Димитър Петров

Из „Мъжът с черната риза” (2020)

ГРЯХ И ВИНО

Наливай грях и вино
във Душата ми.
Смокинова тръпчивост
с устни ми дарявай
и като сладък сън
клепачите ми затвори.
Сякаш милвам
със ръцете си богиня
и на коленете ти замирам.
А Любовта
пропърхва във сърцето
като Ангел.
Оживява!
Кипналата кръв
събужда вик
и страст безсрамна.
И ловува…
Вино пак налей,
дорде загубя дъх.
Обичай ме! Жена бъди
и ме погубвай,
дорде Забравата
от ноктите на времето
ме грабне!

НАЛИВАЙ ВИНО

На моята земя
е смръзнало мълчание.
Витае зима.
Вятърът помита спомените,
всяка мъничка следа.
Аз огнище ще стъкмя,
трапеза с чаши.
Донеси ми огън
и резливо вино!
И шептя!
Шептя молитви
насред снежното море
под свода страшен.
Викам Любовта
със твойто име.
Хукват белите коне на вихри,
сякаш хълмовете тичат.
Става топло
и огнището запалено.
Разчупваш пита.
Целуваш ме.
Наливаш вино.
И обичаш!
И обичаш…

ОТРОВНО ВИНО

И както Животът
се излива в чашите
на нощите и дните,
така и ти налей
от своето Любовно вино
във сърцето ми,
дори да е отровно.
Дори страстта ми
на крила на птици да отлита,
а съмненията
да умират бавно и дъждовно.
Дори да падна на колени.
Ела и прекрачи съдбовно
и твоя скок със виното
в Душата ми,
ще ме направи верен.
Ела със виното отровно
и Любовта,
която ще осмисли дните ми.
А ти ще бъдеш моята жена
и Откровение…

ЧЕРНО ВИНО

Ръцете ти -
два лебеда
и две създания,
които със магията живеят,
посягат
към ожаднялата ми мъка.
Наливат черно вино.
А Любовта съблича свойте граници,
открива камъка в сърцето ми,
и пясъците нестабилни на Душата ми.
Февруари заснежено пее
песен, като игла подострена и тънка.
В чашата ме гледа дявола
с очите черни - винени.
През него срещам себе си.
С твоята Любов разбивам камъка.
Опивам всики жадни пясъци.
И ти наливаш…
И подпалваш ледената Зима.
Наливаш -
за да бъдем днеска заедно
и още много -
Черното си вино.

ПИЯНСТВО

Чувам твоя глас далечен,
сякаш още неродено вино.
Сякаш гроздобер ме мами -
гроздовете плачат,
да ги смачкам
страстно, с песен,
с аромат пелинен.
После да почакам.
Твоя глас надига
слънчеви кипежи,
а Душата ми е жадна прежадняла.
Устните ми шепнат
огнени молитви нежни
за Любовта ти
и кръвта ти закипяла.
Няма да те чакам.
Ще се опия с тайните ти женски.
Ще те въздигна с чувства до небето.
Жена!
Пиянството ми е вселенско.

ЖАЖДА

На масата сме двама.
Пием вино,
сякаш сме в сражение.
Двубой
през огнените чаши
с погледите ледени.
Но ето,
ставам топъл, нежен,
а ти на изгрева приличаш.
Приличаш на легенда -
завръщаща се - Моя, най-обична.
Отпиваме поредна глътка вино.
Забравяме.
А всичко е простимо.
Всяка глътка,
поредна глътка ражда.
Така е с Любовта ни -
ту хладнее,
ту разпалва жажда.

НЕСРАВНИМО ВИНО

Ще ти напълня чашата с искрящо вино.
Затвори си очите
и отпий краткия миг.
Там е разтопен вятъра.
Цъфти невидимо цяла градина.
Слънцето е заспало с угаснал лик.
С червени отблясъци грее сърцето ми.
А любовта ми узряла спи.
Отпий
и ще чуеш звънлива камбана.
Ще се люшне безмълвно тихата нощ.
Ще лумнат водовъртежи от спомени.
Буйни коне във вените ти ще затичат.
Ще изчезнат завинаги
съмнението и коварната забрава.
Ще ме погледнеш във очите
и ще Обичаш!
Ще чуеш как пее Душата ми
облечена в мъж, но ранима.
Ще поискаш отново да напълня чашата
и да отпиеш най-съкровеното
и несравнимо вино.

