РУСОФИЛ
Неотдавна известен литератор ме изненада с един малко странен, но достатъчно респектиращ въпрос:
- Кажи ми, ти русофил ли си или русофоб?
Питането беше много ненадейно, някак неочаквано и ми подейства като шамар, шибна ме през лицето като камшик.
„Какъв русофоб?! Къде съм дал повод за това?” - бързо си помислих и отвърнах:
- Русофил!
- Защо тогава в последния си разказ така критично се отнасяш към руските офицери там?
- Кой разказ?
Той го назова. Веднага си спомних за този наскоро публикуван разказ - беше за войната, но никъде, в цялото повествование, нямаше такова отношение към руските офицери. Не исках да се оправдавам и да влизам в обяснителен режим и просто казах:
- Показах реалността. Такава, каквато е понякога тя на война.
Моите руски офицери в този разказ, на път за фронта, бяха попаднали в критична ситуация и се измъкваха от нея по своя, много обичаен и характерен за тях начин. Чрез самоотдаване и жертвоготовност. Не ги критикувах, просто ги обрисувах в трудния момент.
- Дори им съчувствах - добавих.
- Не личи много това твое съчувствие.
- В други разкази личи.
- Не съм чел други твои разкази по темата - отвърна изявеният литератор и с това разговорът на тази тема приключи.
Поговорихме още малко за разни други неща и не се върнахме повече нито към русофилите, нито към русофобите.
Не ми е в нрава да се правя на такъв, какъвто не съм и след този разговор се почувствах леко засегнат. В мен остана и се напласти горчивина от неочаквания и с нищо неоправдан упрек.
Не, не подвеждах добрия човек, утвърдения литератор. Наистина бях русофил.
Изпитах непреодолимо, неистово желание да го потвърдя. Една романтична зарева, един приятен лъч, със светкавично въздействие, ме върна в детството. Бързо ми навя ония мили спомени, които не се забравят и остават в съзнанието за цял живот. А те бяха много. Изобилстваха още от ранните ми години. Стояха утаени дълбоко в душата ми като златен пясък в скална ниша на дълбок вир. Бързо докоснах един от тях.
Не бях навършил още шест годинки и баща ми ме викна пред насъбралите се да се почерпят свои колеги и ме подкани да поиграя пред тях казачок. Не знаех какво е това, нито как се прави, но разгорещените бивши фронтоваци, колеги на баща ми, бързо ми показаха как да плескам с ръце по бедра и ходила на крачетата, да докосвам с една ръка вратлето, а с другата стремително да соча пода и аз заподскачах. Това ги развесели, много им хареса и те пляскаха с ръце и радостно подвикваха:
- Така, така. Ето, че можеш, можеш!
През гълчавата дочувах и гласа на баща ми:
- Давай, моето момче! Давай! Покажи, че си юнак! Голям юнак.
Но за танц бе необходима и музика. А такава нямаше и развеселените мъже пляскайки в такт подхванаха заизустена тук, там някаква частушка. Те пееха:
„Олег Кошевой - той е наш герой, той умря за свободата на Родината ни свята.”
Колегите на баща ми не знаеха повече думи за Олег Кошевой, но и това изречение им стигаше, беше достатъчно, мелодията да не секва, а аз да подскачам, докато се изморя.
Тогава не знаех кой е Олег Кошевой. После научих. Но докато несръчно имитирах този характерно руски танц в главата ми се мъдреха всякакви образи. Струваше ми се, че Кошевой е голяма работа. Нали е умрял за свободата. За мен, на тези годинки, и тя бе смътно понятие, но сигурно бе нещо хубаво, щом този герой е умрял за това. А баща ми доволен ме насърчаваше:
- Давай, моето момче! Давай! Ами, ти си вече юнак.
Дали съм вече юнак не беше сигурно, но че искам да бъда ставаше безспорно. Дори такъв, като Олег Кошевой. Щом съм юнак, защо да не бъда герой. Юнаците винаги са побеждавали и са ставали герои.
Младите мъже, за които в този момент аз бях една малка, красива атракция, при произнасянето на Олег Кошевой радостно ме сочеха и това усилваше желанието ми непременно да съм като него, като Кошевой. Бях уверен, че порасна ли непременно ще стана.
