Георги Георгиев

Денят бе неочакван. Заедно с писателите Никола Радев, Надежда Захариева, Калина Ковачева, Иван Динков, Янко Димов и Величко Хинов тръгнахме за Луковит. Днес щяхме да отрием паметна плоча върху родната къща на поета Йосиф Йосифов. Улицата, по която е тичал като дете, щеше да носи неговото име. Достойна почит на съгражданите към рано отишлия си творец.

1998 година е. Приятели отиват при приятел. С нас са Катя - съпругата - и Гергана - дъщерята на поета. Още щом влязохме в автобуса, Гери ни раздаде стихосбирката с избрани произведения, съставена от нея, която също излезе благодарение на общината.

Когато пристигнахме, улицата беше препълнена от граждани и деца от училището, което е завършил Йосиф. Шумни и нетърпеливи, те се смълчаха, когато слязохме от колата с цветя в ръцете. Нямах представа, че ще трябва да говоря пред множеството. Писателите казаха, че те ще четат свои стихове и ще разкажат спомени в читалището, а аз ще произнеса слово. Такава е програмата. Когато ме видя, че слизам от микробуса, Христина, майката на поета, остаряла и отслабнала, ме прегърна и заплака.

Бяха минали десет години, откакто двамата се отбиваха често при мене.

За миг си я спомних млада, пъргава и щастлива на сватбата на сина й с Катя. Заедно с поета Воймир Асенов бяхме сватбари. Имаше и други приятели от София. Колко радост струеше тогава по лицата на сватовете - Жечка и Георги и Христина и Стоян.

Вино се лееше и луковитска музика свиреше.

Сега стоях в прегръдката на Христина и слисан мислех как да се обърна към множеството. Набързо прехвърлих картините от запознанството ми с войника, после дружбата ми със студента Йосиф Стоянов. Той заряза биологията заради любовта си към литературата. Върнах се към онези летни месеци в началото на деветдесетте години, когато изпращах състудентите Катя и Йоско в някой гарнизон, за да напишат репортаж или очерк за армейския вестник.

Те се връщаха освежени и щастливо ни разказваха впечатления от обновяващите се градове. Незабравими, макар и бедни студентски години. Йоско живееше на един таван на ул. “Патриарх Евтимий”, срещу Шести артилерийски полк, където е сега градинката на Двореца на културата. След това се премести в едно мазе, облепено с илюстрации - страници от списания - на бул. “Цариградско шосе”, близо до Полиграфическия комбинат.

Двамата с Катя бяха влюбени мечтатели, преливащи от енергия и какви ли не планове за бъдещето. Какво да кажа още на събралите се на улицата, която от днес ще носи името на техния скромен и даровит съгражданин?

Като офицер може би следваше да извися словото към мъжеството на войника. Но колкото и да търсех думи храбри и сурови, нито една не идваше на езика ми. Казах, че няма място за героични пози, защото Йоско беше тих и нежен младеж, всмукал мекотата на равнината и шепота на река Вит.

И аз разказах колко предан приятел, човечен и преливащ от доброта беше техният земляк. Той казваше чрез стиховете си как приготвяли с дядо му лико от липа, за да присаждат плодни дървета. Неговите първи стихотворения дойдоха до нас във военния вестник с клеймо от Харманли, където беше на гарнизон техният стрелкови полк.

Помня как Йоско сътворяваше своята първа стихосбирка “Дърво подземно”, кръстница на която стана литературната критичка Наташа Манолова. Беше началото на 1978 г. Каква радост грееше от тъмните очи на Йоско! Под печат е първата му книжка, която тогава беше като пътен лист за литературата. Той е на трийсет години.

Негови стихове са печатани във вестници, отделен цикъл излезе в литературния сборник “В строя” на Военното издателство. Първата самостоятелна стихосбирка се появи в библиотека “Смяна” на младежкото издателство, чиято редакционна колегия включваше шест авторитетни поети и критици.

Усмихнат под мустак, Йоско ми надписва автограф на своите трийсет и две стихотворни послания и сякаш ми казва, че светът е прекрасен, стига да го видиш с очи, които обичат. Ако някой се съмнява в думите ми, нека прочете игривото стихотворение “Пуканки”. Веднага ще усети как жълтото зърно палаво скача и се пуква от смях, после ще се превърне в пряспа от сняг. И съвсем леко идва обобщението, че всички ние сме като зърното в топлата пещ и времето бавно ще ни покрие с пряспа от скреж.

