Георги Георгиев

През есента на 1976 г. в редакцията за художествена литература се освободи място за белетрист.

По това време бях прочел новелата “Старшината и слънцето” от Рашко Сугарев. Той живееше в Русе, закрепен по някакъв щат към Съюза на писателите. Военната творба го правеше ценен за нашия екип. “Старшината и слънцето” ми направи много силно впечатление като художествено произведение - със стила, с образа на героя, с особения поглед върху казармата.

Поканих Сугарев на разговор. Видяхме се на входа. Случи се тъжен ден, Станислав Сивриев отиваше да погребва брат си. Видяха се с Рашко, познаваха се като писатели. Какво ми направи силно впечатление?

Първите думи, които Рашко каза на Сивриев, щом влязохме вътре, в касата (Сивриев трябваше да получи някакъв хонорар), бяха: “Станиславе, имаш ли нужда от нещо: пари, кола?…”.

Този жест остави у мен приятно впечатление. Предложих му да започне работа и той прие. Бяхме заедно 14 години, а след като излязох в пенсия, чак до нелепата му смърт, беше редактор във Военно издателство.

Когато постъпи на работа при нас, той довършваше продължението на своята чудесна новела. През 1977 г. тя излезе вече като повест “Дунавско хоро”, която получи награда от министерството.

Бях прочел в сп. “Пламък” публикувани спомени на един редник, интересна повест от Димитър Коруджиев. Това бяха неговите казармени патила, но художествено пресъздадени с много широк поглед върху личната му драма. Предложих на Рашко

да уреди веднага среща с него. Отидохме заедно. Коруджиев живееше в къща. Беше есенно време, листата на дърветата - опадали, косове прехвърчат в градината. Разговаряхме приятелски. Той се съгласи повестта му да излезе при нас. И там, от тази градина, творбата получи заглавието “Градината с косовете”. Издадохме я в голям тираж през 1984 г. Получи наградата на Съюза на българските писатели за 1986 г.

Пуснахме второ издание. Със заповед на армейски генерал Добри Джуров авторът бе награден с почетен войнишки нож. Връчи му го тържествено генерал Иван Стефанов в присъствието на представители на културни институти от армията. В предаване по радиото Коруджиев благодари, че лично съм го посетил и съм предложил бързото издаване на интересната повест.

Ето как Рашко Сугарев работеше и помагаше за нашите връзки с писателите.

Външно Рашко Сугарев беше прекалено свободен, дори скаран с дисциплината в смисъла на войската. Но вътрешно беше много дисциплиниран човек. По онова време цяла седмица водехме занятия във военнопочивната станция в с. Рибарица, Тетевенско.

Занятията започваха сутрин в осем часа и така до пет часа следобед. Рашко обаче не пътуваше с нас с рейса. В събота и неделя той се качваше на мотора, отиваше в Пловдив да види приятелите си.

Но точно в 7.30 в понеделник вече е преминал Беклемето и в осем часа пристига на занятията. Имаше уважително отношение към колегите и към всички офицери. Той беше служил войник пълен срок и там бе замислил “Старшината и слънцето”, претърпяла много издания.

Помня веднъж пак бяхме на седмично занятие в село Слишовци, Трънско. Имаше непрогледна мъгла. Сутринта след закуска, в паузата за пушене и приказка пред станцията, дотърча разтревожена жена от селото. Тя изстена: “Спешно трябва да се закара болен човек до Трън!”. Имаше служебна кола, караше я щатен шофьор. Някои от офицерите също имаха коли, но първият, който каза: “Тръгваме!”, беше Рашко. Хвърли цигарата и покани жената в колата.

Рашко живееше сам. Винаги при раздаване на апартаменти му предлагах, обаче имаше и други кандидати. Тогава получавахме по десет, петнайсет жилища годишно. Генерал Трънски беше свързан с нас, беше приятел и нямаше да откаже на Рашко Сугарев, но той често отстъпваше в полза на служители, работници или работнички.