От време на време сигурно, за да си отдъхна за малко, ме повикваха при себе си и като ми показваха как да присвия ръчичка пипаха мястото, дето като порасна, щеше да има, според тях, и оня мускул, който да ме направи юнак, а после и герой. Те уверено кимаха с глава:
- Ще стане Дан Колов.
Кой е той също нямах представа. Но си мислех, че сигурно е като Олег Кошевой.
Като пионерче вече знаех кой е и единият, и другият. Със своето веселие лагерните огньове неотразимо ни привличаха и край тях и пеехме, и играехме. Заедно с Еленкино хоро, което тропахме с много настроение, уморени се разпилявахме хванати по двама и се въртяхме под ритъма на други мелодии. Често това бяха частушки. При това дори не предполагахме, че са руски, и че се наричат така. Смятахме, че са си наши. Пеехме „Падружка мая, купила пирони, сварила ги на чорба вместо макарони.” Усещахме, че е малко неприлична, но думите бяха толкова леки, разбираеми и наши, и ни бе хубаво и красиво да ги произнасяме. А мелодията беше същата като тази, която пеехме за Олег Кошевой. При частушките водеща е не мелодията, а текста.
На мен тогава не ми бяха много ясни тези неща, но ми допадаха и думите, и мелодията. Всичко беше леко и макар и неугледно, взето направо от улицата или от двора си го позволявахме.
По друго бе усещането, когато пеехме за „Разцъфтели-те ябълки и круши, с падналите над реката мъгли.” В нашата Тракия най-често цъфтяха ябълки и круши, а мъглите над Марица ни бяха така познати. Можехме дори да ги докоснем с ръка и затова тази, за нас „българска” песен, ни се струваше толкова красива. Пеехме я и на руски. Беше ни приятно да си мислим, че и руснаците са я харесали и са си я превели.
И наум не ни идваше, че може да е обратното.
В строфата „Хей, излязла на брега Катюша” името не ни се струваше много българско, но мястото, където тя е стъпила - „на брега на стръмните скали” ни бе познато. Почти го виждахме. А скали по бреговете на Марица, особено в долното течение след Димитровград, колкото си искаш. То и в горното ги има. Като знаехме откъде извира Марица - от двете Маричини езера, под най-високия наш планински връх. Наша си беше реката, наши мъглите и скалите, на които е излязла и извисила глас онази Катюша. Наша и това се е. Нищо, че името й е малко особено, не наше. Постепенно научих чия е тази, толкова обичана от всички ни, песен. Че не руснаците, а ние сме я превели, и не само нея. Но това не ни спираше да се чувстваме горди с хубавия й и чувствен текст и да я пеем. Думите й ни бяха много близки и така ни бяха вече влезли в душите, че я усещахме напълно своя.
Заблуждението, че песента „Катюша” е българска по-късно се озова в основата на фабулата на един мой трагичен разказ, с който добих увереност, че писането ми се удава, дори с голяма лекота.
А Катюша просто бе умалително от Екатерина. Песента за едно момиче, което копнее по любимия си, служещ на далечна граница в армията.
Тази песен, с разгадан по-късно от мен произход, написана още през 1938 година, става известна и много популярна през Втората световна война. Причина за успеха й е може би факта, че “Катюша” е прякорът на съветските бойни машини на реактивната артилерия - оръжието изиграло важна роля във последната война.
Баща ми я слушаше мълчаливо, но не я запя. Той бе единственият с певчески глас в семейството ни, но се унасяше повече по тъжните песни. Бившият български поручик от войната прочувствено пееше старата руска песен:
„По дивите степи байкалски, де злато в земята лъщи, кълнейки съдбата си, скитник се влачел с торба на плещи. Избягал нощес от затвора, в затвора за правда лежал. Тежала му тежка умора, пред него се ширел Байкал.”
Рядко я допяваше до края, където „скитникът с торба на плещи” се добрал до Байкал. Там „той приближил, лодка рибарска взел и с песен, що скърби навява, за своята родина поел.”
Баща ми я пееше прочувствено с много тъга и поясняваше, че това е любимата песен на Сталин. Никъде не намерих потвърждение на думите му. Но щом той твърдеше това, нито тогава, нито сега се съмнявам, че не е така, а е истина.
