СЪРЦЕ
Очите на Нона засветиха в мрака като очи на вълчица. В широкия двор на чичо й въведоха Ралин Хъшлака - потъмнял и брадясал - с разкъсани дрехи и с една кървава рана над лявата вежда. Ръцете му бяха вързани отзад с дебели въжета.
- Така му се пада - заскърца Нона със зъби и излезе на пруста. По плета се бяха накачулили хора и гледаха разбойника.
- Не бил толкова страшен - обади се някой от навалицата.
- Сега гледа като гълъб, ама да му паднеш в гората, изяда те с дрехите!
Имаше и други, които го жалеха.
- Горката му майка, какво ли й е на сърцето?
- Божке ле, как не помисли за младините си?
Нона излезе на двора, зачервила се и станала в яда си още по-хубава, мина бързо край селяните и се заприказва със стражата.
- Хванахте ли го най-после сокола, гдето куршум не го стигаше и нож не ловеше - захвърчаха думите й. Тя каза още нещо и пак се засмя. Искаше да я погледне Ралин в очите и тя като камъни да му хвърли най-отровните думи, да може с крак да стъпче сърцето му и после да го хвърли на кучето. Това сърце, гдето нея не пожали!
- Въжето ще му види сметката - приближи се към нея чичо й старшията.
Нона напразно диреше очите на Ралина. Той дори я не погледна. Когато да го вкарат в зимника и той се спъна, та стражарят го удари с приклада, само тогава й се стори, че хвърли към нея злобен поглед. Той се засмя злобно, но още същия миг я шибнаха думите:
- Не ти прилича сега да се смееш!
Тя позеленя от яд.
- Куче! - едвам успяха да изсъскат червените й устни.
Стражарите яхната конете и полетяха да дирят другите разбойници.
Хората се разотидоха.
Нона обиколи каруцата, каза му здраво да чува, че инак ще отговаря с главата си и влезе вкъщи.
Над селото припадна нощ, изпълнена с тревога, очакваща.
Нона напразно се опитваше да заспи. Тя виждаше едрата, набита снага на Хашлака, гордите му очи и все не беше доволна, че не можа да си отплати.
- Всякога той, - и по-рано, и сега, и винаги - все той е господарят.
Доплака й се от яд.
По алищата на Нона се търкулнаха звездите на лятната нощ. Едно куче лаеше наблизо, а в двора се чуваха стъпките на часовоя, после и те се разтопиха в лунната тишина - часовоят прескокна до отсрещната кръчма.
Като в горски вир в главата й се бистреха спомените. Ненаситен вълк беше Ралин, когато дойде в сърцето й. Тя беше плаха кошута. Можеше ли да не падне в зъбите му!
Заживя като насън тогава. Така го обикна, че не знаеше кога ден изгрява и нощ кога припада. Като дрънче се люлееше в ръцете му, треперкаше, а той беше пролетна буря, скърши я и захвърли счупеното - остави я, като че нищо не е било, забегна и след година се разчу, че станал разбойник. Хора убивал в планините. Господи! Хора убивал, та сърцето й ли ще пожали! Имал и жена там някъде си по колибите. Още от по-рано. А нея е лъгал!
И тя го намрази така страшно, че себе си искаше да убие. Мразеше плътта си, дето го е прегръщала и милувала, мразеше устните си, с които го беше целувала. Когато тая сутрин се разчу, че е уловен, тя запя, като че очакваше годеник от гурбет да се върне. Просълзи се от яростна злоба.
Нона отметна алищата. Тялото й гореше така, че като прекара ръце по гърдите си, усети топлина като от въглен. Без да може да се сдържи повече, тя стана и тръгна по риза из стаята. После взе един нож, наметна се с каквото й попадна и заслиза.
- Ще го убия - светкавичеха се разбърканите й мисли.
Навън й се стори, че се сблъска с луната - така бе ниско и наедряла.
Караулът не беше се върнал. Тя запристъпя по влажните стълби, но дълго не можа да отключи: ръцете й трепереха.
Фенерът освети мокрия зимник. Нона приближи до Ралин. Разбойникът още не беше заспал и, приседнал на сламата, я гледаше ни учуден, ни зарадван, ни уплашен, а някак си така, като че всичко му е все едно. Нона си помисли, че не я познава.
- Аз съм!
Тя искаше да вложи в думите всичката си злоба, да бъдат ледени и страшни и се зарадва като чу своя дрезгав и студен глас.
- Дойдох да си поприказваме, нали някога ми беше годеник, а? Или си забравил.
Гласът й свистеше като съскане на змия.
- Да беше ми донесла малко вода, устата ми лепнат, та чак се напукаха - проговори той, като че ли не бе дочул нейните думи.
- Умри за вода - изсъска Нона - капчица макар няма да ти дам.
В очите на Ралин трепнаха зли пламъчета.
- Като вълчица зла - процеди той през зъби.
Двамата се изгледаха като зверове, готови да се сдавят.
- Пази се да не скъсам въжетата - додаде пак разбойникът. - Живо месо по тебе няма да оставя.
И той млъкна, потъна в себе си и докато тя го заливаше с ругатни и клетви, не се помръдна.
Това я вбеси. Тя стана наистина вълчица, настръхнала и зла, побесняла от глад за отмъщение. Фенерът осветяваше едно лице, страшно и хубаво, отразило пламъците на неизмерим гняв.
- Върви си - извика най-после Ралин и се помъчи да стане, - върви си, че зло ще ти се случи.
Той политна напред и я ритна с коляното си, жестоко, силно.
За миг тя се спря, извади ножа и с другата си ръка го блъсна в сламата. Свързаният разбойник се сгромоляса. Тя се наведе.
Сърцето й спря да бие.
- Ралине, какво направи с мен, Ралине!
Ножът беше издигнат…
Нона преряза въжетата и отскочи назад. Сега пък разбойникът остана забъркан и не можеше да проговори. Седеше като камък и само я гледаше.
- Вратата е отворена, бягай!
Тя не чу нито как той прелетя край нея и избяга, нито кога влезе при нея изплашеният караул. В очите й светеха сълзи, едри като звезди.
- Обичам го - проговори тя и заплака с глас в студения зимник…
——————————
в. „Час”, г. 5, бр. 2, 27.07.1940 г.