САМОТА И ВИНО

Виното е стълба:
чаша по чаша,
с която бавно до тебе достигам
във спомена и самотата.
После слабостта ми ме поглъща.
Виното е мост,
по който над пропастта минавам
в безсмъртната Любов
като шептя: Обичам те завинаги!
Виното - в началото ме връща.
Самотен съм без теб.
Трептя нетърпеливо. Чакам.
После чаша по чаша
бавно Самота отпивам
и спомени преглъщам.

НА ПО ЧАША ВИНО

Обичахме се.
Помагахме си взаимно.
Застивахме мраморно
и изгаряхме като феникси.
После сядахме на по чаша вино.
Отричахме се.
И се превръщаме в минало.
Разпалвахме на думите двубоя.
Стъпквахме всички ценности.
После сядахме на по чаша вино.
Завръщахме се.
В нощите, дните, сърцата -
ставахме повече от свои.
Остарявахме.
Измисляхме Любовта си.
Бяхме единствени и несравними.
Живяхме, живяхме…
И винаги сядахме на по чаша вино.

КОГАТО ТЕ НАМЕРИХ

Намерих те.
Като слънце забравено от вчера.
Като заплетен в тишината
глас на окарина.
Като нощ всеотдайна.
И пихме до забрава двама
в мълчание свещенодействащо
студени чаши вино.
Разкривахме си тайнствени
непроходими пътища
и пристани
забравени в мъгли и бури.
Виното чертаеше в сърцата ни картини.
Шептеше непознати страстни думи.
Разливаше в душите ни
горещи
и несравними песни.
Пътувахме.
Пътувахме през огъня на виното.
И нея нощ, когато те намерих
преминахме през Любовта
и пихме с чашите си Вечност.

ГЛАСЪТ НА ВИНОТО

Гласът на тази вечер
е топлият глас на виното.
Глас на всеотдайност
и на магията, през каято те имам.
Сякаш рози разцъфнали в чашите.
Звезди-искрици смалени във шепа.
И на пътища дълги - събуденото начало.
Сякаш залези преляли от безкрайност
и дълбини, в които да намеря
отговор на сърцето си.
Гласът на тази вечер
е тънък, карминен и крехък.
Пия на екс
и сякаш лято в кръвта ми се стича.
Отпивам и премалявам.
Гласът на виното -
е глас за Обичане.

КАНЕЛЕНО ВИНО

В бокала с вино
живеят двама -
Животът и Смъртта.
Кого избирам!
Избирам Любовта,
която е средата -
наречена грехопадение.
Затуй наливам,
пия и се озарявам.
Събуждат се в кръвта ми
езически клади,
гръцки философи,
римски гладиатори.
…И мистицизъм.
Прозират епитафии.
Мълчат смирения.
Виното в бокала се люлее.
Вдигам наздравица.
Нощта към изгрева поема.
Пред моята патриция
падам на колене.
А тя ми сипва
във виното канела.
И ме обича.

МЪЛЧАЛИВА НАЗДРАВИЦА

Още малко остава до старата къща.
На верандата ще приседнем
и ще налеем огнено вино във чашите.
Времето заедно с нас ще старее.
Ще вдигнем тост за залеза
и ще олекнат клепачите ни
натрупани с тежки съмнения.
Бивахме многократно измамвани.
Съмнявахме се даже в доброто
а вярвахме в тъмни предателства.
Често забравяхме отворена
на любовта си вратата.
И тя си отиваше
като есен след листи отронени.
После със замръзнали гърла
надигахме глас и стремежи.
Болеше ни от всяко отричане.
Като птици политахме
през света копнежно.
Отново обичахме.
Още малко и в старата къща,
заслужено приседнали,
с чаши пълни с живот
ще си вдигнем, мълчейки
наздравица.
Ще се върнем мислено назад
по всички извървени пътища.
И само доброто след нас
ще надживее забравата
и ще повика
достойното ни бъдеще.