Обичаше да пее и пие вино. Предпочиташе виното. Неговите песни по правило си оставаха тъжни. Най-често с носталгия припяваше родопската: „Девойко мари хубава, девойко, сипни ми винце да пия, девойко.” Питал съм се защо той така често, в избора си, се спира на тази песен и в по-зрелите си години разбрах, - защото девойката от песента, която приканваше да му „сипне винце” е била не друга, а майка ми. Обичаше да пее родопски песни. Но защо тъжно? В негово изпълнение дори хумористичната „Търнал Тодю на гурбет да иде” звучеше меланхолично.
Като по-големи по детски лагери и на тържества в училище запяхме „Кипучая, магучая. Никем непобедимая!” пеехме я само на руски. Нито тогава, нито сега, някой може да каже, че армията, за която пеехме, с голям ентусиазъм не е такава, или че е била побеждавана.
Много повече ни бе при сърце обаче „Марша на Будьони”. В него бойко, с красива мелодия, се казваше как „в осемнайста година конна армия мина със Будьони на славен поход.”
Славно и много героично звучеше следващият стих:
„В наште бойни отряди падат тежки снаряди
беше бой на живот и на смърт,
затръбихме тревога и тръгнахме край Волга
да се срещнем и бием с врага.”
Тук вече нямаше съмнение чия е песента. Всички знаехме кой е Будьони и къде е Волга, още повече какво се беше случило в 18-та година.
Въпреки това на едно место в текста, колкото и това да е невероятно и сега да звучи лековерно ние вложихме в текста на песента и нещо българско.
В оригинала „после Дон и Замоски - цели купища кости и земята във кърви дими” имаше малко неразбираем нюанс. Неясно и дори безсмислено ни се стори споменаването на „Дон и Замоски - цели купища кости” и ние бързо коригирахме това место в текста като пеехме как „Дон се замости с цели купища кости”. Не знаехме какво е Замоски, гара или град в Русия, а може би приток на Дон, но превръщайки го от прилагателно в глагол изразът за нас добиваше повече смисъл, а звученето бе същото. Непредубеденото ухо не го усещаше. Даже, когато го пеехме на руски, Замоски по навик се превръщаше в замости. Много образно се оказваше „Дон се замости с цели купища кости”. Въпреки, че за да са замости река като Дон с кости си бе, меко казано нереално, почти фантазия. Но в песните всичко може или поне така ни се струваше и като юноши с цяло гърло ревяхме как „Дон се замости с цели купища кости”. Имаше ритъм и рима и ни се струваше, че това е по-добре казано от оригинала на руски.
Пеехме и блатни, и дворни песни. Тогава не знаехме, че те се наричат така, но ни звучаха достатъчно добре. Плътно запълваха необходимото ни за певческа изява време и ни създаваха онова добро настроение, от което се нуждаехме.
В компании заедно с „Ти, сърце, ми си приятел” или „Хубава си, моя горо” пеехме и „Алаверди-алаверда” с многото цинизми в нея, и за „краварка Дуся, сдала рекорд”. „Девятый месец восмой аборт” ревяхме с цяло гърло, защото на двадесет години морето ни бе до коляно.
Една много известна дворна песен от онова време, след години я чух в изпълнение на и днес много популярната руска певица Лолита Милявская. „Мама, - пееше тя на официална сцена по повод новогодишно тържество - я жулика люблю” и аз преоткрих смисъла и красотата на тази иначе много харесвана песен. Изпълнявана и от други певци, дори в повече от 30 варианта. Допаднаха ми и мелодията, и текста. С много хумор и добро настроение Лолита говореше, уж на майка си по телефона, как се е влюбила „в лётчика, в повара, в щокера, в доктора, и в жулика”. Обичаше ги с ясен мотив за ползата от всяка такава обич, един по един, всички с еднаква сила. Изпълнението й бе много емоционално. Лола бе ураган на сцената и някои просто „полудяват” от таланта на тази мила жена, сякаш е „огън във вода”. Аз също бях възхитен и от нея, и от текста. За мен тази руска певица и сега е над всякакви поп и рок звезди от запада. Не можех да бъда безразличен и към факта, че Лолита Милявская е омъжена за българин. Така, по своеобразен начин тя се докосваше и бе свързана и с моята страна.
С България имаха връзка и други големи там певчески личности от великата страна. Достатъчно бе да споменем флагмана на руската естрада Филип Киркоров. Той във физическия смисъл на думата излиза, идва от България. До шест годишна възраст е живял във Варна, носещ тогава името на генералисимус Сталин и, макар и със забележим акцент, Филип и днес говори един добър, много приличен български.
