Георги Н. Николов

От две части - „Ако този ден липсваше от календара” и „Животът е пяна от сън”, е изграден наскоро преведения у нас сборник с разкази „Разноплеменни любовници” на кипърския писател Христос Хаджипапас, С., изд. „Балкани”, 2020 г.

Преди това у нас романът му “В окото на змията” е публикуван през 2003 г. от същото издателство в поредицата “Балканска библиотека”, заедно с други значими балкански автори.

Много негови разкази са публикувани в български списания и вестници. Заедно със съпругата си Василка Петрова-Хаджипапа превеждат от български поезия, проза и театър…

Както винаги, и тази книга на Христос черпи темите си от реалността. В първата част дишат, като философски и емоционален фон, събития от новата история на Кипър: турският десант от 20 юли 1974 г., предизвикан от опитите на местни националисти за присъединяване на острова към Гърция, основаването на Севернокипърската турска република, разделяне на окупираните територии с т.н. „зелена линия” и пр.

Пред погледа на българския читател отново оживяват редица понятия, като ЕОКА - въоръжена организация на кипърските гърци, ЕОКА - В, ТМТ - турско-кипърска терористична организация и Еносис…

Възраждат се имената на архиепископ Макариос III - пръв президент на Република Кипър, на политика Рауф Денкташ, на писателя Азиз Несин - турски писател с леви убеждения и не случайно, макар и бегло - на апостол Варнава.

На дневен ред е въпросът за мирното съвместно съществуване на двете общности - гръцка и турска; на преселението на хиляди хора от родните им места по чужди краища; на опитите за асимилация и взаимно преливане на култури във време на противопоставяне и явни политически пристрастия.

На този реален, тътнещ фон шестват героите на Христос Хаджипапас - обикновени люде, поставени в неестествена и често пъти екстремална за тях обстановка.

Но и в нея господстват любовта, взаимното уважение на човеците от различни религии и етноси, опитите на доброто да доминира над явното зло, което дрънкането на оръжия носи.

А разделението на „наши” и „ваши” подбужда към размисъл как ще се живее по-нататък и завинаги ли се установява това мъчително и странно положение.

Затова „откъснати от години от своя край, с отварянето на блокадите на пътищата през две хиляди и трета година, двайсет и девет години след нахлуването, кипърски гърци и кипърски турци преминавахме като луди от едната страна на другата, за да се докоснем до родината от сънищата си, да открием изгубения рай.

И същевременно - всеки от нас да „осинови” по един кипърски турчин, а онези от другата страна, предполагам - по един грък, в знак на това, че ни е дошъл акълът, дошло е времето и отново сме готови да се върнем… в старата, красива и необикновена родина.”

Именно съдбата на родината е движещият мотив за разказите в тази първа част на книгата. А нейни изповедници, освен авторът, са и неговите герои - типажи, несъмнено наблюдавани от натура.

Привидно незабележими в делника, но всеки от тях носещ идеята за мирно съществуване, благодатен труд и право на лично самоопределение. Те също могат да бъдат добри и лоши.

В цялата галерия от персонажи в разказите, преливащи се тематично един в друг и създаващи впечатлението за съвременен епос, шестват приятелят Осман, повествователят Ерол, кръвникът-фанатик Юсуф, желаната Алеф, Лудия Йоркис и редица още имена.

Действията на които, сякаш цветни камъчета, допълват общата разнородна мозайка на времето, в което съществуват, борят се за оцеляване и мечтаят. За какво? Всеки от тях си има свой отговор - не винаги избистрен и съобразен с действителността, но пък откровен и подкупващо доверчив в диалога между твореца и читателите.

Смело можем да твърдим, че тази първа част на книгата носи, втъкани между редовете, древните скрижали за добротворство и хармония между нас, където и да се намираме, с каквото и да се занимаваме.

Може би най-знаменателният сред тях: „Не убивай”, никога няма да загуби своята актуалност, докато на света има войни, ламтежи за власт и доминация на човек над човека, мимолетни политически пристрастия и робуващи на завоевателните им цели случайни апологети.

Апелът на Христос Хаджипапас е ясен и конкретен - да няма войни и заграбване на чужди територии; на сломени надежди и разбити очаквания.

