ТОРТИЧКАТА
Да се яде сладко е много приятно. В това никой не се съмнява, но не винаги е полезно. Понякога е дори вредно. В това също никой не се съмнява. Особено когато е много. Това са го подчертавали и диетолози и стоматолози, и гастереолози. Твърди го и голяма част от научното лекарско съсловие.
Огнярят бай Панчо, обаче, никого не слуша. Яде сладко. По всяко време. Приятно му е. Яде много, защото не само го обича, но и е вече пристрастен към тази съблазън. Не отказва почерпка, когато и, където да го поканят. Може да е крем-карамел, грис-халва или сутляш - нали я сладко. А тези вкусотии най-често ги приготвят в кухнята на детската градина. За сутрешна закуска, за десерт на обяд или за след обедна закуска на децата. Освен в кухнята, където старият човек често е викан я да оправи реотаните на печката или кранчетата на чешмата, я да е в помощ за всичко, което е тежко за пренасяне. За такива неща той е търсен и в офисите на групите. Нали е единственият мъж в детското заведение. Втича се в кухнята за пренасянето на големи чували с брашно, захар или сухо мляко. Те най-често се доставят за склада. За разтоварване и пренасяне се случваше и боб, леща, ориз. Въпреки и пакетирани те са опаковани в чували и готвачките страшно са му признателни, че старият човек никога не им отказва помощта си. За благодарност често му поднасят, това което е останало от закуската, от десерта на обяд или от излишъка за следобедната закуска. А такъв винаги имаше.
Лелите понякога също канеха бай Панчо да хапне при тях нещо приятно, отпускащо - нещо сладко. Нали винаги опират до неговата помощ. Бай Панчо обикновено се съгласява и да помага, и да бъде почерпен.
Днес леля Иванка случайно мярна стария човек в коридора и се провикна от офиса:
- Панчо-о-о. Ела, да те черпя тортичка, бе!
Огнярят чу нейният напевен глас от далеч. Той прозвуча напевно, но съблазнително.
Торта! О, да, той не би отказал. Би похапнал. Особено тортичка. Защо не! Тя самата дума вече пълнеше със слюнка устата му. Представи си я шоколадова, с пълнеж от белоснежен крем, бухнала, цялата кафява - покрита с шоколадова глазура, украсена отгоре със сметана и разбит яйчен белтък. Красота.
Старият човек бе тръгнал да изпълни друга заръка, но с повикването се отклони за малко. “Тортичката”, предложена му от леля Иванка, както често се случваше, не бе маркова, произведена от реномирана сладкарска фирма, които майките донасят за рождените дни на децата си или такива донасят в детското заведение по други поводи, а бе от така наречената “служебна” тортичка, която в градината наричаха десерта, направен от бисквити, залети със сладък крем. Може би ако се украсеше със сметана и оформеше отгоре с шоколад и минеше през ръцете на някой добър сладкар и това обикновено кухненско творение можеше да се възприеме за тортичка. Но сега, дори и с добро въображение, човек трудно би могъл да нарече малкото безформено парче бисквити и крем, извадени направо от тавата, тортичка.
За леля Иванка, обаче, пък и не само за нея, това беше ни повече, ни по-малко, тортичка. Именно така го нарече тя.
Нищо друго и тя със задоволство я поднесе на бай Панчо.
Той я взе и веднага забоде вилица в размекнатите, залети с крем бисквити и опита първата хапка. Хареса му. Ако не на вид, поне на вкус сладкишът беше докаран. За възприятията на бай Панчо направо превъзходен. Той остана видимо доволен. Бай Панчо не бе придирчив и също като другите лели възприемаше омекналото и малко смачкано парче бисквити с много крем помежду им за тортичка. Не се противеше да го почерпят. Нали е сладко и нали го правят с добро сърце. Какво от това, че е безформено. Сладкиш ли е? Сладкиш е. Нека се нарича тогава и тортичка.
Леля Иванка повика учителката:
- Делиева.
Леля Иванка много харесваше това име. В нейната уста то звучеше напевно и тя още повече, много чувствено провлачваше гласните.
- Делииеееваа-а-а - провикна се още веднъж леля Иванка - ела да хапнеш тортичка, ма, - покани я тя.
Делиева обаче беше такава учителка, за които можеше да се каже, че е много фин, деликатен човек. Тя бе завършила немска филология и висшето й образование просто я заставяше да бъде подчертан естет. По времето на натрапената ни Демокрация случайно се бе озовала в кварталното детско заведение и там тя отстояваше немска принципност и етични постулати за всичко. Тя никога не би вкусила от това, което леля Иванка сега така щедро, с особено великодушие нарича тортичка. Не би си позволила я да яде, особено тук, в градината, пред децата. При положение, че по правилник не й се полага. Пълен абсурд! Да вкуси нещо, което и най-обикновената етика й забранява.