Много от хубавите му песни, някои с променен текст, просто са взаимствани от известни наши. Такива са „Телефонна любов” на Васил Найденов, „За тебе хората говорят” на Тони Димитрова и много други. Тази на Тони е с еврейски корени, но преоткрита у нас си приемаме за наша.
Не искам да влизам в ролята на изследовател за значението на българската песен в руската естрада или факта, че талантливи изпълнители станали после много известни са тръгнали от България и не това ми е целта. Но не мога да пропусна и да не отбележа, че певецът Борис Рубашкин, който популяризира много руски песни на запад също е с български произход.
А истинското признание за певческия си талант Алла Пугачова получава не къде да е, а на фестивала „Златният Орфей” през 1975 година с песента на Емил Димитров „Арлекино”. Удостоена е разбира се и с награда.
Да се слушат изпълнения на тези двама колоси на руската естрада и някога, и сега си бе несравнимо удоволствие. Голяма прелест. И сме ги слушали. А аз дори съм се прехласвал пред много от песните им. И от други също.
Особено от текстовете и изпълненията на Булат Окуджава и Владимир Висоцки. Първият с техни „благородия госпожа Разлука, госпожа Чужбина, госпожа Удача и госпожа Победа”, и невероятната му увереност да ни внуши, че щом на някого „не му върви в смъртта, ще успее в любовта”. Написал е около двеста песни, но в сърцата на всички този голям руски бард ще остане запомнен с изпълнението си на главната песен за филма „Бялото слънце на пустинята” - „Ваше благородие”.
Вторият, също голям и не по-малко ярък руски бард Висоцки ще остане незабравим с многото си и различни истини, с който са наситени песните му. Невероятната сила на такива внушения ни кара да тръпнем.
Тези певчески титани сякаш от различни планети - единият нежен и лиричен, другият рязък, остър, но и до болка правдив, а и двамата много руски и истински.
Нямах още двадесет години, не знаех добре кой е Висоцки, а текстовете на неговите песни си преписвахме от тетрадка в тетрадка. Съдържанието на „Он не вернулса из боя” ме докосна особено остро. Най-вече затова, че баща ми е бил на фронта и ако там се бе случило нещо с него, както се пее в песента, животът за мен щеше да протече по друг начин.
Плавно вървеше каручката на стария Буо от песента на Емил Димитров. В нея „дървената кукла Арлекино, за да може да се влюби в Мели, очакваше да й издялат мъничко сърце.” Под прочувствените звуци от песните на Емил повече танцувахме, а тези на Лили Иванова трепетно слушахме. Разплакваха ни нейните детелини и пеещото щурче. Подлудяваше ни то, защото свиреше, „не спираше, макар всички да знаят, че щурците свирейки умират”.
И руските, и българските песни бяха много чувствени. И тези на Лили и Емил, и на Висоцки и Окуджава.
На 23 се влюбих в текста на една много красива песен на нашия Стефан Воронов. Там всяка дума осезаемо ме докосваше и като че ли бе написана специално за мен. Всяка дума! Мислено приканвах девойката: „нека идем сами там, където прибоят с бяла пяна шуми.„
Пях откровен в мислите си: „За миг поспри, склони глава с най-вдъхновените слова, искам сега да те зова моя искрена, предана, пламенна, първа любов.”
За тази своя първа любов се ожених. Наистина край морето, „там, където прибоят с бяла пяна шуми.„
Най-известната руска песен безспорно е “Калинка” и с естествения си ритъм заедно с “Казачок” се отнася за всичко руско, но много повече ме трогваха вечните руски романси и песни на Ирина Чмихова.
“Ех, моя китаро”, „В съдбоносния час”, „Бродя с циганите” и „Огньовете на Баку” запълваха вечерите ни като нейни слушатели и ни караха да повтаряме истинското й „Млади сме още”.
Песента „Поручик Галицин” е прочувствена и тъжна, но отсъстваше в репертоара на баща ми. Никога не я чух в негово изпълнение и дори съм сигурен, че той не я е познавал и никога не е слушал. Иначе щеше да я запее. Това може би е причината и аз така късно да се докосна до нея и в първия момент да не я оценя. Тя не ме впечатли. Силно избледня в съзнанието ми в изпълнението на певчески гост в предаването на професор Вучков, който сам призна пред големия телевизионер певческия си провал с оправданието, че предната вечер се напил и така загубил част от гласа си. Песента в неговото изпълнение глъхнеше и силата на патриотичното й внушение се губеше.