В тази малка книжка читателят може да види себе си като дете, толкова малък, че в лешник да се побере, и ще усети мощните бащини лапи. Когато четох въпросното стихотворение без заглавие, си спомних как татко веднъж протегна ръка и ме взе върху дланта си от каруцата, пълна със сено, подгизнало от току-що навалелия ни летен дъжд. Мокрото ми дънце усети силата на бащината ми десница. Почувствах се като на престол, но детските ми очи забелязаха небръснатите му страни и се натъжих, че баща ми се състарява. А беше четирийсетгодишен.

Наблюдателност трябва, за да стигнеш до идеята за двата воденични камъка: единият - гранитен и непокътнат от въртенето, а другият под него от пясък ситен, който се върти, пъшка и се изяжда след време. Изтрива се, но мели брашното, без което не би имало дъхав хляб. Мекотата и нежността са възпети от младия мъдрец образно в стихотворението “Дял”.

Вярата ми в дарбата на Йосиф ме караше при всяка среща да му напомням, че тематичният ни план е отворен за негов поетичен ръкопис. Такова беше и мнението на Димитър Ненчев, който отговаряше за поезията. Но Йосиф не бързаше. Търсеше себе си. Проверяваше своята дарба. Искаше като дядо си да усеща коя диня е зряла при почукване. Защото “всяко истинско изкуство изисква нещо повече от слух”.

Бащата на поета си отиде рано. Той беше железничар. Коварна болест го свали от парната машина и го изтръгна от обичаната съпруга и двете му деца. Йоско молеше в писмо майка си да свали черната забрадка и траурния креп пред къщи и я уверяваше, че внучетата ще кръжат край нея. Така и стана, но още колко мъка щеше да понесе майчиното сърце.

Не беше лек животът на младия поет, макар че свърза живота си с младата критичка и журналистка в сп. “Български воин” Катя Желязкова. Нещо повече, нейната майка Жечка беше истинска приятелка на Йоско, имаше издадена стихосбирка, а съпругът й Георги го обичаше като син.

Йоско се специализира като заместник-отговорен секретар във военния вестник и през две вечери дежуреше през нощта до излизане на броя. Появиха се негови стихове и в литературния печат, но той не се поддаваше на бързото редене на мерена реч. Изпипваше бавно всяка творба, проверяваше нейната стойност, както дядо му с почукване търсеше зрялата диня. Този образ послужи на поета за стихотворение, което навремето прочетох с радост в един от всекидневниците, озаглавено “Мир”.

Той питаше какъв е тоя глад за красота в очите на човека ненаситен. Призоваваше поета да пази тоя свят, ако е силен. Защото няма да е лесно пръснатата диня на земята да се сбере отново цяла.

Възкликваше: “Ах, дано не се наложи! Защото семките не зная как ще съберем…”

- Отговорно е делото, с което съм се нагърбил - казваше ми той. - Всеки стих трябва да доказва имам ли дарба, или това е само увлечение или мода.

Затова само вдъхновението задвижваше перото му. Никакви други мотиви или сметки. Както е забелязала Наташа Манолова, младият човек не носеше самочувствието си, изписано върху челото му като герб. Не бързаше да наметне с дързък жест тогата на поет.

Ще се върна към топлата есен на 1967 г., когато отидох в командировка в Харманли. На казармения портал ми се представи дребничък стегнат ефрейтор Стоянов. Той ме грабна с вниманието, което проявява към един непознат военен кореспондент, какъвто бях аз. Бързо ме въведе в живота на полка, похвали се със своя пряк командир, разказа за свои земляци - северняци, говори ми за току-що завършили успешни стрелби, за готвеното полево учение. Той беше така съпричастен към моята работа, че аз го възприех като свой близък другар.

Приятелството ни продължи почти двайсет години. Така го е казал и той в автограф от 30 декември 1980 г. - “За приятелството, за подкрепата и уважението към изкуството”. Стихотворението му “Войнишки писма”, посветено на мен, ме връща винаги към онзи портал на южния гарнизон, където срещнах отзивчивия и уважителен войник. Иска ми се да цитирам част от тази поетична творба:

Нищо преживяно не потъва
във забрава, ала трябва време,
за да се избистри в ясен бързей.

Поетът признава, че идват дни, когато сяда и преглежда писмата си от казармата, те миришат още на смазка оръжейна. Приисква му се да ги прати на войниче в някаква казарма. “…Но не знам дали ще се зарадва?” - завършва поетът.