Казваше ми: “Подпиши ми писмо до военния хотел, на “Кръста”. И наистина там държеше постоянно стая. Най-накрая му дадохме малко жилище, в което се настани и прибра приятелката си.

По празниците трудно се намират кандидати да дежурят в издателството 24 часа на телефона. Рашко често казваше: “Началник, аз съм на поста си, не търсете друг човек за дежурен!”.

Настаняваше се в дежурната стая на последния етаж. Там пишеше, редактираше, спеше. Случваха се интересни неща. Не могъл да спи през неделната нощ, през деня в понеделник легнал по корем върху леглото и заспал. Една от коректорките отива при него да съгласува някакъв текст - имала въпрос, липсвала връзка в текста или нещо друго. Идва при мен възмутена:

- Другарю полковник, Рашко си лежи горе и не ще да погледне, не вдигна глава от възглавницата и ме пита: “На коя страница е това?”.

Тя му казва:

- На 198-ма. А той отговаря: “Спокойно! До тази страница никой читател няма да стигне!”.

Такъв беше писателят Рашко Сугарев, лекар психиатър по образование, артист по душа.

Когато се занимаваше с редактиране на мемоари, беше много взискателен, защото за двайсетина години вече бяха издадени всички утвърдили се най-добри мемоари и спомени от съпротивата, от войните. Налагаше се Рашко да редактира и такива книги.

Той държеше текстът да е качествен, да има художествена стойност и житейска правда. Спомням си, идва веднъж възмутен и ми казва: “Този автор пише, че едва ли не, като лежали там някъде в гората и си мечтаели: “Ех, да дойде Девети септември!”.

При нас имаше щатен офицер - специална служба. Но аз понякога назначавах отделни писатели за редактори, без да съгласувам това с военното контраразузнаване. Така назначих и Рашко Сугарев. Но той, когато си пийнеше в ресторанта на Съюза на писателите или на друго място, псуваше всички нагоре, чак до най-висшето ръководство. Специалните органи веднага донасяха където трябва.

След една такава псувня ме повика генерал Косев. Казах му: “Другарю генерал, вярвам на информацията, обаче Рашко Сугарев е талантлив и почтен. Наистина той има нестандартно поведение и схващания, свободен е по кръчмите, но е сериозен писател. Сега например пише оригинален исторически роман”.

Освен това казах на генерала, че Рашко има свои виждания, баща му е немски възпитаник, но пък чичо му - полковник Иван Сугарев е колега, бивш началник-канцелария на Генералния щаб, служил при генерал Иван Бъчваров.

- Ама те имат ли се с чичо си? - попита генерал Косев.

- Имат се! - отвръщам. - И чичо му постоянно се интересува как е Рашко. Той знае, че Рашко често мисли другояче. Изненадва се, че хваля толкова много племенника му. Подхващам шеговито:

- Аз отговарям, че Рашко няма да продаде България в София, а пък в Пловдив ще възложите това на генерал Пенчев. Така ще гарантираме сигурността на държавата!…

Генерал Косев не харесваше иронията, но се съгласяваше с мене.

Рашко Сугарев написа обширен материал за Стефан Стамболов в сп. “Пламък”, след като беше ходил на гроба му. Видял го обрасъл в бурени, както може би и сега е занемарен, въпреки че някои искат днес да се изкарат стамболовисти.

Някъде по това време пак беше казал остри думи и го привикали на специален разговор.

След това идва при мене и ми казва:

- Много културни момчета бяха, знаеш ли колко хубав разговор си водихме с тях. Че и за Стефан Стамболов стана дума.

- Абе, Рашко, че те са хубави - хубави, ама ако поискат да те уволним?

- Няма проблем, шефе - отговори ми нехайно той.

Преди промените през 1989 г. бяха започнали митингите, както и събранията в аулата на Софийския университет. На едно от събранията, както се оказа, присъствал и Рашко Сугарев. Извикаха ме при началника на Главно политическо управление, където заварих и заместниците му. Казват ми: “Да се уволни Сугарев!”.

