Йордан Петров

В дните на Националния литературен конкурс “Южен полет” всичко в града се променяше. Всичко сякаш бе залято в празнична светлина и улиците са оживяваха, книжарниците изнасяха своите щандове навън, на открито, сред хората, и залите за мероприятия се препълваха.

Конкурсът “Южен полет” ставаше все по-известен и по-авторитетен. Всяка година той събираше много дебютанти, млади и по-зрели литературни дарования. Те представяха на журито своите творби и всеки скрито се надяваше на някакво отличие - приз или най-малкото да бъде забелязан.

Тези, които вече имаха своите първи награди и други успешни изяви в литературата също участваха с най-новите си произведения, но по правило не се бореха за първите места.

От години се знаеше, че конкурсът официално е обявен като изява на Дебютната книга. Това бе културна гордост на града и то като магнит привличаше млади, не изявени до този момент, но таланти в областта на литературата участници от цялата страна.

Вечер срещите продължаваха в най-реномирания тук ресторант. Идваха много величия на писателската гилдия, едни като гости от столицата, други бяха местни. В разгорещените компании се обсъждаха направените през деня изказвания на различните форуми.

Тук те търсеха не само среща с литературни величия, но и непринудена обстановка да се отпуснат и споделят свои мисли, съкровени идеи и впечатления по най-вълнуващите ги в момента теми. Музиката свиреше силно и това за кратко заглушаваше общата гълчава. Говореше се много по масите и горещо се спореше по всякакви въпроси.

Като гост на събитието писателят Руменов дойде от столицата още в първия ден. Познаваше всички от журито на конкурса и сега се озърташе с надежда да разпознае някого сред шумното множество.

В паузите, когато оркестърът почиваше ставаше още по-оживено. Разгорещените разговори се подновяваха с нова сила. Тази в вечер се разискваха най-вече последното литературното събитие на дена.

Основната тема пак бе как са преминали първите два дни от конкурса, в които се представяха участниците и се обсъждаха техните произведения. Най-интересното беше да се чуят отзивите за творбите им. Това вълнуваше не само участниците, следеше се с подчертан интерес и от зрителите.

Руменов мълчеше и внимателно изслушаше мнението на колегите си. Той се беше запознал с произведенията на повечето участници и бе впечатлен от изказването за един прозаик. Участваше в конкурса със сборник разкази, на който Руменов просто не му бе обърнал внимание. Сега със съжаление констатира, че се беше поддал на всеобщото пренебрежение към неизвестните имена.

А точно за това бе тука - да ги забележи и оцени. Така е, поддаде се, защото авторът освен, че бе местен, бе и на възраст. “Нали не е претендент за основните награди” помисли си той. В правилника на конкурса “Южен полет” имаше възрастово ограничение на претендентите за отличия.

А ето ти сега неочакван пропуск.

Оценката на журито за този нов, съвсем неизвестен автор, прочетена от председателя на Съюза на българските писатели, беше страхотна.

За него се казваха толкова хубави неща, че Руменов неочаквано се впечатли.

Подчертаваше се, че произведенията на този неизвестен автор са така зрели, ярки и много колоритни и в известна степен напомнят за творчеството на Вазов, а по стил са близки до Елин Пелин и Йордан Йовков. Руменов се шашна. В днешно време някой да пише като Вазов, да го сравняват с Елин Пелин и Йордан Йовков! Пълен абсурд.

Това ги впечатли още повече и той се заинтересува от автора. Стори му се интересен. Сега беше двойно повече изненадан. Авторът, както се посочваше, в предварително раздадените материали, бе дебютант, но на доста години. На младини се подвизавал в низовия печат. Така се наричаха тогава заводските многотиражки. По правило той не участваше в надпреварата за основните три награди. Можеха да го докоснат само и единствено поощренията, които се даваха и на дебютанти, ограничени според регламента заради възрастта. Другата загадка бе, че никой от запитаните не го познаваше. В биографичните данни за него се споменаваше, че той е от южния град, в който се провеждаше конкурсът, но никакви подробности. Посочваше се къде е учил и какво е работил, но повече за него не се споменаваше.

- Утре непременно ще потърся сборника му - сподели той с околните.

- Заслужава си - поощриха го колегите му - думите от Председателя на Съюза на българските писатели за неговата творба не са празни думи.

- Така е. То си е направо мнение на журито.