През есента на 1968 г. младши сержант Йосиф Стоянов е на летище “Рузине” - Прага, заедно със своя полк. Те не воюват с разбунения народ, но все пак са там въпреки волята на чехите, възпрепятстват Пражката пролет и желаните от народа социални промени.

Ако днес надзърнете в книгата ми “Войнишки писма” (1969 г.), можете да прочетете, че на 8 септември 1968 г. Йосиф пише до родителите си, да не се страхуват, защото не използват оръжие срещу никого, че тяхното оръжие са думите, че се надяват на трезвия разсъдък и не ще се пролее нито капка кръв. Така и стана. Загина само един войник, но не в някаква военна схватка, а поради нарушен военен ред.

Най-после през 1980 г. Йосиф Йосифов приготви своята стихосбирка “Моята азбука” и ръкописът постъпи във Военното издателство. Предадохме го на утвърдения поет Иван Милчев, който написа и предговора към книгата.

“Дърво подземно” е заявка, че идва нов поет, а втората книга затвърди успеха му. Трийсет и две годишният поет е събрал четирийсет и четири стихотворения, които са автобиографични откровения с налагащите се житейски истини. Всекидневните наблюдения, случки, явления и събития водят до поетични сентенции.

Неведнъж Йоско е идвал у нас, но понякога сме стигали до къщи твърде късно, той не се качваше до петия етаж, а продължавахме да разговаряме под тополата пред входа, която ни скриваше от силната улична лампа. Тази вечер коментирахме находките му в “Най-прекрасните жени”. Беше ми чел стиховете, преди да се публикуват където и да било.

Къде открива той тези прекрасни жени? В лицето на перачките, които идват на работа в казармата, точно в онзи миг, когато войниците в строй се изнизват от столовата. Сетива трябва да имаш, за да се възхищаваш от тези жени, които в облаците пара, разгърдени като в картина на Сезан, изпират войнишката пот и сълзи. Нашите майки не бяха ли същите перачки на потта и мъката, полепнали по дрехите на мъже и деца.

Затова поетът заключава:

Най-прекрасните жени - перачките -
като майки през нощта ни галеха
със изпраните от тях чаршафи
и калъфки, носещи дъха им…

Излязохме от нощната сянка на тополата и Йоско си тръгна с лека стъпка след хубавите думи, които му казах. Гергана е поместила тези стихове в последната стихосбирка на поета.

Обичам много стихотворенията на Йосиф. Допада ми “Гарнизон”, което ме връща към нашето запознанство. Цели две години той е наблюдавал и е успял да излее четири куплета по осем стихореда за своя гарнизон. Те са като народна песен. Прелестни с поетичната си тъкан и обгръщат южния градец като воал, под който трудовите хора си лягат вечер в девет, а сутрин ги събужда тръба войнишка в пет. Те са привикнали с пукот, команди и ура, с тревоги посреднощни и сто войнишки песни, които жените ги знаят до една.

В началото на декември 1980 г. при мене дойде Йосиф Йосифов. Книгата му “Моята азбука”, добре композирана, редактирана, отлично оформена и илюстрината от приятеля му Георги Трифонов, беше под печат. Точно се канехме да излизаме и повървим през парка, от пропуска ми позвъни Жечка Желязкова. Тримата вървяхме някъде, към братската могила, и решихме да се отбием във “Феята” - известно тогава заведение на кръстовището на “Цариградско шосе” и “Ситняково”. Много години то стърча оглозгано само с носещите си колони. Вероятно бе с неизяснена собственост. Сега е съборено.

Онази вечер заведението беше препълнено. Ние продължихме за хотел “Плиска”. Но и тук не ни провървя. Заседнахме в асансьора между етажите. С нас беше възпълен мъж.

- Ще чакаме доста, докато пуснат возилото, поне да се запознаем - прикани го Жечка.

- Миле Глигоров, от Скопие - ни се представи той.

Оказа се съпричастен към темата за изкуството, която бяхме започнали.

Аз възразявах на сравнението за поетичното изкуство с ключарска работилница. Жечка казваше, че Йоско има предвид поетичното майсторство. Намеси се и новият ни познат, който пародира древна мъдрост, призоваваща Бога да му прати каквито и да е други наказания, само не и да слуша разговори за поезия. Поясни, че това е само шега, а всъщност обича поезията и се включва с удоволствие в дискусията.

Стоим в асансьора, блокирани между етажите, без някой да ни даде сигнал кога ще бъдем освободени.

