Лияна Фероли

15 години от кончината на Георги Талев

Нощта, оплела сънните дървета,
виси над мен като рибарска мрежа.
Изплували по края на небето,
звездите любопитно ме поглеждат.
В какви посоки, по какви маршрути
във този дивен свят да те намеря?
Все ми се струва, че си тръгна утре
и сигурно ще се завърнеш… вчера.
Г. Талев

На 16 януари 2021 г. се навършват 15 години от смъртта на кърджалийския поет, писател, журналист, краевед и преводач от руски език Георги Талев.

Той ни остави своите забележителни творби в шест стихотворни сборника, преводи на Евгений Баратински, Николай Майоров и един от най-сполучливите преводи на Пушкиновия “Евгений Онегин” на български език, както и литературния справочник за родопските творци “Да ги знаем кои са”, документалната хроника “Родопски Шишмановци”.

Но мемоарите му в три тома “Отвъд прегръдките на ада”, правещи дисекция на така наречените демократични промени у нас, още не са издадени, явно не им е дошло времето.

Приживе, а вероятно и сега, духът на Гошо все пътуваше към истината и загадката на живота, наречена любов. Но вечно загледан в часовника си, все не му оставаше време да открие нейния код, да я вмести изцяло в рими и в проза. Но пък, отдаден всецяло на нейния пламък, изгаряше без остатък в кладата на нейната светла болка.

И точно когато я позна в пълна степен, уморен от чакане и отправен към звездите, я намери в пресечната точка между бездната и небето, между началото на края и края на началото.

Така пътуването му акостира до светлата тъга, породена от невъзможността да се задържи тази нетленна красота и сладост тук в обусловения ни от условности земен живот.

Но успя да прозре, че макар и повече прилична на мираж-мечта, тя е тази, която като неземен флуид все кръжи около нас, без да е в нас, за да ни дава усещането за значимост и за ненапразно живеене.

Защото тя е причината да ни има и да живеем, докато я търсим. Защото от нея тръгва всичко и само тя остава трайно след нас.

А това че нейните горещи словесни следи навсякъде прозират в оставените ни от Гошо редове, доказва, че и той не е живял напразно.

Затова Гошо, който остави своето поетично и прозаично бродничество сред звездните пространства на любовта, винаги ще се връща, за да възвисява и води духа ни към тях.

С преутомленното си сърце, с душата си на неизлечим болник от любов, той болееше за това че сме осъдени на доживотна любов, но и на много кратки часове за свиждания с нея, на невъзможността да настигнем нейната красота и да я поемем в ръцете си, защото е непритежаема.

И страшна и велика е нейната същност, затова я приемам и като лекарство, и като жесток палач, като мълчаливо докосване, разтворено ридание и грях във вселенската музика, споделяше той в писмата си до съпругата му Петя.

Късно ли е, не е ли късно, или е рано, да се събудим и от кратката смърт за нов живот в безсмъртната любов, се питаше Гошо…

Но, навярно, вече не се пита, защото живее в нея…