- Много силни думи за този дебютант каза нашият председател на Съюза.

- Така е. Такива думи не се поднасят току така, за всекиго. Рядко се срещат на национални литературни изяви.

- Ами - възразиха скептици. - Казвали са ги сегиз-тогиз и за други.

- Не се сещам - отвърна им Руменов - за друг някого да са го сравнявали с Елин Пелин и Йордан Йовков. Дори с Вазов. Особено на настоящия, толкова реномиран конкурс “Южен полет”.

- На сегашния нямаше - неохотно се съгласи колегата му. - На сегашния дебютен конкурс такива похвали до сега не е имало.

- Предполагам, че сборникът му е интересен - каза Руменов и се огледа с надеждата да чуе потвърждение. - Непременно ще си го купя.

- Дали ще го намериш? - усъмниха се околните.

- Не може да го няма на щанда за литература пред входа на залата - отвърна Руменов - щом е участник в този конкурс.

На съседната маса също дискутираха оживено. Особено високо и силно говореше един с брада. Той навеждаше глава към събеседника си и вместо да шепти, извисяваше толкова високо глас, че ясно се чуваше и на тяхната маса:

- Няма да ме забравиш, нали? - питаше брадатият. - Ти си ми приятел. Ти си ми най-добрият приятел. Знам, че си ми приятел.

- Този е много пиян - извърна се и го посочи Руменов на съседа си.

- Само да ме забравиш! - продължаваше пияният. - Един път ще имам нужда от тебе.. .и ти… Ще ми помогнеш, нали? Не, няма да ме забравиш.

- Кой е този? - попита колегата му за пияния.

- Не го познавам - отвърна Руменов. - Навярно е от местните. Щом е с брада, значи е поет.

- Това не е мерило - отвърна колегата му. - С бради днес колкото щеш. Нали е модерно. Носят ги и писатели и поети.

- Много е досаден.

- Познавам този, на когото досажда.

- Кой е той?

- Председателят на литературното жури на конкурса - каза Руменов.

- Е-е-е - възмути се колегата му. - Това вече не е досаждане. Това си е чиста проба ходатайство.

Като потвърждение на това Руменов чу Брадата да казва:

- Закъсал съм. Ама, много съм закъсал. Тия сто лева сега ще ми дойдат дюшеш. Не мога да си платя тока, бе. Толкова съм закъсал напоследък.

Руменов веднага направи връзка с десетте поощрителни награди. Те бяха по сто лева.

След, което ясно и отчетливо чу:

- Те са десетина. Да има и за мен една.

Руменов се намръщи. Тук ставаше нещо. Имаше нещо много унизително в това хленчене. Той не се заслуша повече и не обърна внимание на пиянските приказки на Брадата. Не вярваше, че негов колега от София, председателят на литературно жури тук, може да се поддаде на подобна низост да подари на някого награда. Но знаеше ли човек какво можеше да се случи? Толкова много неочаквани неща ставаха напоследък.

Можеше ли сега да се предвидят. Не бе наясно колко и от кога се познават с нахалната Брада. Какви и колко дълбоки са взаимоотношенията им? Във време като днешната Демокрация всичко беше възможно, всичко можеше да се очаква и да се случи.

Брадата говореше:

- Това, което съм написал, е хубаво. Даже много хубаво. Ти си го чел. Аз на теб съм го показвал най-напред.

Какво отговаряше другият, не беше ясно.

Руменов съвсем загърби масата на говорещите до него. Много му беше неприятно, че стана свидетел на такава долна сцена. Бързо плати сметката си и се прибра в стаята на хотела.

На другия ден си купи сборника от разкази на неизвестния автор и се опита да се запознае с неговото творчество.

Нямаше много време за четено, но от това, което успя да “клъвне” в движение, му стана ясно, че думите за този “скромен и стихнал човек”, както пишеше в предговора на творбата му, са близки до истината. Неговата поява на литературния небосклон внасяше една много свежа струя сред сивия поток от невзрачни опити за творчество.

Беше бисер в сравнение с това, което представяха другите. Една приятна изненада в тазгодишното участие в дните на литературния конкурс “Южен полет”. Той сподели впечатлението си с колеги и те се съгласиха с него.

В края на третия ден се обявяваха наградите. Така се случи, че в залата Руменов седна на първия ред. Там единствено имаше запазени места за софийските гости.