Отговорих им, че дори по телефона да кажа на Рашко, че го освобождавам, той ще отвърне: “От утре ме няма!”.

Това е той. Предложих да се срещна с Рашко Сугарев, да видя какво точно е станало и тогава, без да бързаме, да вземем решение. Разказах им, че това не е ново за Рашко, той работи при нас много години. И генерал Косев знае за свободомислието му, казвам аз.

- Да се уволни - заповядват новите началници.

- Най-лесно е да уволня Сугарев, но не е правилно да бъде отстраняван, разберете - опитвам се да им обясня.

Следобед извиках Рашко Сугарев. Той ми казва:

- Началник, обади ми се Георги Величков и ми вика: “Има събрание”. Ама там присъстваха и комунисти, професор Никола Попов от Трънско, реформатори комунисти. И аз отидох на това събрание - какво толкова!

Рашко остана в издателството до последния си ден.

Помня и друг случай. Една нощ късно, към 23 ч. Рашко Сугарев ми звъни в блока, където живея. Идва у дома уморен, отпуснат, самотен и казва: “Началник, ще остана да спя у вас!”. “Добре! Ще спиш!”. Цяла нощ си приказвахме. Бяха настъпили демократичните промени. “Елка Константинова ми предложи - казва той - да стана политик, най-малко началник на издателството. Ама ти винаги си настоявал да не се завъртам в политиката, да си пиша книгите”. - “Няма нужда да се хабиш” - отговорих му аз.

Веднъж питам Рашко какво е правил предишния ден, а той отвръща:

- Цял ден писах и написах едно изречение, което вчера зачеркнах!

Рашко Сугарев си имаше един кръг писатели, негови приятели, даровити творци, които го обичаха. Ще разкажа за постановката в Димитровград на пиеса по “Старшината и слънцето”. На премиерата присъстваха негови приятели - Георги Величков и Любен Петков. Не помня дали между тях не беше и Коруджиев.

Аз отидох с Неда Антонова, с директора на Военния театър - полковник Стефан Тамахкяров - и драматурга на театъра Росица Ненчева. Постановката беше направена добре, хареса се и се игра известно време. Но на софийска сцена въпреки моите препоръки не можа да пробие.

Затова бях поканил и директора на Военния театър, но не можаха да я оценят. А може би аз обичах твърде много Рашко и творбите му.

Ето какво ми е написал той като автограф на романа “Отказ от наследство” на 29 октомври 1984 г., пуснат от Профиздат, с рецензенти Михаил Неделчев и Георги Цанков: “Приятелю Г. Георгиев, ако си гледах издателската работа съвсем както трябва, никога нямаше да напиша тази чудесна книга”.

Рашко беше човек неприкрит, първичен, добър, истински. Ето автограф върху сборник новели на издателство “Хр. Г. Данов” - Пловдив с дата 1 октомври 1981 г.: “На полковник Георгиев с вяра, че ще останем приятели и когато няма да ни свързват служебни задължения”.

Сугарев обичаше автографите. Върху всяка негова книга се мъдри посвещение за мене. Ето една поредица на издателство “Народна младеж”, чиито автори са подбирани от авторитети. Става дума за сборника с новели “Светлините на онези дни” от Рашко Сугарев. На 8 ноември 1988 г. той пише: “На Георги Георгиев с благодарност. Полковникът Г. Г. знае защо!”.

Понякога са ми възразявали, че Рашко Сугарев не е свързан много с военната тема. Това беше тесногръдо схващане, може би и завист. Имаше автори, които пускаха през година военни произведения, но с това едва ли винаги обогатяваха военната проза.

Възразявах, защото бях убеден, че ръката на Рашко лееше друг вид литература - ценностна, ваеше образи - стойностни и колоритни. През 1982 г. Военното издателство предложи в 14-хиляден тираж сборника “Балада за князе”, в който бяха включени други пет произведения: “Меча кожа на стената”, “Ничия земя”, “Войници”, “Ботушите” и “Урок по топографска анатомия”, които са с непреходни стойности. И днес, ако искаш да видиш Руско-турската освободителна война през талантлив поглед, ще посегнеш към “Балада за князе”.

