ПРЪСТЕНЪТ
Всяка година децата от детските градини в града ходят на море. На малчуганите им харесва. На родителите също. Всички са доволни, че слънчевите лъчи и морският въздух се отразяват добре на здравето на малчуганите. Това лято те не се колебаха и с готовност записаха отрочета си за Детския лагер на Равда. Списъците на желаещите да летуват на морския бряг бързо се попълниха.
Наближаваше вече времето за тръгване и всички, и майки, и учителки се заприготвяха.
Възпитателката Таня Стоянова и през това лято бе в графика за летуване на морето, с възпитаниците си от Детската градина на квартала. Тя, която винаги и за всичко се отнасяше много сериозно започна подготовката си.
Купи си най-необходимото от магазина, обиколи парфюмериите за кремове и мазила - може там да се окаже, че нямат от нейните, от някои предпочитани и любими неща. В къщи огледа всичко, което щеше да й трябва там, от което можеше да се окаже, че има нужда. Провери още веднъж всичко. Уж бе предвидила много неща, а чувството на вътрешна неудовлетвореност у нея си оставаше. Имаше натрапчивото усещане, че е забравила най-необходимото.
В главата й тревожно се въртеше мисълта, че има неща, които не трябва да пренебрегва. Тя се погледна в огледалото. Големите й златни обеци, подарък от съпруга й по случай десетгодишнината от сватбата им, нежно се полюшваха и причудливо хвърляха жълтеникавия си отблясък по дългия й и чувствен врат с профил на Нефертити. На слабото вечерно осветление лицето й изглеждаше още по-красиво. Ярките проблясвания на златните накити бяха много ефектни. Те подчертаваха финеса на източената й лебедова шия, на която й завиждаха много нейни колежки.
Изведнъж Таня се сепна. В главата й се прокрадна нелепата мисъл. “Ами ако ги загуби? Ако те ненадейно се откачат и паднат там в пясъка на плажа?” От ясно по-ясно беше, че няма да ги намери. Със сигурност щеше да се лиши от тях завинаги.
“Защо е нужно на чуждо място да нося със себе си толкова скъпи неща?” - помисли си тя и бързо ги свали. Прибра ги в чекмеджето на шкафа, в който обикновено пазеха и други семейни ценности.
Протегна длан и погледът й се спря на халката. Нея тя носеше на безименния си пръст на лявата ръка. Това бе годежната й халка - златен пръстен с нежна инкрустация и изпъкнал релеф. Точно такава, но по-широка, като за неговите пръсти, носеше и съпругът й. Тя си спомни колко трудно ги купиха някога, на времето си. В техният роден град ги нямаше. Не се продаваха. Изобщо тогава със закупуването на златото имаше проблеми. Наложи им се да ходят далече. И там, макар и трудно, ги намериха. Две еднакви венчални халки - едната осем грама, другата, по-голяма като за съпруга й - десет. Колко им се радваха. Пръстените струваха тогава две нейни заплати, но халките бяха хубави и си заслужаваха парите.
Тя помилва нежният овал от благороден метал на ръката си. Той й носеше толкова мили спомени. “Я да не се правя на принцеса с това малко бижу, - каза си тя - а да го оставя.”
Не, не биваше да ходи на непознато место скъпи неща по себе си.
Та, нали ако сега тръгне с, този скъп за нея, пръстен на море, можеше да се случи нещо лошо - да го загуби. А да се лиши от тази семейна реликва щеше да е най-глупавото нещо на света. Тя със сигурност знаеше, че ако то стане, не ще може да възстанови загубата. Никога няма да намери същия, като този на съпруга си. Случеше ли се такава глупава нелепост щеше завинаги да разкомплектова двойката венчални халки. И да се намереше някога, някъде подобен, споменът вече нямаше да е същият и Таня неохотно свали венчалната си халка и я постави до обиците. Сега с интерес и малко тъга огледа оголената си вече ръка. На средата на пръста, отчетливо личеше вдлъбнатината, която с годините бе образувала златната халка. Кой знае защо така ръката й се стори много гола и грозна и си помисли: не избърза ли с пръстена като го свали? Но още по-грозно й стана, като си представи как при една най-обикновена случайност, там на плажа, можеше да се лиши завинаги от скъпия семеен спомен. Не, Таня не искаше това да се случи. За нищо на света не искаше да загуби златния си накит. Халката бе много по-ценна от стойността й по много причини. Не приемаше, обаче, и ръката й да е грозна и гола.
Спомни си, че като момиче носеше някаква най-обикновена халка, от тези, които можеха да се купят от всяка кинкалерия. Тя я потърси сред многото си позабравени неща и бързо я намери. Огледа я внимателно. На пръв поглед приличаше на златна. Надяна я на пръста си и дори се изненада, че някога халката й стоеше по-добре, а сега й бе малко хлабава.