Тържеството започна с встъпително слово от председателя на журито. Връчиха трета награда, после втора. Пристъпиха към първата. Всички наградени бяха все млади хора.

Първият приз беше присъден на впечатляващо млад човек с прекрасен съвременен роман. Един добър старт в литературното му поприще. Стремителен полет към мечтани висини.

Повечето литератори си записваха наградените заглавия, за да ги потърсят, ако са ги пропуснали, веднага след тържествената част на щанда за разпродажба.

Дойде редът за раздаването и на поощрителните награди. Те не бяха големи. Бяха дори невероятно скромни, както и да ги погледнеш, незначително малки. Бяха само десет, но как само въздействаха на наградените. Как окриляваха!?

Колко им се радваха тези, които ги получаваха като невероятен стимул, заряд за работа и импулс за творчество.

Особено тези дебютанти, които тук бяха представили първите си литературни опити, но които и в напреднали даже години имаше какво да кажат на читателите си.

Руменов старателно си записваше отличените творби. Беше пропуснал да си купи някои стихосбирки. Поетите като правило бяха по-многобройната част в конкурса. Щеше да му се наложи да потърси и си купи още книжки. Дойде ред на последната поощрителна награда. Тя бе на Клуба на културните дейци от града.

“Тази награда ще е най-точна и справедлива - помисли си Руменов. - Дори най-силно и ярко изразената. Дейците на културата в един град обикновено се познават добре помежду си и това общество винаги има безпогрешно, точно отношение към себе си.”

На сцената към катедрата се отправи награденият.

Руменов ахна. Това бе снощният му познат. С брадата. Този, който толкова много досаждаше на председателя на журито. Не можеше да не го запомни. Беше невъзможно да го сбърка или припознае. Той беше. Не му чу името, но и да беше го чул щеше да му е абсолютно непознато. Това име, което после научи, не му говореше нищо.

Награденият се наведе над микрофоните. Руменов очакваше да чуе стандартните за случая: “Благодаря за високата оценка…” или “Благодаря за оказаната чест…” Вместо това призьорът каза:

- Изненадан съм. Не очаквах тази награда.

Руменов се слиса. Неволно направи гримаса на отвращение. Какво безочие! Освен лицемерие в думите на наградения имаше и наглост. Руменов можеше да каже това със сигурност. В паметта му нахлу споменът от предната вечер за хленча на Брадата на ухото на председателя на журито, как оня му кимаше за успокоение в знак на съгласие.

Не, тук имаше нещо нечистоплътно, много непочтено, невероятно мръсно.

Брадата изрече в микрофоните още няколко думи. Руменов вече не ги слушаше. За него те бяха вече без значение. Той си записа заглавието на последното наградено произведение и тръгна към изхода на залата.

Бавно си проби път в множеството и застана пред щанда за книги. Набързо подбра това, което беше пропуснал, и когато вече плащаше, чу как председателят на конкурса обяви края на литературното събитие.

Дните на литературната надпревара “Южен полет” свършиха. Бяха минало. Той пожела творчески успехи и непоколебимо дръзновение на новите, удостоени с награди, щастливци.

В София Руменов имаше повече време да прегледа всички творби, които го интересуваха и да направи оценки и бележки за някои от тях. Днес реши да допрочете и преосмисли творбите от конкурса “Южен полет”.

Апартаментът му с прозорци към Витоша предразполагаше към това. Седна на дивана и сега вече на спокойствие се зачете в произведенията на участниците в завършилия конкурс.

Той разгледа всички творби. В някои от тях създателите им се бяха изявили много добре, бяха показали подчертано новаторство в литературата. Някои автори бяха съвсем неизвестни, но какво от това. Важното бе, че пишеха хубаво. Какви интересни теми развиваха, какви попадения имаха само! Други бяха плагиатствали и компилирали от двама или трима утвърдени вече писатели.

Руменов с изненада констатира, че възрастният автор с похваления сборник разкази не е между отличените. А произведението му бе стойностно. Заслужаващо уважение. Защо са го пренебрегнали? Някаква странна глупост бе сътворена на конкурса в южния град - една похвалена творба, с явни достойнства и много качества, щедро подчертани от председателя на Съюза на българските писатели бе отмината с мълчание.

За какво тогава са били големите похвали, високите оценки!? Явно творбата е била забелязана. Друг автор не бе удостоен с такива суперлативи, а похваленият, при раздаване на наградите бе пропуснат, бе обгърнат в мрак.

