху несправедливите принципи на общественото устройство и разрешаването на общите дела. Така е в повестта „Жетварят”, а и в романа „Чифликът край границата”.

Конфликтите избухват пред всички и сякаш всички взимат участие в тях. Едни заемат и защищават едната страна, други - другата.

Тази публичност на позициите налага и публичните решения, щом цялото село е ангажирано. Тогава за всекиго е важно да се отстранят причините и се сдобрят страните.

Йовковото общество не обича шумните спорове, кавгите и конфликтите. И този, който ги предизвиква, обикновено остава изолиран или е със съвсем малка и слаба подкрепа.

Насилието тук не се толерира; то е опасно и застрашава целостта на обществения организъм.

Най-често виновният преживява разкаяние и намира сили да си признае и измоли прошка. Така мирът и целостта се запазват, пресечени са пътищата към нови сблъсъци.

Сдобряването затваря раната върху снагата на обществото и успокоява духовете за дълго.

Защото тук помирението не е компромис, с който и двете страни се принуждават да отстъпят от желанията и страстите си.

Не, сдобряването е нравствен акт на осъзнаване вината и смирение, а не потулване на причините и отлагане решителните действия за разрешаване на конфликта.

Особено неприятни на хората са злобните, отмъстителните, непочтените, нечестните, измамниците и тези, които мразят хората и никому не помагат.

Йовковият човек не живее за себе си. Той дори не може да живее сам, изолиран на диво място като отшелник. И то не само защото винаги се нуждае от нечия помощ и съдействие, а защото на такъв остров няма да има кому да отдава любовта си, да помага.

Никой у Йовков не може да бъде аутсайдер, т. е. да е извън обществото, защото е изгонен от него или сам се е изолирал в знак на протест или просто защото не способен да се пригоди.

3.

Обикновено светът на Йовков се определя като идиличен, патриархален, консервативен. Намирам, че това са малко значещи и дори неверни определения, които почти нищо не казват за същността на този богат и всеобхватен български свят.

По-горе се опитах да конструирам модела на обществото, което великият писател описва. То в никакъв случай не е патриархално или идилично.

В него има известна консервативност, доколкото самото то се стреми да не променя характера си, когато обективни и субективни фактори се опитват да го преобразят и разрушат.

Неговата форма е на колективистично общество, а докато тя не е накърнена и то функционира нормално, обществото в пълна мяра осигурява условия за развитието на своите членове.

Тук имаме организация на устройството му, която по нищо не прилича на патриархалната.

Още повече че начело може да стои, защото е най-авторитетният и най-способният член на семейството и дома, или мъж, или жена.

Антимовският хан е типичен пример за такова общество, което се формира на случаен принцип, макар в него да участват неколцина постоянни членове.

Но Сарандовица го ръководи не защото е негова собственичка, а заради извоювания с човешките си качества и властната си натура авторитет. На нея се подчиняват и най-богатите й клиенти, отсядащи тук освен да си починат и се нахранят, и за да участват в тази хармонична среда.

В тази среда обаче са събрани не послушни и покорни изпълнители, а хора от плът и кръв, които преживяват своите грижи, опасности, страдания, нещастия, радости. Те често са раздразнителни, непостоянни, разочаровани, нещастни и лесно се палят.

Никому не е лесно. Животът на всички е различен и са нужни понякога повече усилия и напрежение, за да се запазят мирът и спокойствието.

Йовков описва всичко това живо и въздействащо, показвайки цялата сложност на обществения живот, който, макар и добре организиран и йерархизиран, не се поддава на натиск и грубо разпореждане, както и не позволява да се накърняват вътрешните светове на неговите членове.

Човек се подчинява на обществото и на неговия ръководител, ако като му се зачитат правата и достойнството. Нищо патриархално няма в този свят!

Особено място в творчеството на Йордан Йовков заемат земята, домашното животно, природата. Но те не са извън обществото, което писателят пресъздава, а са негова органична част, неговият, така да се каже, огледален образ.

И това им придава смисъл, какъвто не получават у други наши писатели от първата половина на ХХ век.

Единствено у Йовков е постигната по съвсем естествен начин хармония и взаимно проникване - понякога и сливане.

Човек не владее природата, не е неин господар; тя е неговото „второ аз”, което му придава повече сили и съзидателна енергия. Тя го дарява с разум и морал, за да не се разпорежда безразборно с нея и да я накърнява и обезобразява.

За човек извън света на Йовков подобно отношение към природата е впечатляващо, защото е органично, а не рационално.

Органично присъщо за героя на Йовков е чувството за красивото. Красотата е най-важната характеристика на това общество и тя се проявява във всичко: в хората, предметите, животните, природата, в дребните и едрите неща.

Ако нещо не е красиво, то не би могло да се впише в този свят и стане част от него. Синоним на красивото е доброто. Но тази красота не се съзерцава и анализира; тя е условието хората да живеят свободно и в единение.

Макар че в нея може да се въплъти дявола - както е в разказа и драмата „Албена”.

Понеже всички са добри, т. е. красиви, когато Албена се покайва пред тях за греха, който е извършила, те й прощават. Тъй като знаят, че щом е красива, е и добра.

Да си красив е изпитание, защото сам можеш да се съблазниш от красотата си или да оплетеш в нея някого другиго и да го измъчваш и изкушаваш.