- Случихме, че не пихме при Георги кока-кола и водка, иначе можехме да се изпуснем - пошегува се Йоско.

- Ако имахме карти, можехме да хвърлим един белот - намеси се Жечка.

- Аз съм оптимист - каза новият ни познат. - Случи ми се неотдавна, но чаках не повече от петнайсет минути.

Като ни освободиха от асансьорния капан, седнахме на обща маса и прекарахме приятна вечер.

Дойде ред и аз разказах как през 1966 г. съм пътувал из Югославия, как исках да се видя с писателя Бранко Чопич, написал великолепния роман “Осмата офанзива”. Защо ли домакините не ми уредиха тази толкова желана среща? - питах се аз. Глигоров ми каза категорично, че недобрите отношения, недоверието между държавите ни е било в основата на това разминаване.

Цялата вечер темата беше за изкуството. Защо? Защото Йосиф Йосифов постоянно търсеше отговор на този въпрос. В стихотворенията си “Поетическо изкуство”, “Моят празник на поезията”, “Грънци” и други той намери златната жилка и достигна до свои метафори.

Ще се позова на стихотворението, посветено на Атанас Далчев, в третата му книга “Межда”. След като беше казал, че изкуството е труд, а и градът е изкуство, той вярваше, че то изисква всичко, дори живота на поета.

Йосиф обичаше да сяда на маса с поети, да ги слуша, сам да се пали, да пийва и никога не забравяше да бръкне в собственото си портмоне, макар там най-често да имаше само левчета. Но тогава беше евтино. Дори на масата да имаше поети на най-високоплатени държавни служби, той напираше да плати сметката.

Една вечер ми се обади разтревожена Жечка. Беше твърде късно.

Какво се беше случило? В спор след порядъчно пийване Йоско бил откаран в изтрезвителното. От ресторанта повикали милиционери.

Бях армейски полковник и можех донякъде да се разбера с милиционерски началници. На другия ден се разбра, че тази вечер е била фатална за Йоско. Той излезе с тежко поражение от удар или удари в главата. Настанен беше във Военна болница. Преглеждат го професорите Савов и Антонов, доктор Манчев го оперира.

Когато се срещнах с професор Ганчо Савов, той не ми даде пълни надежди. Глава е това, мозъчна ципа се оперира, засягат се нервни възли. Правим всичко с най-добрите си специалисти.

Йоско лежеше с бинтована глава и ми се усмихваше все така топло с дълбоките си добри очи. Нито капка отчаяние. Аз исках да разследваме докрай случилото се. Удар или удари? И къде? В ресторанта, при задържането или там в изтрезвителя. От кого? Келнерът, който не получава исканата по сметката сума, или когато звъни в полицията? Лицето, което го задържа, или другият от ареста? Случилото се не е от падане на пиян човек, пък и пияния Бог го пази. Освен това той беше дребен като орех, как да се търкулне и да се счупи по стълбите. На масата му е бил именитият тогава писател Дончо Цончев. Той може да разкаже.

Йоско настоя да забравя всички свои хипотези и да не ровя повече.

- Какво ще постигнем - питаше той, и сам си отговаряше: - Каква ли грозотия ще се озъби. А д-р Манчев да е жив, вече ме закърпи, оправи черепа, дано е останало там поне малко сиво вещество и мъничко творчески клетки.

Дълго време не се примирявах, разпитвах, разсъждавах, заканвах се.

Йоско не желаеше нищо. Поетът си е поет. Той посвети на професор Ганчо Савов стихотворението “Епикриза” и на д-р Манчев “Майсторство”. И двете влязоха в книгата на Военното издателство. Майсторството, както вече споменах, бе любима тема на поета. Той се взира в майстора строител, майстора шивач, в истинския лекар.

Сто пъти първият ще си огледа камъка.
плата и кройката си - вторият,
или изследванията - третият,
или мишената - войникът,
преди да решат да действат.

Предупредително и поучително звучат заключителните строфи към тези, които си служат с думата, с мисълта и чувството. Те много трябва да внимават, “защото в тоя свят - трудно се прощават “излъганите чувства”.

Не мога да подмина “Епикриза”. То показва, че професорът е казал на поета това, което довери на мене. Нищо не е скрил, а оперираният е понесъл истината мъжки. Знае се, че е прескочил трапа и приятелите ще имат една грижа по-малко. Няма да пишат некролози и надгробна реч, сълзите си ще спестят и едно напиване без него, но с неговото име, спасени са от грижата за посмъртно издание на “простичките” негови стихове.