Кой беше той? Някой си Панчев. Неизвестен, макар че бе писал хубаво. Но като неизвестен, не го чакаше и нещо добро. Доказала го бе вече новата ни Демокрация.

Денят бе хубав. Можеше да му се порадва и на слънцето, и на красивата Витоша застинала като впечатляващ пейзаж пред прозорците му. Можеше и да продължи започнатия неотдавна свой нов роман.

Руменов обаче не го направи. Просто днес не искаше да пише, днес преосмисляше конкурса “Южен полет”.

Той разгърна и повестта, с която бе награден брадатия автор. Оказа се, че тя не е така четивна. Беше трудна за възприемане. Стилът явно тежък, беше някак старомоден.

Авторът често използваше обратен словоред. Брадата, чрез героите си, се изказваше не много уместно на някои места, като с това се самоизтъкваше, изаскваше се, казано иначе на жаргон. Героите му с арогантно репчене в говоренето и в постъпките си не всякога бяха приемливи.

Навсякъде, където можеше авторът не пропускаше да го прави и от това произведението не печелеше и главният герой не ставаше по-симпатичен.

Самата тема също беше много закъсняла за интерпретиране - възродителният процес сред българомохамеданите. Това беше една много болезнена и деликатна за тези хора тема. Науката отдавна се бе произнесла по въпроса за помохамеданчването на част от българите по време на османското владичество през 16-и, 17-и век.

Мнозина от тях обаче, повлияни от турската пропаганда и до днес не вярваха в истинността на тези сведения и се съмняваха в резултатите на много научни изследвания.

Голяма част от тях смятаха, че техният произход е от Мала Азия и че те самите не са българи. Не вярваха на нищо писано, защото бяха убедени, че всеки ги манипулира според интересите си.

Много мюсюлмански емисари нарочно, за да имат влияние над тях, им объркваха представите им за национално самосъзнание. Всичко това бе довело до какви ли не трагедии във времето. От Освобождението на България от Османско владичество до наши дни, за по-малко от сто години, тези хора са били преименувани седем или осем пъти.

Къде с убеждение, къде насилствено на тях им бяха давани или налагани християнски имена.

След това, за да спечелят популярност и евтини политически дивиденти, всяко следващо правителство им бе възвръщало арабско-мюсюлманските имена. Така бе правено много пъти. Последното преименуване беше преди повече от 30 години.

Този път процесът се бе задържал. Получил се бе един по-траен в етнографско отношение обрат. Този болезнен процес беше отшумял във времето. Завършил бе отдавна.

Бяха минали много години оттогава, без в България широко да е оповестено, че е извършен подобен процес.

За Руменов беше много неясен мотивът за написване на книгата - защо сега след толкова години, авторът се е разпъргавил да напише произведение за произхода на българомохамеданите. За възраждане на българщината сред тях?

Авторът, човек на възраст, сега пенсионер, при последното преименуване е бил в разцвета на силите си. Знаел е за събитието. Руменов се запита: “Защо тогава не е написал за това, което така много го е вълнувало. Терзаело го е. Напирало е в душата му да го постави на хартия. Защо? Как така сега, с такова закъснение е почувствал необходимост да напише и той нещо по този въпрос? Какво е станало? Кое е променило нещата за тези 30 години?

Защо тогава той не се е сетил да осветли и подкрепи идеята за приобщаването на българите мюсюлмани към техния истински корен - българския, а го направи едва в наши дни? Как така сега се е сетил за това!”

От многото въпроси главата на Руменов зашумя и той много старателно се опита да си изясни нещата.

“Може би авторът е направил дългогодишни изследвания на събития, случки, разровил се е в научни трудове, проучил е важни исторически и етнографски и етнологически факти. Може би и имайки го като свещен свой дълг, тогава на фона на новия наличен материал, който е намерил е събрал кураж да пише и да поднесе на тях, на българомохамеданите, достоверни, неопровержими и убедителни доказателства за техния български корен. Може би. Той остана с надеждата в правилността на своите предвиждания и разбирания и се зачете.

Повестта започваше с това как главният герой, който е българомохамеданин, отива на лозето си. Прекопава го. Грижи се за него. Отглежда грозде и прави от него вино.

После го раздава с дамаджанки. Руменов се озадачи: “Къде се развива действието?” Той знаеше в кои области на България живеят българомохамеданите.