“Сигурно в ония години, когато съм я носила, като единствено свое украшение, - помисли си тя - съм била по-пълна.” После тя погледна още веднъж потъмнелия от годините пръстен. Тази евтина стара дрънкулка вършеше работа и с нея ръката й не беше вече така гола и грозна. Остана доволна. “Все пак съм с халка - каза си тя. - Може да не е златна, но нали е халка.” Пък и колежките й няма да й подмятат, че тя нарочно си е свалила пръстена, за да се представя, там на морето, като неомъжена, необвързана и свободна жена. “С желязната халка на пръста - успокои се тя - сега те не могат да ми преписват такъв грях.”
На другият ден всички шумно се качиха на добре оборудвания за дълго пътуване автобус. Специализираното возило за броени часове откара Таня и колежките й, заедно с децата на толкова желаното от тях лазурно море.
Лагерният живот започна. Всяка сутрин след закуска, групите от малчугани, които битуваха през тази смяна на морския бряг се подреждаха бавно и с глъчка, поемаха към гладкия ситен пясък. В него с шум се разбиваха солените морски вълни. След обяд уморените от игри деца спяха. Следваше задължителната закуска и игрите на плаца.
По-големките деца имаха привилегията да се къпят в морето. На по-малките това бе забранено. Учителките и лелите така зорко ги пазеха, че не им даваха да влизат във водата. От съображение за сигурност никой не предвиждаше къпане за тях. Какво ти къпане, тях просто ги показваха на водните пръски, там, където се разбиваха солените вълни и това бе всичко. През другото време те бяха на пясъка, където с кофички и лопатки в ръце все правеха нещо и то все си оставаше недоправено. Все не им стигаше време да го свършат.
Заниманието обаче им харесваше и те винаги бяха недоволни, че ги прибират в лагера.
Покрай голямата си заетост с децата Таня рядко влизаше да се къпе в морето. Дори тогава, когато си позволяваше да прекрачи вълните, за да се цамбурне и поплава във водата, гледаше бързо да излезе. Стремеше се веднага, без бавене да е повече сред малките палавници от групата, за които се грижеше. Те всеки момент можеха да я изненадат с немирствата си и ненадейно да й направят някоя непредвидена пакост.
След едно такова бързо влизане сред вълните и след последвалото още по-бързо излизане, Таня изведнъж усети, че пръстенът не е на ръката и. Тя се сепна, защото първото нещо, за което си сети в този миг, бе за златния пръстен, който винаги носила и, с който бе свикнала.
- Халката ми! Златната ми халка! - викна тя уплашено и вторачено погледна ръката си.
На средния й пръст се набиваше в очи белезникавата следа на току-що падналата във водата халка. В уплахата си тя все още не бе осъзнала какво е загубила. Набъбналата от водата следа от падналото бижу я хвърли в паника. В объркването си тя не проумяваше, че е загубила не златния пръстен, който предвидливо остави у дома, а оная най- обикновена тенекийка, без никаква материална и семейна стойност.
На уплашения й вик първи се отзоваха спасителите. Те скочиха от местата си и се втренчиха в разтревоженото й лице, в протегнатите й напред пръсти. На единият от тях ясно личеше следата от падналата халка и нейната искрена уплаха ги накараха делово да запитат:
- Къде? На кое място?
- Оттук излязох от водата - объркано отвърна Таня. - Къде е паднал, не разбрах.
- Колко навътре беше? - попита единият спасител.
- Не много дълбоко - отвърна Таня. - До гърди бях във водата.
- На дълбочина метър и половина - определи другият.
- Бързо! - викнаха те и се затичаха към вълните.
Главите им бързо се скриха сред разпенените води. След минута-две мокрите им лица се показаха на повърхността, за да си поемат въздух и пак се скриваха. Свикналите с морето мъже се гмуркаха отново и отново.
Мълвата за изпуснатия във водата пръстен бързо обходи лагера. Към двамата спасители първо се присъединиха учителите и учениците от средношколския лагер. На брега се струпаха зяпачи. Във водата бяха само тези, които търсеха пръстена. Тълпата на брега ставаше все по-голяма и по-голяма. Дошлите по-късно, които не знаеха още какво става тревожно питаха околните:
- Какво се е случило? Удавил ли се е някой?
- Не - отговаряха им. - Една учителка си изтървала пръстена, докато се къпела в морето.
- Златен ли е бил?
- Сигурно. За обикновен щяха ли да се гмуркат толкова много!