Малък конен отряд се вмъква навътре в тила на турците. Това е обикновено разузнаване. Но окото на писателя се взира в душите на тези войници и офицери, дошли от хиляди километри в други земи, рисува техните преживявания образно и проникновено. Откъснати, но незабравили защо са тук, измъчени и страдащи, но жертвоготовни докрай.

Когато говоря за приноса на Рашко Сугарев към военната проза, ще цитирам Николай Петев, който писа: “Изключителен психолог и сладкодумен разказвач, Рашко разшири хоризонтите и внесе в прозата с военно-патриотична тематика мащабното философско обобщение”.

Ако напуснем сферата на литературата и отидем към казармения живот, ще се убедим, че писателят има ясна концепция за ролята на армията. Аз взех голямо интервю от Рашко Сугарев, което бе публикувано в сп. “Български воин”.

Тогава той сподели, че войниклъкът си е тегоба, безспорно, ала казармените години причислява към най-славното време в своя живот. Войниците биват изобщо войници и… граничари. Към пазителите на родната бразда съвременната техника прибави и едни други граничари - пак пазители, но и на онова, което е над нас - родния въздух и родното небе.

“Що е радиолокация научих в Плевенската школа - каза тогава Рашко. - Там издължиха човешкия ми взор до 400 километра -смешно разстояние, като се имат предвид сегашните технически постижения.”

Това са думи на дипломирания лекар, школник от края на осемдесетте години на миналия век. Какво ли би казал днес? Ето как компетентно той описваше своите задължения като технически специалист: “Електрическият сигнал се завръща върху индикатора под формата на малък фас, добре изсмукан, сиреч войнишки, и поизвит също, сигналът напомняше млада луна, напомняше и бяла какавида. Какво ли няма на небето? Планинският връх, градоносният облак, балоните и самолетите, дори ятата диви гъски, ако летят нагъсто, се обособяват в електрически сигнали, само че различни.

Случвало се е заради ято щъркели например двойката дежурни изтребители да се понесе към държавната граница на България”.

Още тогава Рашко Сугарев сам разкри причината да види старшината като трагична фигура в съвременната армия, чието време мущровката на войниците намаляваше. “Между редиците ни, казва той, старшината ни подминаваше все още достолепен, но и подминат от самото време, трагично изоставен при ескадрона, вишките и манлихерите. Нявгашните последни шпори бе преместил от ботушите в душата си.”

Незабравимо ще остане за мене описанието, което направи Рашко за оскъдното време вечер, когато старшината е единствен господар:

“Надвечер, щом офицерите напуснеха поделението, в по-голямата си част те бяха вече радиоинженери, старшината възкръсваше. Тъй много го мъчеше състоянието на бойната готовност в нашите раници, за чието пълно набавяне времето наистина бе кът. Ката вечер надвесеният старшина извършваше своя обстоен преглед от резервната четка за зъби в раницата до двете игли с бял и черен конец в нашите кепета. Тъй съм го запомнил над раниците - всемогъщ и чутовен, макар и за няколко часа. Моята разхвърляна външност - продължава разказа си пред мен Сугарев - постоянно го дразнеше. Собственоръчно ми избра дрехи по мярка от склада, ала опрятен войник не станах. “Ти си, ти си… Пази боже!”. А и как да стана опрятен. Приятелката на Зизо, ученичка от X клас, пристигна на свиждане. Преотстъпих му новичката си униформа. След двудневния си гарнизонен отпуск изобщо не я потърсих. Униформата се бе покрила с чужда интимност”.

Ето още един епизод от онова, което Сугарев ми разказа в отговор на моя въпрос за раждането на повестта “Старшината и слънцето”.

“Към края на школата реалната власт на старшината отъняваше все повече и повече. Мазници пъкат около всеки овластен човек, ала и чезнат, щом на възможните благинки им се види краят. Изчаках последния ден. Вече с билет в джоба (само след няколко часа влаковете щяха да ни разнесат в различни посоки), моя милост се заклати към вещевия склад.

