Иван Енчев

Късно след обед, когато излязоха последни от ресторанта, Катя рече гальовно на Станчо, гледайки го право в очите:

- Живея на улица „Цар Иван Асен Втори”. Сам-самичка съм вкъщи.

- Като царица!

- Да бе, да. Каня те в моите покои.

- Благодаря, Ваше величество! Аз пък съм цар Иван Станчо Първи. Свалям си короната само в моите резиденции. Имам двойна стая в хотел край реката.

След вечерята в хотелския ресторант Станчо я заведе в своята стая. Започнаха открито да се интересуват от съдбините си. По-любопитна беше Катя:

- Е, драги ми Щурчо, вече можеш съвсем да се разконспирираш пред мене. Ще ми кажеш ли самата истина как и защо избяга в чужбина по онова време?

- Окей! Ето я истината, Калинке! - той вдигна дясната си ръка като за клетва в съдебна зала. - Тогава аз въобще не съм бягал през границата като граничар и не знам какво си още, както се приказвало тук. Преминах нелегално оттатък като съвсем свободен човек. Не носех нито служебно оръжие, нито военно снаряжение. Дори джобна ножка  нямах за самоотбрана. Това стана през първата нощ след моето уволнение от военна служба. Само Спас Фотото знаеше плановете ми, но не ме издаде на никого.

- Това се казва истински приятел…

- Аз хич не ставам за рекламно лице на политическата емиграция. Моето заминаване не беше нито политическо бягство, нито икономически гурбет. То беше едно момчешко приключение. Исках да се докажа, че вече съм възмъжал, щом съм изслужил задължителната си военна повинност. Тогава нямах навършени и двайсет години. Тази моя щуротия ми струва твърде скъпо. Тя преобърна хода на целия ми живот с чорапките наопаки.

- Така е…

- Работих какво ли не, но успях да стъпя на краката си. Когато не те мързи, винаги се намира начин за успех. Сигурно на баща си дължа тази упоритост. Вече всичко съм му простил, но като момче му бях много сърдит.

- Пък тогава ние тук научихме, че си ранил с автомата си някакъв граничар, който те разкрил на граничната бразда, когато си бягал през нощта към Гърция…

- Чиста пропаганда! Аз избягах от тормоза на баща ми. А не от нещо друго, както го изтълкуваха после ченгетата. Баща ми ме наказваше по всякакви поводи. Галеше сестра ми, пък мене тормозеше за всички нейни бели, защото тя била по-малка.

- Обикновено е така. И аз все си патех заради моята сестричка.

- Ще ти кажа само два примера. Те преляха чашата на търпението ми. Първият. Като се дипломирах, казах на баща ми, че искам да кандидатствам за художник или философия в София. А той: „Аз пари за уроци не давам. Бояджия можеш да станеш и без никакви уроци! Пък за дървен философ хич да не става дума. Като се върнеш от военната служба, ще ти купя една нова бояджийска четка и една хубава тесла и тръгваш с мене по строежите! Който си доспива, не си дояжда. Хич не ти трябват на тебе никакви университети! Докато ядеш моя хляб, аз ще ти режа филията!

- Направо те е срязал.

- Това е нищо! Тя, случката, която ме ужаси, направо не е за разказване. Тогава нали военната служба след гимназия беше задължителна. Цели две години! Първата година мина без произшествия, както се казва по военному. Върнах се вкъщи на полагаемата отпуска. А когато тръгнах за Южната граница, където служех, майка ми беше приготвила цяла торба ядене. Баница, варен петел и други лакомства, сякаш там ще ме държат само на гола бобена чорбица. Майчица, какво да я правиш! От вълнение аз хич не надникнах какво има в голямата ми торба.

- То тогава изпращането на войник беше цял ритуал за майките…

- Пристигнахме в граничната застава. Вечерта всеки извади ядене из личния си багаж. И тогава аз онемях! Вареният петел се оказа сварен заек! Веднага го предложих на Спас Фотото. С него и там бяхме заедно. Излъгах го, че от заешкото месо получавам алергия. И той с радост бързешката си го подели с още две момчета от нашия край.

- А този заек какво общо има с баща ти?

- Аз това зайче си го бях обикнал като дете, дето се вика. През отпуската преди да тръгна за Границата, дядо ми го подари. Още не беше много голямо, но беше чисто бяло и пухкаво като сняг. Направих му хубав кафез. Майка ми обеща, че ще се грижи за него, докато се завърна. Може да е детинщина, но така си беше. - Станчо позамълча, сякаш още настръхваше от онази бащина обида. - В историята и най-големите войни са започвали от някакво случайно дребно недоразумение.

- И защо е станала тази грешка?

- Хич не е грешка! Получих от майка ми писмо, че така наредил баща ми. Ей туй нахалство вече окончателно преля чашата. Започнах да мисля как да се отърва от неговия тормоз. И от ден на ден все повече се навивах, че трябва да избягам през границата. Научих, че в Австралия живеят български градинари от нашия край. Все някак ще стигна до тях.

- А как те посрещнаха оттатък границата?

- Отсам знаех движението на граничния обход и слабите места на разораната полоса. Беше много тъмна нощ. Най-тъмната в целия ми живот. А оттатък гръцките граничари първо ми хвърлиха един хубав пердах, защото съм ги вдигнал по тревога баш, когато най-много им се спи. После ми взеха трите кутии цигари. Аз тогава пушех за убиване на времето, когато бях на обход. После ме поеха по етапен ред някакви служби. Тя не е за разправяне. Разтакаваха ме насам-натам. Както и да е, след пет месеца и половина се озовах в Австралия. Първо започнах работа в една българска зеленчукова градина, после - в друга. Междувременно завърших колеж по мениджмънт. Плюх си на ръцете и хванах кормилото на живота си. Щастлива одисея! Друг път ще ти разказвам.

