Из „Адресът на любовта” (1984)

Максим Асенов

МОЯТА МЕЧТА

Аз мечтаех за тебе. Аз те търсех отдавна,
както сламката търси безнадежден удавник.
Не на плажа под слънцето грациозно полегнала,
обградена от гларуси, в морето загледана.
Аз те търсех отдавна упорито във себе си,
във проблеми заплетена като в мъчните ребуси,
на свойте съмнения върху кръста разпъната,
подпряла лицето си с юмручето сгънато,
под очите със кръгове от нощни безсъния,
политала в бездната, но не стигала дъното,
с остри нокти издраскала пръстта и лицата
на онези, които безразсъдно те мятат
към тъмната пропаст, към тиня блатиста,
но успяла все още да останеш пак чиста…
Аз мечтаех за тебе като сетен удавник.
И вярвах, че също ти ме търсиш отдавна.

ПЕСНИЧКА ЗА СКЪСАНИЯ ДЖОБ

Всички ценности, които
аз във джоба съм закътал,
неусетно, без да питат,
бавно губят се по пътя.

И дори за лимонада
нямам пукната стотинка.
Той бездънен е. И страдам.
А край мен лети калинка.

Закърпи го във неделя.
Или - нека бъде скъсан.
Всичко, дето днес спечеля,
още утре да разпръсна.

Зная, тежко е, любима,
да се мъчиш в дните рижи.
Ала всичко, щом си имаш,
обедняваш откъм грижи.

Ако мъка те обхване,
за игла не се навеждай!
Кърпеният джоб ще стане
гроб за нашата надежда.

БУРЯ

Гръмотевици падаха
и от тях съм ранен,
аз разбрах, че ти страдаш
не за друг, а за мен.

И как стана - не помня,
но през мократа степ,
през реката огромна
аз се втурнах към теб…

Сред катуни и ригани,
вцепенени, без глас,
се надигаха цигани
и се взираха в нас:

Как, притиснати в здравеца,
в тази стенеща степ
под венец от светкавици
се целувахме с теб.

ИЗПОВЕД

Не сърди се, прости ми, любима,
че разбрах след години /тъй късно!/,
колко ценно съкровище имам
и за малко не съм го разпръснал.

Колко много страдания, колко
премълчани обиди във къщи!
А сега най-голямата болка
мълчаливо със мене преглъщаш.

Всяка моя и мисъл, и стъпка
проследяваш със поглед потресен
и когато изчезна, изтръпваш
да не висна в гората обесен.

Успокой се! От себе си бягам
и от своите тежки страдания.
Аз не искам да видиш как лягам
на пръстта, как дори от ридания

се разтърсвам, а после полека
укротен, засрамен, бавно ставам
и потеглям, и търся пътека
не към моята утрешна слава,

а към теб, към вълшебния спомен
като в някоя приказка стара.
И към вярата, пуснала корен
в мойто детство. Към чистата вяра!

БЯЛА АКАЦИЯ

Ти вървеше добра, засияла,
и в гората по стръмния склон
едно клонче акация бяла
ми поднесе с наивен поклон.

Аз бях тъжен, обзет от различни
мрачни мисли за смърт и земя…
Ала жестът ти мил и лиричен
в този тягостен миг ме разсмя.

Тези бели цветенца красиви
ми нашепваха: „Глупчо, здравей!
По е важно да бъдем днес живи
и да помним: веднъж се живей!

Виж, очите за тебе копнеят,
а сърцето й - за красота.
Заслужава си само за нея
да забравиш сега за смъртта.

Чуй как птиците пеят в гората
и се търсят със обич и страст.
Прегърни я! И нека тревата
изпомачкана тръпне под вас…”

И аз гледах как ти засияла
през цветята ми викаш: „Ела!!…”
Едно клонче акация бяла
се превърна за мене в крила.

