Панко Анчев

Писателите, бележещи края на която и да било епохата, са подложени на най-тежките изпитания, които историята стоварва върху човеците. Защото им възлага, освен да преживеят драмата на упадъка, но и да я изразят в нейната цялост, както и да покажат изтощението на обществото и приближаването на неговия край.

Но колкото и да е странно, защото те рядко се опитват в своето незавидно положение да надникват в бъдещето, успяват да обновят литературата, ако не толкова с нови форми и изразни средства, то с нова тематика, нов тип герои и най-вече с нови жанрове.

След поколението на 60-те години, което усети зараждащите се процеси на разпад в обществената система и интуитивно започна да ги изразява, се появи ново поколение, по-малобройно в сравнение с предходното, но съставено предимно от прозаици, което вече със собствените си виждаше как масивната сграда все повече се накланя на една страна и често се разлюлява в своята нестабилност и вътрешна напрегнатост.

Това бяха белетристите Станислав Стратиев, Симеон Янев, Димитър Яръмов, Цветан Пешев, Кольо Николов, Рашко Сугарев, Любен Петков, Янко Станоев, Анчо Калоянов, Димо Димовски. Сред тях беше и Георги Марковски.

Георги Марковски беше всеобщо признат и утвърден като надежда за българската литература.

От всички той беше най-социален, а още и най-концептуално търсещ художествените възможности за изразяване на сложната социална действителност, която външно все още изглеждаше стабилна и могъща, но отвътре вече се достатъчно разкъртила, за да бъде такава, какво се мъчеха да я представят.

Като мислещ писател Георги Марковски си е давал сметка преди всичко за последиците от тази нестабилност и противоречивост и най-вече за човешките драми, които произтичаха от тях. Но той търсеше и средства и начини да ги пресъздаде и изрази, за да свидетелства колкото се може по-достоверно за времето.

Първата му книга „По желязната стълба” бе повече признание към традицията, която го бе създала като автор, отколкото дързост за обновление и категоричност на правото му на писател да създава нещо ново.

Той вървеше заедно с поколението си и заедно с него търсеше, мислеше и осмисляше художествено как това да стане.

Беше не лесно, а рисковано. Защото в подобни търсения повърхностният охотно може да изпадне в прелест и съблазън и да стъпче сам онова, което вече е постигнал.

Проблемът бе не просто да се опише случващото, а да се изрази и да се разсъждава върху него, за да се осмисли то в целия му мащаб, сила, енергия и историческо значение.

Защото то предвещаваше драми и изпитания, за които обществото и нацията сякаш не бяха подготвени, а и в твърде малка степен ги допускаха. Писателят не може да остане безмълвен, когато обществената енергия отслабва, умът се изтощава и пропуска същественото, а духът излинява.

Настъпва социално униние и безразличие, отчаяние и безнадеждност. Георги Марковски свидетелстваше за това и напомняше, че можем да се изгубим в собствената си безпомощност и равнодушие.

Георги Марковски показа възможностите на типа роман, който аз наричам „есеистичен”, понеже в него има повече скрити и явни разсъждения и заключения с философски, социален и политически смисъл (но представени не натрапчиво) и по-малко традиционен сюжет, персонажи, диалози (особено диалози).

Прочетете отново романите му „Хитър Петър” и „Разказвачът и смъртта” и непременно ще навлезете не в някаква сюжетна история, а в дълбочината на неговата мисъл и способността му към разсъждения. Но не умозрителни, а в художествени. И в новелите ще се открият тези особености на неговата проза.

Такава проза в българската литература се пише рядко, защото е трудна. А и защото са бедни нейните традиции. Именно заради традициите си тя не се ползва и с кой знае какъв читателски и изследователски интерес.

В нея няма интриги, приключения, коварни завръзки и изкушения. Но пък когато е написана добре, е истинска храна за душата и ума.

Такава храна за душата и ума предлагаше Георги Марковски. Той бе един от най-добрите писатели на времето, когато приключва епохата. И като такъв историята на българската литература го е приела и като едно от най-ярките и значими имена от втората половина на ХХ и началото на ХХI век.

Георги Марковски изрази това време, пресъздаде го и го съхрани в своето творчество. В творчеството му е събран огромен социален опит. Този опит е необходим на историята и аз съм убеден, че тя е признателна на Марковски за неговите творчески усилия, социална отговорност и изключителни художествени постижения.

Ние бяхме с него приятели и аз понякога използвам този факт, за да се похваля и повдигна самочувствието си на литератор в днешното толкова чуждо на литературата, високата мисъл, таланта и добродетелите пошло време.

Това приятелство означава много за мене! Бог ми го даде и аз съм щастлив, че съм го получил.

Поради което не го забравям.