Там го заварих по-самотен и от дядо Господ, преди да сътвори Адам и Ева. Помагачите ги нямаше. Никого нямаше. Окончателна самота царуваше около старшината. В момента той разпределяше сухоежбината по сухарните торби. А тя се състоеше от самун хляб, две консерви, парче кашкавал и халва - двеста грама.

“Какво има, Сугарев?” При подобен случай паузата е съставна част от всяко притворство. Та почаках грамчетата да изравнят човките на кантара с парчето върху другото блюдо. “Другарю старшина - проговорих. - Аз дойдох да се сбогуваме”.

Ако и да предусещах ефекта от тъй изработеното сбогуване, случилото се надхвърли моите очаквания. Нашият старшина, кратък и ясен във всичко, както повеляват уставите, грабна нечия сухарна торба, лашна вътре два килограма халва и ми я подаде през рамото си. В този ден влакът ме понесе към далечно летище.

След почерпката в гаровия бюфет всички и всичко се олюляваше заедно с целия вагон освен сухарната торба, задънена върху мрежичката над главата ми. Натежала беше, претъпкана със същата халва, която старшината ми подаде през рамото си”.

Тук е мястото да припомня, че във втората част на повестта “Дунавско хоро” писателят е пресъздал великолепния образ на същия този човек, вече пазач на гората от унищожение, от бракониери.

Този Христос е верен страж на застрашената природа. Прозорлив е бил белетристът, който би се обърнал в гроба, ако види как днес унищожаваме незаменимото природно богатство - българската гора.

Голям е приносът на Рашко Сугарев за разширяване кръга на сътрудниците и авторите на издателството, на тематиката и философския поглед към военната тема. Ние осъществихме трайна политика към млади таланти, поети, белетристи. Издавахме творбите им още когато тръгваха по дългия писателски друм.

Преди да дойде Рашко, имахме повестите на Никола Радев, стихосбирките на Воймир Асенов, Велин Георгиев, сборниците с разкази на Никола Статков, Янко Станоев, Николай Стоянов, Божидар Томов, книгите на Христо Алексиев и Славчо Чамов.

Кръгът на авторите се разширяваше под въздействието на всички, но свой принос имаше и Рашко Сугарев. Той беше вътре сред писателските среди, това беше неговият живот. С него вървяха даровити хора и те обогатиха военната тема с оригинални произведения, проникваха по-дълбоко в света на човека с пагон.

Често издаван, Сугарев получаваше хонорари, но те отиваха бързо в касите на заведенията. Около него винаги имаше кандидати за слава, но и за почерпка. Той не задържаше пари, даваше и заеми, които рядко се връщаха в портмонето му. Спомням си, че при едно идване от Пловдив ме покани на чашка, защото бил спечелил 1000 лева. Помислих, че печалбата е от конкурс. А той се смее и ми казва:

- Един приятел ми поиска вчера 2000 лева заем, а аз му дадох 1000. Този заем никога няма да се върне.

Ето защо беше спечелил.

Изведнъж този талантлив и умен писател, як като бик, както обичаше да казва, се разболя. През ноември 1993 г. започва да кашля лошо. Ето неговото собствено обяснение:

“Лекар съм по професия и реших, че е трахеит. Казах си, че или ще ми мине като на куче, или ще умра като куче. Пушех тогава по три кутии цигари на ден. През декември направих консулт в Пловдив. Като видях рентгеновата снимка, пребледнях. На левия дроб имаше петно колкото циферблата на часовника. А тогава се чувствах толкова силен, че ме беше страх с жена да легна.”

Лечението с биотици не помага, както е при рака. Правят биопсия. Тя потвърждава: рак на белия дроб. Химиотерапия. На четвъртия ден белият дроб се изчиства. Чудо ли става?