Катя го гледаше хем любопитно, хем съпричастно, дори влюбено:

- Работата била съвсем проста, пък тук те обявиха за враг на народа. Милицията принуди баща ти да се откаже от тебе чрез Държавен вестник. Изключихме те от комсомола. Изкарахме те и от дявола по-черен.

- Ти да си виждала бял щурец?..

Станчо я погледна закачливо не само с очи. Сякаш поднасяше фунийка очакван сладолед на някое влюбено момиче.

- Защо не?! - отвърна Катя дяволито и облиза устните си неволно.

Пък той си помисли, че тя очаква да я целуне…

*  *  *

По някое време Катя го изненада с въпрос като саблен удар:

- Я си признай, в гимназията защо не ми обръщаше никакво внимание? Аз те харесвах. И дори не го криех.

- Виж какво, Калинке, и аз те харесвах, даже много, но си имам железни принципи. Може да съм щур щурец, но винаги си знам моята градинка. Не търча само по голия мерак, а слушам гласа на съвестта си.

- Айде бе! Ти си бил самата почтеност! Пък аз си мислех, че ме избягваш, защото съм попска внучка.

- Тогава ти беше момичето на Спас Фотото, пък той ми беше повече от брат. Затова ти беше табу за мене. Не си спомням вие защо се разкарахте с него. Беше такова всеотдайно момче.

- Харесвах го, но ми се струваше доста прилежно момченце. Аз търсех нещо по-щураво, по-мъжествено. От твоя калибър, разбира се!.. Може да е било за добро, че навреме се разделихме с него. Доказано е, че само два процента от ученическите любовни връзки стигат до успешни семейства.

преваляше, пък те си бъбриха за какво ли не. Бяха съвсем сами: мъж и жена. А с действията си сякаш стъпваха по крехка ледена покривка на дълбоко езеро и се опасяваха да не разтопят приятелството с дъха си. И двамата съзнаваха, че засега интимното им общуване няма да е нищо повече от една експресивна похот.

- Аз не съм лесен човек. Животът ме е приглаждал като речен камък. Прилягам само на специални места. Но където прилепна, няма като мене!

Очите на Станчо трепкаха. Бяха вперени право в процепа на нейната дълбока пазва. Палави щурчета, готови да се шмугнат на завет и да пърхат от щастие чак до сутринта!

Тя усещаше неговите тайни намерения. Преструваше се на безразлична. Не беше заслепена като някое влюбено момиче. Нарочно нагнетяваше неговото желание, но внимаваше да не прекали, за да изпревари ефекта на пренатегнатата пружина. При по-страстните мъже и това се случва. В много подобни случаи неопитните жени се разочароват, защото не умеят да боравят с везните на мъжката похот.

Катя прецени най-точния момент и открехна вратата, която досега изглеждаше заключена. /Ключът за всяка любов е скрит в пазвата на една жена/.

- Ние сме смешни хора! - рече замечтано тя, вперила влажен поглед право в лицето му. - Цяла вечер сме се емнали да ровичкаме из миналото време като в чувал с дребна вълна. Сякаш търсим там скрити бабините златни обеци, пък все намираме зрънца от полския бодил „бабини зъби”.

Станчо се сепна. Чу това, което по смисъл отдавна сякаш беше на езика му.

- Очи пълни - ръце празни…

- Ами че напълни ги бе, Щурчо! Способен мъжага не стои с празни ръце…

- Тогава дай да духнем фитила на лампата и да палнем свещта в кандилцето.

- Щурчо, я не ме занасяй! Тук да не ти е някоя манастирска килия за покаяние. Не виждам никаква свещ.

Той се изправи рязко от стола си. Угаси лампата. Продължи хлапашката си закачка.

- Ей сега ще ти покажа къде е свещта! Ще ни свети цяла нощ чак до първи петли.

- Айде, недей! Не се засилвай толкоз! Не съм чувала някой петел да кукурига още от вечерта, хи-хи-хи…

- Ще чуеш ти и още как!

Катя дори на ужким не опита да се измуши из коравите му ръчища. Очакваше неговата мъжка прегръдка.

Скоро думите им станаха съвсем несвързани и задъхани. Страстта им слепешката заприказва с езика на плътта…

След доста време, пламнала като след горещ душ, тя се ухили в здрачената стая:

- Ама ти наистина не си бил щурец за отписване! Изненада ме приятно.

- Добър щурец умора няма!

- Не думай! Хайде да поспим малко, че утре сутринта пак може да пощурееш по никое време…

- Разбрах ти тънкия намек, Калинке. Нали още вземаш хапчета против забременяване?

Абсурдният му въпрос не прозвуча като шеговита задявка, а като несръчно самохвалство.

- Ама ти не само си пощурял като отвързан далматинец, ами си и оглупял. Толкова дълго ли си стоял на къса верижка!

- Чудя се, какво ли пиленце щеше да се излюпи от любовта на един бял щурец и една руса калинка… Ако бяхме по-млади, разбира се.

- В Древна Елада на младоженците давали парчета зряла дюля, за да стимулират плодовитостта им.

- Сори! Жалко, че сега дюлите са още съвсем зелени.

Станчо стрелна думите си като закачка, но в сърцето му иронията отекна кисело. Сякаш беше разхапал червива дюля и се налагаше да изплюе хапката си.

Катя не усети неговата скришна мъжка мъка. Прие изреченото като мила шега. Мислеше само за своите женски чувства и съкровени надежди.

- Това не ни пречи да се обичаме…

И двамата притихнаха от приятната премала. Сякаш бяха изминали без никаква почивка стръмен склон чак до билото на някой хълм с древно светилище.

/Пътят до всяко светилище тръгва от прага на душата ни/.