“Но там няма лозя! - удиви се той. - Там, където живеят тези хора, не е винопроизводителен район.”

Не, не защото никой не искаше това. Просто климатът не го позволява. Къде тогава се развиваше действието, къде ставаше това? Намери го още на втората страница.

Помисли, че може да има някаква грешка. Продължи да чете и, о, ужас! На десетина места се цитираше, че не къде да е, а именно в централните Родопи се отглеждат лозя! Прави се вино! Руменов се шашна. Изненадата му нямаше граници. Всеки българин знае кои райони в страната му са винарски.

Това го показваха в рекламите си на самите винопроизводители. Марките вина и ракии също го афишираха навсякъде. Изведнъж, от тази повест, която чак сега му направи силно впечатление, че е много тънка и при това джобен формат, от нея изскочи нов винарски район. Родопите! И то Централните Родопи, с живеещото там високо в планината българомохамеданско население.

“Значи такива глупости е писал в наградената си повест Брадата!” - каза си Руменов. Не, няма такива сортове, които да зреят на такава надморска височина.

Лозата обича топлината, гроздето светлината и слънцето и не може да зрее в климата, на такава масивна планина като Родопите.

Там и днес живее многобройно християнско население. Ако можеше да се отглеждат грозда, щяха да се правят и вина. Никой не би се отказал, ако е възможен в тези условия, от такъв добър поминък като лозарството. Просто в такава планина тези неща ги нямаше и никога не бе ги имало.

“Какви са тези нелепости!? - възкликна Руменов. - Там тези неща, които са описани в това наградено книжле наистина не съществуват - помисли си той. - Там гроздето не би имало необходимата захарност, не би ставало за вино.” Но това бяха подробности. На българомохамеданите и религията им забраняваше да правят вино. Такъв факт не смущаваше автора.

Повестта гъмжеше от географски, исторически и етнографски неточности и какви ли не глупости. Руменов се задълбочи:

“Нали книгата е замислена, написана и предназначена за българите мохамедани!? Адресирана е до тях. Да им помогне да намерят своя корен. Да ги ориентира сред многото писаници и лъжи за тях?”

Написано по такъв начин, произведението никога не би намерило адресата си в българските мохамедани.

И още по-лошо никога нямаше да го намери.

Руменов беше убеден, че всеки българомохамеданин, чийто род от много време живее по тези места, като прочете само първите две страници от повестта и стигне до мястото, където главният герой отива да копае лозето си и прави вино ще захвърли книгата и няма повече да я погледне.

С основание ще каже: “Този пише за някой друг, не за мен. Такива неща не стават тук при нас.” Той - родопчанинът - много добре знае какво има по родния му край. Знае какво зрее и какво не втасва там горе, известно му е какво вирее по високото, където от толкова години живее. Какво грозде, какво вино!?

Би се възмутил - та, нали там, където се е родил никога не е имало лозя. Как ще чете тогава! Как ще възприема като истина и всички други неща, които тази книга настойчиво му внушава?!

Да не е луд! Ще си каже и с основание ще си помисли, че книгата е пълна глупост. В редовете, в които авторът им внушава, че коренът им е български ще бъде възприеман със същата враждебност и недоверие.

След такива драсканици българомохамеданинът няма да се съмнява по отношение за намеренията на повестта, в него ще възникнат силни съмнения в почтеността й. Просто ще бъде сигурен, че го лъжат. Отново го манипулират, ще е убеден, че авторът преднамерено го мами. Ще чете ли тогава? Не, няма!

Спомни си за първите впечатления от града на литературния конкурс “Южен полет”. С огромна горчивина отбеляза, че най-реномираният ресторант тогава бе облян с много повече светлина отколкото театъра и тържествените зали, в които се провеждаха деловите срещи на конкурса.

- Господи, що за нация сме!? Щом в кръчмите ни се решаваха най-важните, съдбовните ни неща!

Преди да ни стане цар Фердинанд също бе намерен в кръчма. Измамници както в миналото, така и сега, колкото щеш.

Българските мюсюлманите обаче, не можеш лесно да излъжеш. Няма да четат глупости за лозя при тях. Никога.

Значи повестта нямаше шанс да стигне до читателите си. На християнското население по Родопите не беше необходимо да му се казва какъв е неговият корен. Да го убеждават, че са християни бе излишно.