Колежките на Таня прибираха вече децата от плажа. Те се страхуваха, в непредвидената суматоха някое да не се запилее някъде и да го загубят. Една от тях угрижено се наметна с хавлиената си кърпа, приближи до Таня и тревожно я запита:
- Не разбра ли как стана?
- Не - отвърна тя. - Че не е на ръката ми усетих едва на брега, когато излязох от водата.
- Златен ли беше? - попита колежката й.
Таня едва сега разбра какво я питат и не можа да отговори веднага. Тук тя се запъна. Какво да каже? Че пръстенът не е ценен? Че не си струва усилията по неговото търсене? След първата уплаха и стъписването от внезапното падане на халката, тя вече съзнаваше, че това, което е загубила не е стойностно, че тревогата й е фалшива. Но не можеше да го признае. Докато се окопити и разбере какво точно се бе случило, спасителите бяха вече сред разпенените вълни. Те дълго се бяха гмуркали и вложили толкова много време и усилия, че тя вече не смееше да каже какво е загубила. Много й беше неудобно да признае за желязната халка и за това, че мъжете сега хабят напразно и време, и сили.
Не можеше да си позволи и да излъже колежката си. Таня мълчеше.
- Златен е, разбира се - отвърна вместо нея другата учителка. - Тя винаги е носила само златен пръстен.
Таня угрижено и гузно гледаше морето, вълните и задъханите от усилие да й помогнат мъже. Вълните все така се разпенваха в красиви ефектни пръски и оставяха след себе си бяла пяна. Сред тях се потапяха много уморените гмуркачи. Това се правеше заради нейния проблем. В този миг тя получи толкова голямо съчувствие и срещна толкова всеотдайност от почти непознати хора. Те на минутата се втурнаха да й помогнат, че на нея й бе вече много неудобно да каже, че това което търсят не е златно и не заслужава усилията, които полагат. Какво биха казали изморените от далдисването мъже, как биха я погледнали, ако им признае?
От школата по ветроходство се върнаха първите лодки. Като видяха струпаните на брега хора, спортистите бързо извадиха на сухо плавателните си съдове и мигновено се присъединиха към общото гмуркане и трудно търсене.
Мина се повече от час в напразни, съвсем безплодни усилия. У мъжете във водата вече се чувстваше умора. Някой от ветроходците попита:
- Преди колко време се е случило това? Кога е изтърван пръстенът?
- Може би преди вече час - отвърнаха му.
- Охо-о-о - казаха разочаровано спортистите, които отдавна бяха на ти и с морето, и с вятъра, и с морските води. - Бреговите вълни - многозначително заключиха те - за това време толкова пъти са разместили пясъчните пластове там долу, че на дъното сега няма да се намери вече нищо. Златен ли е бил?
- Златен - му отвърнаха бързо.
Ветроходецът поклати глава и съчувствено се обърна към Таня:
- Забрави го!
Тя се беше примирила със загубата.
- Златото е много тежко - каза той. - То само е тръгнало в пясъка, надолу към дъното. И там да е, не е вече на същото място и няма да се намери.
- Да, така е - каза друг.
Уморените мъже излязоха от водата.
Таня не посмя да отдума. Околните мислеха, че е заради покрусата на загубата, но всичко бе по-иначе. Тя бе потисната и унила от срам, че не намери в себе си сили да признае внезапната си грешка и да спести умората и труда на всички, които така искрено желаеха да й помогнат. Последна се прибра в лагера, легна и се покри през глава. Колежките й съчувствено гледаха към нея и една от тях каза:
- В живота има и по-ценни неща от един златен пръстен. Не съжалявай!
Таня нищо не й отвърна.
Неусетно свърши смяната. Летуващите помахаха за сбогом на вълните, морето и лазурния бряг и бързите модерни автобуси отново потеглиха за родната Тракия.
Първото нещо, което Таня направи вкъщи бе да отвори семейната кутийка с драгоценните вещи и, преди съпругът й да бе забелязал, да постави на ръката си оня скъп спомен, който тя не се реши да вземе със себе си на летуването. Сложи го, погледна го и още веднъж се почувства виновна и гузна от това, което се случи с нея на плажа. Можеше да си признае там, пред всички и да се извини, че в първия момент се е заблудила и ги е подвела. Не го направи и сега бе много гузна. Правилното й навреме взето решение, преди тръгването, предвидливо да го остави у дома изпъкна с нова сила. Чак сега осъзна, че за нея семейната реликва просто нямаше цена.
Късно вечерта съпругът й я попита:
- Коя учителка от вашия лагер си загубила златния пръстен, докато се къпела в морето?
Таня се сепна.
- Не знам - каза тихо тя и погледна ръката си.
На нея с причудливи жълти оттенъци проблесна годежният й пръстен.
В този миг се почувства също като там на плажа.