Ето думите на Рашко:

“Аз се усъмних. Бил съм болен от срамни въшки и за три дена се оправих. От краста съм боледувал и съм оздравявал за две денонощия. Но за четири денонощия с химиотерапия да се отворят затворени бронхи ми се видя съмнително. Отговориха ми, че просто ме лекуват добре. Казаха ми, че ми остават още осем седмици живот, денят на предизвестената смърт съвпадаше с рождения ми ден.”

Няма да разказвам съмненията, които терзаят този великодушен човек. Прави изследвания - разсейки няма. Шест месеца мъки от лъчева терапия и нова химия. Изписват го. Съветва се с д-р Чирков. Иска да го оперира. Ляга на масата след няколко дни, без да го изследват допълнително. Махат левия дроб. След четири-пет дни един доцент му казва на ухо: “След като изпратихме левия ви дроб за изследване, установихме, че никога не сте били болен от рак!”.

Но трагедията е настъпила. Белият дроб го няма, химията е съсипала и черния дроб, и бъбреците!

Раните зарастват вторично, има гной и инфекция. Отива във Военната болница. Тук отпадат окончателно всички съмнения, че е бил болен от рак. Вече малко може да се направи освен дренажите.

Прибраха Рашко в малкото апартаментче в кв. “Христо Смирненски” зад слатинските височини. Гледаше го вярното му крехко момиче, с което живееше, станала вече негова съпруга. Заедно с писателя Емил Елмазов, негов бивш колега от редакцията, отидохме да го видим. Този жизнерадостен човек ни посрещна тъжно усмихнат и през цялото време не престана да се шегува със себе си. А какво ли е било на душата му? Стояхме дълго чак до неговата умора.

Тогава той, вечният критик на старото общество, сега наричано тоталитарно, направи своите нови обобщения, които по-късно станаха известни от интервю, дадени пред многотиражен вестник.

Питаше се можеше ли случилото се с него да стане при онази система и си отговаряше, че е малко вероятно. Защото тя насаждаше страх. Страхът караше лекарите да си гледат работата. Сетне гледаха вече пациентите през пръсти и загубиха чувството си за отговорност.

След като се разделихме, реших да прибегна до народната медицина, но уви. С обич човек се лекува, но невинаги. Гнойта пълнеше гърдите на приятеля. Замина за Германия и там го оперираха отново. От сърце благодаря на друг писател и лекар - Любен Станев, който го придружаваше в този мъчителен и пълен с надежда път. Колко човека могат да проявят подобна човещина!

Върна се със запълнена празнина в лявата страна, където е бил левият му бял дроб.

Отидох у тях. Макар и на система, пихме от приготвеното от мен винце, изцедено от шипченските ми диви лози.

За кой ли път разказа своята версия за отвличането му от извънземни. Стараеше се да бъде весел. Толкова много обичаше живота! Но вече беше обречен. Той гледаше с благодарните си очи на човек, намирал утеха в нашия дом, и продължаваше своята жестока шега, че сега не му остава нищо друго, освен да сключи джентълменско споразумение с някой лекар, който да му присади хриле от моруна.

Така ще живее шест месеца в езерото “Ариана”. Ще бъде земноводно. По два часа ще диша с хриле, после ще излиза на сухо, ще се потопява и ще пие две ракии. Кметството, езерото и той ще получават процент от публиката.

Шега не ставаше с ужасната трагедия. Знаех колко мъка има в сърцето на лекаря, когото убиха поради грешки и немарливост.

Съвсем наскоро след тази среща тичахме с Константин Площаков до военния министър да осигурим рейс и да отидем в гробищата на Пловдив за последно сбогом. Имаше вятър, нищо не се чуваше от прощалното слово, но тук бяха все приятели. Ние знаехме всичко за Рашко, който вече караше двайсетата си година като редактор във Военното издателство. При нас от Русе го доведе неповторимата му творба “Старшината и слънцето”.

Когато наблюдавам конвулсиите на здравната реформа и мъките на хората, си спомням прозорливите думи на Рашко: “Моят случай е резултат на общонационалното развитие, в което България потъва. Този сюрреалистичен разказ работи само за абсурда.”