АНГЕЛСКО ВИНО

Погледни във чашата с вино,
там се вижда на живота ти кръста.
Тежък е,
а пътят му в житейския ти път премина.
Погледни във чашата с вино,
там кипи кръвта на всеки плод откъснат.
Деца играят в твоята градина.
Погледни във чашата,
и премълчаната си участ преглътни до дъно.
Бъди благословена!
За всичко що си дала.
За обичта си неугасваща.
За жената оцеляваща във теб
пред трудностите несломима.
За достойнството, което си избрала -
само ангел може да налива в твойта чаша
от небесното си вино.

ЧАШАТА, КОЯТО ЩЕ ИЗПИЯ

Чашата е пълна с облаци и звезди.
Чашата е пълна със сън и забрава.
Глътка вино удължава в мигновението
живота ми до безкрайност
и превръща обичта ми във вълшебство.
Коленича в скута ти за любовна молитва
със затворени в очакване очи.
И те разпитвам, питам:
не си ли жертвен огън,
в който вярвайки да падна.
Не си ли чашата,
която щом изпия
душата ми ще се обезсмърти?!

ТАЗИ НОЩ Е ЗА ЖЕНА И ВИНО

Сякаш танц на циганка
край огъня -
проблясва виното в бокала.
Дълго скитало,
накрая във ръката ми трепти
и утолява с бавни глътки
жаждата ми тънка.
Нощта тревогите прогонва.
Изстраданите пътища
на възел са заплетени
край табора на обичта ми
под звездите звънки.
Пия вино и за тях нехая!
Целувката на виното е дълга.
Гаданията сбъднати.
Отпивам, както се отпива
и прегръщам, както се прегръща.
Тази нощ - е за жена и вино!
Слязъл от небето Рая.
Тази нощ съм мъченикът,
който в огъня на Любовта се връща!

ВРИЧАНЕ

Виното мълчи и чака своя похитител.
Животът и Смъртта в шепи го поднасят.
В него са затворени конете на безкрая.
И кръговете на очите
надзъртащи в отвъдното.
Виното е огъня на хиляди желания.
Развързва извора на вечните въпроси,
които се превръщат във река-познаие
на нашто бъдеще и нашто минало.
Виното е Любовта, с която те докосвам.
И под безкрайното небе,
щастлив разливам вино
двамата да пием.
Пред него се кълна,
че ще ти бъда верен!
Ако излъжа - нека стане на вода!

СЪС ОГЪНЯ ВЪВ ЧАШАТА

Раздухвам огъня
на виното във чашата.
Изливам парещия вик в душата си
и тръгвам бос през снежната безпътица.
към оня хълм облян в безмълвие.
Изтръпват бавно ходилата ми,
сякаш нестинар съм в смръзнала жарава.
Нощта е толкова далеч, далеч са хората.
На хълма бяла Смърт ме чака.
А преспите напомнят на гробове.
Полегнало небето
ме прекръства с ветровете си.
Разнищен съм.
Ръцете ми тежат от самотата.
И после пак се връщам
в натрупаната с обич къща.
Прагът й е пуст. Следите са заметени.
Висулки ледени протракват.
Но щом те няма. Щом съм изоставен.
Любов, отсъствието ти
със вино ще заместя!
И ще те чакам
със огъня във чашата…

МЪЖЪТ НА ЧАШАТА СЕ МОЛИ

Бързам.
Нощта е преход
и той е само мой.
Ще пия черен пелин,
заслушан в кипежното му ехо.
Със топлия сняг ще пофлиртувам
през светлия прозорец
за цвета му невинен.
Загледан в камината
ще помечтая за бронза
на лятото
и стълбата на Любовта ни,
достигаща синьото в небето.
Ще намеря най-свидния спомен.
С него като късна птица пред залез
ще полудувам.
Ще плаче чашата с пелина хладен.
Ще пошепна на огъня разголен,
че съм ти верен.
И те обичам сред безбройните омрази.
Сам и без свидетели…
Мъжът на чашата се моли!