Професорът ми каза следните думи, които с години тревожиха съзнанието ми: “Не ще бъде много пълноценен”. Горчивата ирония на поета към приятели и неприятели не можа да изтрие тази тежка прогноза.

Вярно, Йосиф продължи да работи в литературния вестник, пишеше хубави стихове, идваше бодър при мене, предлагах му да подготви след “Моята азбука” друга книга, например “Моята мечта”, но той бе скромен автор, желаеше да бъде приет в друго издателство.

Така и стана. След седем години ми донесе книгата си “Межда”. Беше вече на трийсет и девет години с три книги. Младежкото издателство отново му даде своето доверие. “Межда” съдържа цялата драма, която извади поета от нормалните релси на живота. В досегашните си творби той окуражаваше майка си, спомняше детството на сестра си, шепнеше на подранилата птица да запази тишина, докато жена му спи, уверяваше дъщеря си, че “облачето, дето се стопява над Витоша”, като дъха й топъл му напомняше за нея.

Междата вече беше сторена. Четири години преди да излезе тази книга, се беше разделил с Катя и дъщеря си, създаде ново семейство, роди му се син, когото силно обичаше. Гледам автографа върху стихосбирката с дата 12 декември 1987 г., посветена на четиринайсетгодишната Гергана с пожелание за здраве и повече радости. Каква ирония на съдбата!

През 1988 г. той сложи край на живота си. При тази вест изтичах до новата му квартира, която беше близо до работното ми място, и бях покрусен като всички, които сварих там.

Изповед. Така е озаглавил първото стихотворение в “Межда”. Той ни казва, че когато се изкачва до звездите по якото въже на радоста си, потъва в кратера на мъката. На Наташа Манолова е посветил стихотворение с характерна поанта. “Не знам дали съм жив, или ме няма”.

Книгата съдържа и възторжени стихове за морето, за пътуването със Стоян Каролев през Дюлински проход. С тях, в раздрънканата му “Лада”, е и Михаил Берберов. Великолепно е стихотворението “Славата”.

Троха е славата, троха отронена…
А ние като гладните врабци
боричкаме се, трепем се настръхнали,
за да се сгушим после в перушината
проскубана на нашите илюзии,
че сме заситили глада си…

Поетичния си профил поетът дообогатява със стихотворения като “Страх”, “Облаче”, “Мъчна поема”, “Вопъл”… Той ни уверява, че има щастие. То е да знаеш, когато си слаб, неуверен в своето слово, че “някой на твоята трапеза омесил е хляб и дума добра за из път е приготвил отново”.

Като е съставяла книгата с избрано, Гергана е озаглавила последните стихове на баща си “Признавам”. Това са тъжни самопризнания, последни отломки от поетичната му душа. Той споделя, че смъртта му се явява, но тя не е грозна и страшна, тя е “жена безумно млада”. И тя кладе огъня на неговата клада… Поетът заплаква, но нас мъдро утешава, че освен смърт, какво друго можем да очакваме от света?

Когато чета последните стихове на Йосиф, не мога да се отърва от натрапчивата дума на професора след операцията - “непълноценен”. Не зная какво означава това. С годините Йосиф остана пълноценен творец. Вероятно това е някакъв невидим регрес, разстройство на психиката и духа. Това забелязах, когато ходеше под ръка с майка си из София.

Идваха при мене. Христина изглеждаше хрисима, а той несигурен като подплашена кошута, сприхав, непремерен в поведението и думите. И сам го е написал: “Безпомощен насам-натам се мятах… И смърт, и смърт желаех ненаситно, и молех се да ме погуби някой…” Единственото сигурно рамо в тези мигове е майка му. И той й посвети нови стихове, преди да нахлузи въжето на тънката си шия. Връщам се към фаталния удар и неговото признание: “На косъм от смъртта висях, на косъм”.

Преди бесилото се обръща към Гергана: “Ти просто си мисли, че имаш татко, заминал в най-щастливата посока”. В няколко последни стихотворения вятърът вее конски гриви, припяват му в хор самодиви. Приканва приятеля си да впряга конете за път далечен.

Когато издадохме “Моята азбука”, поетът беше на Христова възраст. Тогава той питаше: “Това ли е върхът, до който трябваше да стигна?”. В последните си изповеди той пита: “Слабост или смелост е нужна, за да победим смъртта?” Моли ни да му простим, ако е грешен, но ние го запомнихме като добър човек. И добър поет!