ПРЪСТЕНЪТ
ПРЪСТЕНЪТ
Старо злато мериха с карати
майсторите и със проби точни
го изваяха тъй чист, каквато
беше всъщност и нашата обич.
С чукчета изкусно го коваха,
кръгъл го извиха като обръч -
без начало и без край, - каквато
беше всъщност и нашата обич…
Взе го ти. Но хладен бе металът,
а така горещи твойте пръсти,
че ми каза, странно пребледняла:
- Нека друга носи тоя пръстен…
***
Невъзможна е тая любов, невъзможна!
Откога ти повтарям това, откога?…
Ти ме гледаш с очи на сърна разтревожена,
за която наблизо се чупят рога…
Аз съм сам победителят! И сам победеният…
И във мене се бият, облени във пот,
двата хубави, двата прекрасни елена
на прекрасния ми и опасен живот…
Ти едва ли разбираш това, ненагледна!
Невъзможно-разумен е нашият дял.
Твойто лице е тревожно и бледо.
А елените в мене заплакват от жал.
***
Не издържа, приятелко, избяга…
А може би така е по-добре.
Какво ти беше нужно - дума блага,
спокойствие или това море,
в което толкоз искаше да плуваш,
но риска да поемеш не посмя.
Здравей и сбогом!
Но не ме сънувай!
Оставам сам.
А ти не си сама…
***
Сега си сам. И ненадеен зов
в мъглицата предзимна се обажда.
И виждаш - щъркелите се събират
в мочурището. Скоро ще се вдигнат.
Дълбоко в теб усещаш стар рефрен:
„Изгубих си другарчето, никъде го няма…”
А щъркелите тракат жълти клюнове,
сърцето ти пробождат и те мъчи
незнайна болка. Мислиш си така:
„Студът ги сбра и трябва да летят…”
А стърже, стърже някъде във теб:
„Изгубих си другарчето, никъде го няма…”
ЕПИКРИЗА
На проф. Г. Савов
Момчето е било с късмет
и ето, че прескочи трапа.
Не ще е много пълноценен
като журналист, защото
режим е нужен и почивка…
Но знайте, ще живее!
Та, значи, имал съм късмет!
Приятели, ликувайте!
Спестих на някого от вас
трудът надгробна реч да пише,
на друг - да прави некролог,
и сълзите, разбира се…
Спестих ви и едно напиване
начело с името ми. Но без мене…
Спестих ви и най-трудното -
посмъртното издаване
на простичките мои стихове
в едно „безсмъртно” томче.
И днес то си остава моя грижа…
Та затова - ликувайте, приятели!
Спестих ви доста работа, нали?
Е, толкова за вас.
А неприятелите?
… За мойте неприятели
тогава аз си мислех.
За нещастието им
отново да ме видят оживял
от некролога, който бяха лепнали
върху стената хладна
на душата си…
***
Голямата есен
отново пристига в лъката.
И девет тополи -
вретена
оранжево-златни -
запридат…
А слънцето
сънно, подпряно на лакът,
челото си чуква в баира…
И съмва внезапно…
ТРИДЕСЕТ И ТРИ
Това ли е върхът,
до който трябваше да стихнеш,
за да извикаш яростно:
- Живях и доживях те!
С каква победа
и с какво имане, майчин сине,
закука те и тоя ден
с гласа си златен.
На славата короната
не е по твоя мярка…
Затуй пък примката на обичта
за всяка шия става.
- Живей! - дочуваш гласове…
И виждаш как от мрака
да пиеш чаша вино
пак една ръка ти дава…
НА ТЕБЕ, ДЪЩЕ!
Това е нашият живот: раздаване
на другите без болка и без вопъл.
А облачето, дето се стопява
над Витоша като дъха ти топъл
върху стъклото хладно, или оня
последен лъч, на който се държи
залязващата есен, ми напомнят
за теб…
Как лудо вятърът кръжи
по орбитата своя край плода
узрял и объл - ябълката ти си!
Ала не се страхувай от студа,
че теб те греят семената чисти
във формата на пламъка на свещ…
Със името на татко си живей!
ПОЕТИЧЕСКО ИЗКУСТВО
Толкова години мъча се да вляза в него,
както татко в своята ключарска работилница -
подредена и приветлива.
Колко съм го гледал - седнал
като цар на трона.
А пред него е тезгяха и машинката
със отливката на бронзов ключ.
Той си подсвирква и работи.
Трябва му пила - и без да гледа,
взема я от мястото й вечно.
Или пък клещи, или отвертка -
пак така, все без да гледа.
Майстор!
Няма пот и тюхкане,
а удоволствие и песен.
Гледа го човека със поръчката
и се чуди. После взема ключа.
Щрак! - и се отваря бравата
със ключето златно…
Майстор!
Де да можех като него
с някое стихотворение
да отключа нечие сърце ръждясало…