ТАЗИ НОЩ

Глътка вино, глътка хлад
и спокойствието ме поглъща.
Тази нощ в съня си ще те отвлека
без връщане
и ще поискам
за двама
истинско Доверие.
Тази нощ
със виното и тръпнещия хлад
ще си отидат
старите съмнения.
Тази нощ с мълчанието си
към мен ще тръгнеш.
Изгревът ще бъде
все още млечен и суров
във дъното на винената нощ.
А ти ще дойдеш със Любов.
Ще ме прегърнеш.
Тази нощ…
Все още пия вино, глътки хлад
и чакам твоето Доверие.
Твоето Завръщане.

ПОСВЕТЕНИ

Спокойствие
като лунен залив
извира от безкрая,
а виното във чашата
ме подлудява.
Огънят му ме изгаря.
Очаквам
Скитницата в теб
да ме потърси,
да изпроси
жертвената младост,
която виното
все още в мен разпалва.
Спокойствие
като пейзаж
от падащи звезди
смълчано гасне в тишината.
Отблясъци небесни
в чашата със вино мамят.
Очаквам
Жрицата във теб
да ме повика и превземе,
да върне Любовта ни,
а с виното
ще бъдем посветени.

СТОГОДИШНО ВИНО

Ела на помощ.
Тази нощ щурците се изгубиха във здрача.
Проплаква сляпата луна
и куквица нейде в самотата плаче.
Eла и огъня ми потуши.
За двама ни - стъкмих вечеря.
Запалих свещ
и вино стогодишно съм намерил.
Ела на помощ.
Само тебе викам.
Смъртта е тъй далече и я няма
а Любовта е вино във стакани.
Ела и своя грях ми подари.
Ще пием вино, ще се любим.
Ще се обичаме по-силно от преди.
По-силно.
Жената-грешница,
в която се заклех със обич,
се кани на вечеря само с истинско
и стогодишно вино.

ТЕЖКО ТЪЖНО ВИНО

Вино пия и поливам
заздравяла рана.
Пращам с устни нежни думи
през снежеца,
през вихрушките игриви,
да открият и целунат
с аромат на тежко вино
моята любима.
С южна кръв е и горещи длани.
В мене вижда еретика,
виночерпецът
и волният немирник.
Грешникът -
раздаващ Любовта си.
Всеки път след вино тежко
се заричам,
да съм кротък, старомоден.
Да заплача.
Да останем неразделни.
Да обичам, да обичам…
А я наранявам.
Свободата пак наднича.
Пиши ме пак заминал.
След мене винаги едно остава.
Няма мъж.
Мъжът във къщата го няма.
Нейде посвета е. Във чужбина.
За любимата тъжи
и пие тежко, тежко вино.

НА ПО ЧАША ВИНО И ПОЕЗИЯ

Пътуваме един към друг.
Разперват сенките крила - съмнения.
Мълчейки, сядаме на чаша вино
след тъгата на отминалия дъжд.
И се пробуждаме.
Виното прелива в озарение.
Посрещаме дъгата от любов
в очите си.
Отстъпват сенките във тъмно минало.
Поезия избилква във сърцата отведнъж.
Отново се обичаме.

И всеки път, когато тръгваме обратно,
заключили пътеките един към друг.
Когато любовта я няма.
Едно единствено Неверие,
когато ни обсебва на кълбо
наместо прошка.
Ела, да седнем на по чаша вино и поезия!
Да се възвърне
страдалческата ни Любов
и се прелее във душевно Озарение.

ВИНО ЗА РАЗЛЪКА

Изгубих те.
Думите потъваха във процепите на стените.
Капчуците хриптяха с гласове изтичащи.
Във къщата
обичането между нас изстиваше.
Звезди се ронеха от хлад и мразовитост
във градината,
където котките от страх притичваха
и силуетите им в миг умираха.
Преди да тръгна пих от виното,
което бе наляла в чаши за ръзлъка.
Преди да тръгна,
със глътката преглътнах и “Обичам те!”.
После сякаш не по сняг,
а по жарава ходех вънка.
Запазих всичко топло, нежно, преживяно.
Преди да тръгна,
на ум изписах Любовта ни,
а ти ми даде вино за разлъка.