Защото бъдещето трябва да бъде далеч по-светло и оптимистично; по-цивилизовано и хуманно в цялата неизбродност на това понятие, което понякога, или много често, не осъзнаваме или не искаме да разберем…

Докато втората част - „Животът е пяна от сън”, разглежда екзистенциалната картина на едно съвремие, в което отделната личност е и двигател на битието, и негова малка съставна част. Ярък психолог, авторът поставя героите си в привидно обикновени ситуации, на каквито сме свидетели и самите ние.

Те са изтъкани от самота и от чувството за наближаващата старост, или търсят любовта - платонична или чувствено-еротична, или пък са поставени пред изпитание от нечакано злощастие, както е в разказа „Двамата, които препускаха като коне”.

Няма да сгрешим, ако кажем, че всички разкази в тази част, особено „Илюзията в литературата или революционното пикаене”, „Билетът”, „Отглеждащият кактуси”, „Продуктивна любов”, а и останалите, са еманация на човешката същност. На нейния непрестанно менящ се, многообразен и все пак устойчиво един и същ образ на душевните терзания, които съвременникът изповядва.

На дълбокото философско вникване за смисъла на живота, и има ли той наистина конкретен смисъл, или просто се подчиняваме на биологичните закони, неумолимо закодирани в нас.

Но тогава защо сме на Земята и защо се раждаме? Нима само за да умрем след определената ни броеница от години? Или всеки е благословен с каузата да сътвори нещо, полезно за околните и за обществото, без да съзнава това.

Често героите на Хаджипапас са самотни, дори в присъствието на близки и познати. Те изповядват самопознанието, чрез което по-късно комуникират с околния свят и неговите неочаквани предизвикателства.

Прекланят се пред градацията на моралните закони, вечни като самата вселена, без да им е чужд и грехът - бил той плътски, или сторен само чрез мисълта. Цивилизацията е изгладила „грапавините” на тленната ни същност, но не е измила от нас прастария атавизъм, още тлеещ в душите ни.

Който нерядко ни кара да се опълчим на околните, за да изтрием от съзнанието си собствената си неувереност, че с действията си към ближния сме постъпили правилно, или пък не…

Всеки от героите в „Животът е пяна от сън” носи в мислите и действията си собствено послание: за светлината и мрака в постъпките ни; за съществуването и за ясните цели в него; за търсената и чакана интимност, на която трябва да се отговори подобаващо; за самотата и правото да се дистанцираш от останалите люде, защото емпатията помежду ви вече не съществува.

Много са предизвикателствата пред читателя, които авторът поставя с разказите и във втората част на сборника. Но те се обединяват в разнопосочните отговори пред трудния въпрос, сякаш основен за съвремието ни: доколко човек се променя в динамиката на модерността и доколко си остава един и същ дълбоко в себе си.

В стремленията си, постъпките си и делата, чрез които очаква да бъде запомнен, когато сам той вече не е сред живите. Човешкото в човека търси, открива и ни го показва Христос Хаджипапас и ние сме съгласни с него, че бързайки към бъдещото време, нерядко още не сме скъсали с миналото; с неговите рамки, закони, схващания, суеверия и мотивационни решения.

Разказите всъщност се обединяват в цветна художествена галерия на личността като такава. На нейната душевност - твърда или лесно ранима, всеотдаваща се на ближния, или свита в юмрук, открита към делника, от който черпи сили и мъдрост, или загърбила го в неосъзната себичност.

По редовете шества Човекът добър и лош, усмихнат, или ядно присвил вежди, готов да дарява любов, или да я приеме с открити поглед и сърце.

А цялата част е модел на модерната философско-психологическа проза, точно съответстваща на търсенията на днешния читател - да открие себе си в споделеното по страниците и да намери верен отговор на дилемите, които го терзаят.

Смело можем да твърдим, че с „Разноплеменни любовници” Христос Хаджипапас надгражда създаденото до сега от него, а то не е никак малко, и приятно изненадва българската си аудитория.

Сигурен съм, че книгата ще бъде оценена по достойнство от хората на различни възрасти, търсещи нови послания в потока на преводната литература у нас.

И ще бъде желан гост в домашната библиотека, а това е най-вярната награда за всеки автор, нали?..