Който я натрапва на другите и се хвали с нея, е грешник и на него гледат с основателно подозрение. Но най-често в света на Йовков красивият (по-точно - красивата жена) е скромен, целомъдрен и добродетелен.

Красотата е средство да накараш хората да бъдат добри и да се разбират.

Такава е Боряна в едноименната драма. Тя знае, че е красива и че е харесвана. Ала не използва красотата си, за да изкушава и съблазнява. Напротив, желанието и усилията й са да разкъса мрежите на греха, в които са оплетени близките, и да ги накара да видят истината и с добро да заживеят заедно.

Красотата е необходима и животът е невъзможен без нея, само ако служи на Бога и доброто. Когато е оръжие на сатаната, тя е пагубна. Това е тезата, според мене, на драмата „Албена”.

Драмата не е апотеоз на женската красота, а напомняне, че сме длъжни да я преценяваме според това на кого служи и какви последици оставя.

Когато Албена се покайва, й е простено и е приета в селото. Тогава чак то й признава, че не може без нея. А не изобщо.

4.

Почти във всички свои творби Йордан Йовков показва някакво „събрание“. Хората на Йовков обичат да се събират, да са заедно и заедно да обсъждат важен за всички проблем.

Или да изяснят някакво недоразумение, да се видят, преди да предприемат важно дело или просто за да почувстват единството си.

Съборът е необходим, за да се види доколко обществото е здраво и организирано и доколко е надеждна властта, избрана от него.

А още и да бъде то постоянно мобилизирано и със съзнание, че всичко е пред очите на всички, че нищо не остава скрито-покрито, тайно, достъпно единствено за избрани. Събранието напомня, че властта му служи, но и то е длъжно да я подкрепя, за да бъде тя здрава.

Другите имена на събранието са кръчмата, ханът, площадът, училището или чифликът. Мъжете се събират в кръчмата или в хана, а жените се разпореждат в чифлика. На площада или в училището е съборът на цялото село.

Самото село е един събор на добрата обща воля, на силата и разбирателството. В него е установен строг ред, еднакъв за всички. Той ги прави равни, изравнявайки бедния с богатия, слабия със силния.

Изравнява ги, като подчертава не променящата се йерархия вътре в обществото, която следи за този ред.

В по-късното творчество на писателя и то най-вече в романа му „Чифликът край границата” някои от персонажите му оспорват този ред, понеже го смятат за несправедлив и пораждащ унизителни неравенства.

И дори че е създаден именно за да създава тези неравенства. Благодарение на него едни живеят по-богато, а другите са бедни и нищи. Едни се облагодетелстват за сметка на други.

Това са политически претенции, провокиращи все по-ожесточаващи се недоволства.

Те сериозно застрашават целостта на колективистичното общество, понеже го удрят в самото му сърце, оспорвайки принципа на справедливостта, върху който е изградено.

Рушителите не приемат, защото го смятат за несправедлив, начинът на разпределение единственото на материалните блага.

Любовта, разбирателството, единението, хармонията са без значение. Щом голямата част от благата отиват в едни ръце, тези категории са лъжовни и проявление на лицемерие.

В „Чифликът край границата” се вижда до къде достига тази амбициозна идея. Загиват хора, разрушен е светът на чифлика, настъпила е трагедия и нещастие.

Този социален и идеологически сблъсък, който е показан в романа, а такъв ще видим и в повестта „Жетварят”, е важното свидетелство на Йордан Йовков за състоянието и съдбата на колективистичното общество, за силите, които възпрепятстват неговия разпад, но и за тези, които се готвят много активно да го разрушат.

Защото идва друго време, създава се нов обществен климат, възбуждат се нови страсти. С една дума: предстои смяна на епохата и заедно с нея и смяна на типа общество. Очертава се типът личност на водачите на тази политическа война.

Показани са и радикалните средства, с които тя ще бъде водена. Целта й е привидно благородна, но тя е такава само от гледната точка на някаква фалшива формална логика.

Тази логика представя основанията си с прости аргументи, но те оправдават не същността, а повърхността на явленията и затова привличат хора с комплекси, обидени, онеправдани, отмъстителни.

Интересна е творческата и социалната еволюция на Йордан Йовков. Дори и за повърхностния читател е ясно, че той е един във военните си разкази, а доста по-различен в „Приключенията на Гороломов”, в драмите или в „Чифликът край границата”.

Виждаме как селото, което писателят е описвал, все повече се отваря към града; в него навлиза друг живот, други хора се опитват да го управляват и да му дават посоката на развитие.

Всъщност, разрушават се устоите, върху които е изградено и които са го държали здраво в продължение на стотици години. То се завихря в един непознат преди вихър.

Отприщва се енергия, която размества и разбива ценностите, променя начина на говорене, създава друго общуване, при което хората все по-малко и по-трудно се разбират помежду си.

Понеже говорят или на различни езици, или така се е променил предметът на разговора, че смисълът му е неразбираем за участниците в него.

Политиката обезсмисля любовта, труда, красотата, солидарността, върху които Йовково село избираше смисъла на своето съществуване.

В последния си разговор със Спиридон Казанджиев, записан от професора на 23 май 1937 г., няколко месеца преди да се представи пред Господа, Йовков с болка споделя: „Безпътицата и безсилието ни растат - става просто страшно“.

Но кой да чуе този вопъл?