Красимир Власев

- Не се страхувам, аз съм от Сливен - каза Станка Пенчева и рязко отвори вратата на таксито, с което бях отишъл да я взема от станцията на писателите в Хисаря, за среща с читатели в Сопот.
Тези нейни думи бяха в отговор на моето предложение да отложим срещата предвид на влошаващата се метеорологична обстановка. Беше месец декември, валеше сняг и леден вятър го носеше на мътни талази.
Само след час пътищата щяха да станат непроходими.
Тръгнахме. Пътят се виеше по склоновете на Средна гора, а снежинките се блъскаха в стъклата като разлютени пчели. Усещането беше като в стиховете на Пушкин: “Буря мглою небо кроет,/ Вихри снежные крутя”, с тази разлика че пътувахме не с руска тройка, а с жълто такси
Бурята вилнееше с пълна сила, когато стигнахме Сопот. В читалището бяха се събрали десетина почитатели на поетесата, които също като нея не беше ги уплашило лошото време. Когато участниците в такива срещи са малко има едно голямо предимство - разговорът става по-задушевен, особено пък като спря и токът. Срещата приключи, но връщане в Хисаря бе невъзможно.И секретарят на читалището, който имаше голяма къща, предложи на поетесата гостоприемството си.

Към Станка Пенчева изпитвах искрено уважение, което граничеше съ страхопочитание. Причините бяха две. Първо - стиховете й бяха образци на съвременна българска поезия. Не случайно тя и Д. Дамянов събираха най-високи тиражи за поезия. И второ - тя стана първият ми редактор в централно литературно издание. Ето как се случи това.

Когато след множество стихотворни опити написах първите, като за света, стихове аз ги занесох в списание „Септември”, където тя отговаряше за поезията. Понеже отсъстваше този ден, ми казаха да ги оставя на бюрото й. По принцип в това
списание печатаха утвърдени писатели и шансовете ми бяха направо нищожни, но Станка Пенчева не мислеше така - след месец стиховете се появиха на страниците на списанието.

Минаха години. Станка Пенчева вече работеше в новосъздаденото списание „Отечество”, на което аз бях редовен сътрудник. Когато ходех там, в коридорите често се разминавахме с нея и веднъж й предложих да направим отново среща в Сопот, но задължително през лятото. Речено - сторено. Залата на читалището този път беше пълна с читатели.
Всичко течеше гладко, по сценарий и може би за това не помня детайли, но си спомням един въпрос на читател - по какво се различава истинското от посредственото стихотворение, на което поетесата отговори така:
- Представете си човек и в съседство негов паметник. На пръв поглед си приличат, но за разлика от паметника, човекът е жив.

Гарата на Сопот е в полето, на километър извън града. Придружих Станка Пенчева дотам, а докато чакахме пристигането на влака седнахме върху релса от глуха железопътна линия. Полето, гладко като огледало, бе осеяно със синчец, мак и лайка.
Тя гледаше пъстрия цветен губер и мислеше за нещо свое. С периферното си зрение виждах профила й, присвитите леко очи и неизбежния бретон, който водопадно се спущаше по челото и който стана поетичен елемент от стихотворение, което
след години щях да напиша. Ето неговия финал:

… Потегли влакът пътнически, бавен,
за сбогом дълго махах аз след нея,
дорде напълно хоризонта равен
с чертата на бретона й се слее.