ПЕСЕН ЗА ЖЕНАТА

Дъжд вали и не престава. И земята напоена,
натежала е от влага и лежи успокоена.
И усещам как набъбват плодовете недозрели,
а до вчера само бяха пъпки и цветчета бели.
Те от корените сучат като бебетата мляко.
С дни едреят и с тревога вече слънцето очакват,
за да станат по-червени,
по-примамливи и сладки…
Дните бързо се изнизват. А сезоните са кратки.
Тъй след бурните ни страсти, ти,
щастлива и блажена,
често в себе си се вслушваш. И мълчиш успокоена,
доловила как в теб зрее като ягода в поляна
неродената ни рожба, ден и нощ от нас мечтана.
И забравяш ти за мене. Даже себе си не жалиш,
но се грижиш за искрата,
дето в тебе съм запалил.
Дните бавно се изнизват. А сезоните са кратки.
Ти се вслушваш. И мечтаеш.
А мечтите ти са сладки.
И се виждаш вече майка: на гърдите със звездичка,
как проплаква, как ти гука,
как те гали със ръчичка…
А пък аз не се досещам колко много си щастлива.
Всяка истинска жена е като напоена нива,
дето с топлина дарява всяко зрънце и отглежда
онзи хляб насъщен, който е за хората надежда.

КЪМ ЛЮБИМАТА

Любовта не ми стига,
ни уюта във къщи.
Пак във тежка верига
те за мен се превръщат.

Аз роден съм не само
за любов и за нежност,
а за нещо голямо
и почти неизбежно.

Този свят се нуждае
от мъже и от саби.
А жената жена е -
със ръцете си слаби

знамена да му шие,
а когато се върне,
загрубялата шия
със любов да обгърне.

Ако ти ме обичаш,
аз не искам ни с вопъл,
ни със клетви и притчи
да ме спираш в кът топъл.

Приеми своя жребий,
свойта участ нелека
и тогава със тебе
ще отидем далеко.

ЗВЕЗДНО ПОКРИТИЕ

Не е страшно, ако има трети.
И четвърти даже нека има.
Щом сърцето мое ще ти свети,
ще намериш път към мен, любима.

Ще преминеш не една дъбрава,
ще пребродиш хиляди полета,
но ще стигнеш пак оназ морава,
гдето бях ти подарил букета.

Ще прескачаш ручеи зелени,
за да ме погледнеш във очите.
Ако ти е хубаво със мене,
притисни ме силно до гърдите.

Щом ти стане скучно, отиди си!
И ела, когато заболи те!
Знай, за мен единствената ти си.
Аз за теб съм звездното покритие.

МОНОЛОГ НА ЛЮБИМАТА

Нахлува чист и ведър
изгряващият ден.
Защо си толкоз щедър
във ласките към мен?

Не се навеждай ниско
над бял водовъртеж.
Загадка съм. Не искам
докрай да ме прозреш.

И моля ти се, стига
със твойте страхове!
Планинската верига
отново те зове.

Скрий своята обида,
вземи от мене дъх,
но искам да те видя
на онзи стръмен връх.

Докоснеш ли небето,
огледай горд света.
Вземи отвред в сърцето
за мене красота…

Вземи във длан звездите,
във строфите - зора.
Аз искам победител
такъв да покоря.

ВЕРУЮ

Аз не искам днес нищо от тебе -
от сърце всичко свое съм дал.
Ти за мен беше синьо поднебие,
за което бях дълго мечтал.
Няма щедрост по-щедра от тази
да събудиш в човека мечта,
да прогониш ненужни омрази,
за да види по-хубав света.
Не съм срещал в живота все още
за човешките чувства везни.
Как да мерим безсънните нощи
или светлите радостни дни?
Любовта е в природата проста,
поучителна много за нас.
Ние тука сме временни гости
и е временна нашата страст.
Егоизъм е сам да желаеш
любовта да ти плащат с любов.
Щом обичаш, обичай сияещ
и без корист. На всичко готов.

ТЕЛЕФОННИЯТ ЗВЪН

Когато ревността от нас прогоним
и нежно се изпиваме с очи,
прозвънва най-внезапно телефона
и нечий глас съзнателно мълчи.

И щом затръшна бялата слушалка,
отново се поглеждаме в очи.
Но вече други. Станала е малка
промяна в нас. Целувката горчи.