Едно са нравствените, морално-етични максими, а съвсем друго нещо е живият живот, наистина труден по правило и презумпция… несправедлив е и в чисто прагматичен в съдбовен план. Но тук, в случая като частен казус, ставаше дума все пак за литература и изкуство, за етика, морал и възпитание.

Руменов разсъждаваше почти на глас:

“Като е бил неопитен, защо се е захванал с такава непосилна задача? Защо се е заел с нещо, което не е за него?”

Прочете предговора и разбра, че авторът на разглежданата повест не е от неопитните. Представената от него за участие в конкурса повест бе осмата или деветата му излязла от печат книга.

Защо тогава такова авторитетно жури като това конкурса “Южен полет” награждава толкова слабо литературно произведение?!

Може би, защото никога не е доминирал и е присъствал в актуално обръщение древният латински девиз, по-скоро императивна сентенция: „Справедливост за всички…”, „Възпитанието е хипотетичен пример…”, но все пак зависи и от много фактори или от това кой как чете и тълкува Евангелието и дано не е само както Рогатият върши този ритуал, защото самият човек е Създание от Ангела и Дявола и в даден момент на избор зависи кое ще надделее у него… Така че казано с две думи съществуваше много субективизъм и пристрастност в оценките…

А Новата демокрация - алтернативна ли е тя на старата или само и единствено нейна условна мимикрия- перспектива на другите версии, за които имаме или нямаме памет… А всъщност всичко е въпрос на памет - дори и талантът. Или може би най-вече талантът.

Смисълът на демокрацията в балканския или по-скоро в българския модел се изразява предимно в хаоса, анархията и в безпорядъка, може би точно както при Сартр…”Моят ред е безредието…”

В прав текст това е артистично, интелектуално присъствие, което е органично и талантливо, специфично и оригинално, натурално и конвертируемо…

И все пак какво от всичко това - сега, в контекста на Новата ни демокрация има и нови правила, закони, логики на мислене и поведение. В края на краищата всеки сам кове Съдбата си, носи своя Кръст, търси признание и оценка на усилията си…

А конкурсът? Какво конкурсът!? Нали именно на литературния конкурс “Южен полет” е поставена отговорна и важна мисия - отличаването на дебютни автори!

Какво бе станало с тази приоритетна за него задача? Така ли авторитетното жури насърчаваше дебютанти!? Похвалило някой и го отминало с пълно мълчание.

Наградите бяха предназначени разбира се за млади. Но и за тези на възраст бе намерена форма - за тях бяха десетината поощрителни.

Дебютанството може да се сравни единствено с дефлорацията. Отминеше ли, никога не бе същото, не можеше да се върне. Един автор само веднъж с творчеството си може да бъде дебютант.

Делото за спасяване на давещите се, все пак е в техните ръце и глави… И още нещо -„Свак знай свой”, както казват братята сърби или всеки сам си е виновен за съдбата си - на фаворит или на аутсайдер…

За неизвестния писател Панчев, макар и талантлив, и дори много интелигентен едва ли някога ще се появи друга по-добра възможност за изява и творческо присъствие, както сега на този популярен национален литературен конкурс „Южен полет”.

Пред очите му се мярна брадатата физиономия от ресторанта във вечерта преди последния ден на конкурса и в ушите му прозвучаха думите: “Ти си ми най-добрия приятел… Ти… само ти… Ще ми помогнеш… Нали… Един път имам нужда от тебе..”

Недостойно беше така да се търгува в литературата и то с българщината. Повестта третираше точно тази тема. Руменов захвърли книгата. Тя се оказа съвсем излишна. Не можеше да бъде полезна нито на българи християни, нито на българи мюсюлмани.

Още Сенека беше казал, че необходимото се измерва с ползата. “От тази отличена на литературен конкурс книга нямаше никаква полза. “А къде ще намериш границата на излишното?” - бе възкликнал някога Сенека.

Руменов затвори повестта на брадатия автор и тихо каза: “Всичко писано тук е излишно.”

Границата с излишното се беше размила в многото писаници на безотговорния автор.

Нея не бе видяло или по-скоро не бе пожелало да види и “авторитетното” жури на литературния конкурс “Южен полет”.

Но нали преди да я видиш, трябва да я усетиш. А границата на излишното беше от ония неща, за които и Сенека е предупреждавал, че най-трудно се усещат.