В изпълнение на Александър Малинин всичко бе друго. Толкова прочувствено, че посегнах към чашката пред мен. „Налейте вино” от текста на песента ме подтикна да си сипя някакво питие, вече не помня какво и бавно като в песента отпих. Призивът „раздайте патрони” преобръщаше душата. Бях слушал от баща ми, някогашния поручик, от боевете край Драва, как там са им раздавали патрони. Последните за всеки. Слушах и се опиянявах от сменящите се образи и картини, думите рисуваха трагични действия, сменяха се пейзажи, за да се стигне до „Ах, Руското слънце, великото слънце! Корабът „Император”, застинал е като стрела”.
Призивът от песента „Налейте вино!” ме караше и аз да надигам чашата. Цяла нощ слушах и отпивах, прехласнат в гласа на Александър Малинин. Отпивах и постепенно се напих. За първи път в живота си.
Не знам дали песните влизат в мен или аз влизам в тях, но това ми се случи, и при друга много чувствена и трогателна руска песен, пак в изпълнение на Александър Малинин.
Неговите „Берега, берега” докосват не само всяко руско сърце, но и всяко българско. Думите в оригинала звучат толкова правдиво. И берега, и река са еднакви в двата езика. В песента те дори не са образи, там те са символи. И както при „Ела, девойко” на Стефан Воронов, така и „Бреговете” на Александър Малинин ги почувствах много свои. Всяко действие като че ли го бях преживял, всяка дума като че ли се отнасяше за мен. На единия „съкровените слова” бяха поетично романтични, на другия
„зад бързия ход на реката-съдба” бяха философско мъдри и много, много затрогващи.
Бреговете, между които като река тече живота на всеки един от нас от рождението до смъртта, на руски звучеше много красиво: „От рожденья течёт и до тризны.”
Влюбих се в тази дума „тризны”. В българския език нямаме такава. А смисълът е същият - като река се изнизва животът на всеки от рождение, та до гроб, там покрай два бряга. Но гроб звучи грозно, дори с руската дума за това, а с тризны става романтично.
Тризна в превод е пиршество при древните славяни в чест на починалия.
И пее Малинин:
„Брегове, брегове, бряг отсам и отвъд, и река между тях - на живота, на живота мой - да, там реката тече от рождението и до гроба. Там, зад бързия ход на реката-съдба, аз сърцето навеки оставих, аз оставих на теб вечно свойто сърце там, оттатък - където брод няма.”
Слушайки песента вече виждах как „на другия бряг незабравки цъфтят и изпращат звезди пролетен салют, там, на другия бряг неговият огън е горял силно и всичко е било за пръв път” и усещах, че това е било и при мен, и при всички е било така и много силно докосва всяко сърце.
Представях си „реката-съдба” и знаех как всеки „се е влюбвал за пръв път и оглупявал дори от щастие.”
Всеки за пръв път е вкусвал онези устни с дъх „на див мед”.
И всичко се е случило там, на отвъдния бряг и е оставяло трайна следа в паметта и най-вече в душата на всеки. Затова песента грабва съзнанието още при първите строфи. А прочувственият глас на певеца все така ни кара да тръпнем.
Малинин има по-малък брат. В късните години съм слушал интервю с двамата по тяхната телевизия. Братът, не му помня вече името, е шест години по-млад, а на екрана изглежда с шестнадесет години по-стар от Александър Малинин и пред цялата аудитория той разказва как батко му още от малък го хващал за ръчичка и го водил по кръжоци и на сцена да пее. И е пял, но от него певец не се е получило. „Не на всеки е съдено, - спомня си той - да стане певец. А на него - и той сочи брат си с ръка - на него е съдено.” Александър само се усмихва - строен, слаб, с бледо лице, а с глас да те зашемети.
Много още мога да си спомням за наши и руски песни, за наши и руски изпълнители направили ме русофил и не знам дали ще ми се случи отново ще срещна големия наш литератор, шокирал ме с неочакваното си питане.
Не знам дали това изобщо ще стане, но видя ли го ще се приближа до него и съвсем добронамерено ще му кажа на никого да не задава този малко неудобен въпрос, а просто да се заинтересува каква музика обича другият, какви песни слуша, кои изпълнители предпочита и така да получи по-ясна и много по-точна представа кой е русофил и кой русофоб.
