ВЪЛЦИ
Нягул излезе из планинския дял, но вихрушката на новогодишната нощ му напълни очите със сняг, та той направи две-три крачки, без да знае накъде стъпя. Чак когато затъна в пряспа до пояс, той се опомни и започна да се оглежда. Тогава и вятърът като че попрестана малко и Нягул можа да види, че и отпреде му се простира гора.
- Отвъд е Лисец - помисли си той, - там има мандри, та ще мога да се подсълна, додето отмине бурята.
Той закрачи през гората, като гледаше да държи все гъсталака, та да му е завет. Гората оживяла шумолеше, дърветата приприпкваха и ронеха съчки заедно със старата шума и снега, а отнякъде идеше трясък, като кога се събарят дървета. Нягул бързаше и понякога се позатичваше, едно - да се позатопли, друго - по-скоро да измине боаза, защото почна да пада мрачева.
Той имаше набито око и лесно разпознаваше къде снегът е плитък, та там стъпяше, но някъде бе наляла пряспа там, дето се не надаш, той затъваше и пътят му не спореше.
- Как се случи да се загуби в тая гора! - ядосваше се той и сам не проумяваше. Мислеше да пресече напряко през бърдата, защото пътят заобикаляше, но когато се изкачи на билото, видя се в непознато място, па и снежната буря не му даваше да види накъде отива.
Нягул взе да става угрижен. Снегът си валеше, беше видело, но това бе снежна виделина, помътена от мрачевата на зимната гора. Бурята за последен път блъсна разтрепераните дървета, после се свлече из двора и се прехвърли по отсрещните баири. Чуваше се как клоните захванаха да се окопитват, да се отърсват и прибират за спане.
Когато стана малко по-тихо, та само се чуваше как шумоли снегът, Нягул се отби и си отсече една суровица за кривак. Беше подочул някакво виене вдясно, където гората ползваше и с гъсталаците си пристъпяше до реката. Той позна, че вие вълк и се ослуша дали няма друг. Виенето се повтори все така самотно.
- Единак е сигурно - помисли си Нягул, - ако бяха два или три, и другите щяха да му се обадят.
Той закрачи по-бързо, ала сега гледаше да се държи малко по-настрана от храсталаците и честите дървета. По едно време му се стори, че някакво едро куче прелетя встрани и се изгуби нанапред. Тука гората се снишаваше и стигаше реката. Нягул се заспуска нанадолу, но често се оглеждаше.
В дола се чуваше, под леда, да шурти вода, навремени избликваше като изворче, затичваше между снега и пак се губеше под леда, като се чуваше нещо да си бълболи. Когато Нягул да поеме нангорнището, видя вълка.
Той седеше като човек на височината и тялото му се изрязваше ясно на снежното небе.
Тъкмо от там трябваше да мине и Нягул. Той стисна кривака си и се спря. Вълкът не се помръдна, упорито гледаше нанатам, откъдето беше дошъл и очите му светеха.
- Какво ли дири? - прехвръкна бързо мисълта в главата на Нягул. За малко време беше станало така тихо, че ясно се чуваше скърцането на цървулите му от снега, търкаляното по нанадолнището на откъртения сняг и биенето на сърцето му, но вълкът не го виждаше и се взираше все нататък.
Нягул закрачи по-твърдо. Беше решил да завие встрани и, ако вълкът го нападне, да се бори с него. Когато вече наближи на хвърлей камък, вълкът се надигна и се поотмести, но личеше, че го прави с голяма мъка. Нягул видя, че е куц. Ходеше на три крака, а единият се влачеше като на пребито куче по снега и оставяше кървава диря.
- Не ти е читава работата, байо - рече си Нягул. - Авджии са хвърляли по тебе.
Вълкът се спря, но сега зави продължително и страшно. Виенето му зазвуча пак самотно, но след малко като че някой му отговори. Изпърво Нягул си помисли, че се обажда ехото от отрещния дол, но виенето се повтори съвсем близко. Куцият вълк виеше непрестанно, изправен на трите си крака, с наежена козина.
Нягул не можа да разбере дали от болка вие или за помощ вика, когато се чуха стъпки от много животни; той щеше да хукне, но като че се схванаха краката му. Не усети как ръцете му изпуснаха кривака и той като котка се хвърли към близкото дърво.
Докато да стигне първите клони, куцият вълк хукна и той да бяга, а след него из гъсталака нахлуха много тъмни сенки.
- Вълци! Цяла глутница!
Нягул прегърна дебелото стъбло и седна в клоните.
Като стадо от кози се блъскаха свирепите животни, хапеха се от яд, ръмжаха и в мрачевата се виждаха запалени очи и пробляскваха бели зъби.
Снегът зачести.
Едри парцали зашумяха в клоните на дървото. Отдолу ръмженето се усили. Нягул видя, че куцият крак на първия вълк е отскоро пребит, кръвта шурти топла и вдига пара. Самият вълк някак си стоеше встрани и се зъбеше на другите.
Ненадейно глутницата го заобиколи.
Дали кръвта помирисаха, та така се вбесиха, или раненият ги бе разядосал, но Нягул усети по гърба си, че го полазиха тръпки от страшното виене. Това като да не бе виене, а рев и вик за помощ.
Изведнъж всички се струпаха, чу се още по-силен рев и джавкане, куцият се опита да се измъкне, но докато се свлече в дола, глутницата го нападна. Запращяха кости. Нещо черно шурна по белия сняг - вълците ядяха живия си другар. Нощта настръхна като вълчица и зави под излезлия вятър.
Гората зашумя. Чуваше се скърцането на гладни зъби и чупенето на кости.
Снегът все си валеше, Нова година настъпваше.
——————————
в. „Час”, г. 4, бр. 18, 29.12.1937 г.