Старият човек не разбра как Делиева се отнесе към поканата, но тя изглежда и сега мълчаливо, с много такт, отказа на лелята. Това бай Панчо не видя, но чу пълният с разочарование и малко тъга глас на лелята.
- Защо, ма-а-а? - леля Иванка много обичаше да проточва края на изреченията. - Защо не щеш, ма-а? Ела да видиш бай Панчо как пльока, ма-а.
На бай Панчо му приседна. Думата “пльока” бе от местния диалект. Тя бе синоним на израза “яде като прасе”. Така се изразяваха местните хора за ящно прасе, което наведено над елака се храни с такава охота, че главата му се тръска при всеки гълток. От това ушите му се удрят по врата и главата. Чува се шум, подобен на пляскане. Така се бе получил изразът “яде, та ушите му плющят”. На местен диалект плющят бе заменена с друга по-ефектна и дори цветиста дума - “пльокат”. Смисълът и с едната, и с другата беше един и същ. Яде като прасе.
Бай Панчо остави “тортичката”.
- Не ми се яде - каза той.
- Защо, бе? - възкликна леля Иванка. - Хубава е.
- Хубава е - отвърна бай Панчо - ама одеве ядох карпуза.
- А-а-а, така ли? - рече тя.
Обяснението беше много впечатляващо. Образно и дори авторитетно. Ял е човекът сладък плод и не иска сега да си разваля вкуса с друго. Ясно и запомнящо се. Това напълно я задоволи.
Този ден бай Панчо не беше ял диня. С това оправдание той само се отказа от почерпката на леля Иванка. В кухнята обаче, не се стърпя, и разказа случката с “тортичката”.
- Че те черпи, това хубаво - рече готвачката. - Иска, значи, да ти направи добро. Отблагодарява ти се за минали, свършени неща, за които тогава е нямала с какво да те черпи. Но сега защо ти се подиграва!?
- Това не знам - отвърна бай Панчо.
- Остави я - каза другата готвачка. - Тя е такава глупачка. Не усеща, че това, което казва е подигравка.
Може и така да беше, но бай Панчо вече се отказваше от всичко, което леля Иванка му предлагаше. Това той правеше все с ефектния израз:
- Преди малко ядох карпуза.
Леля Иванка, обаче, хич и не забелязваше, че нарочно й отказват. Пък и как да се досети. Сезонът беше летен. Сезонът на лятото, на изобилието на слънчеви плодове. Сезон на дините. Защо да не си похапне бай Панчо и диня?
Но мина есента. Дойде сурова зима. Навън зафучаха виелици. А бай Панчо пак отказваше сладките неща, с които леля Иванка все така щедро му предлагаше винаги с думите:
- Ядох карпуза.
Тя още по-упорито и настойчиво се опитваше да го почерпи, като друг път, но нещо не се получаваше.
Един ден леля Иванка усети, че тук може да има нещо, че нещо не е наред. Тя направи най-учудената физиономия, на която е способна и запита:
- Каква карпуза си ял, бе? Карпуза по това време! Откъде карпуза? Навън сняг вали, той карпуза ял!
Бай Панчо, обаче, невъзмутимо отвърна:
- От Турция ми носят. Жена ми всяка седмица пътува и ми носи.
На бай Панчо никой нищо не му носеше. Той само така каза. Но леля Иванка пак простодушно прие всичко за чиста монета и наивно се съгласи.
- А-а-а -проточи напевно глас тя - щом е така, може.
Обяснението напълно я задоволи и тя вече не се съмняваше, че бай Панчо и при този голям сняг навън, наистина е ял от сладкия летен плод, който му носят отдалече, чак от топлата азиатска страна.
Веднъж тя отново попита:
- Днес яде ли вече карпуза?
- Ядох - бе неизменният отговор на бай Панчо.
- А-а-а, добре - примирено отвърна тя. - Защото аз щях да ти предложа тортичка, ама ти щом вече си ял.
- Не, не. Не искам - бързо каза бай Панчо. - Ще си разваля вкуса от карпузата.
- Много карпузи ядеш, бе! - удиви се леля Иванка. - Като че ли всеки ден ядеш.
- Така е - отвърна бай Панчо - нали обичам сладките неща.
Това последното беше всеизвестно. Можеше и да не го споменава. Но то и сега свърши работа и успокои наивната леля. На нея и през ум не й минаваше, че зад отказа на бай Панчо може да се крие една малка обида или че стои нещо друго. Тя изобщо не можеше да се досети, че има някаква причина.
Веднъж на някакво събиране, на почерпка някаква на колектива, където се говореха много весели истории, бай Панчо за първи път си позволи да разкаже пред всички, на всеослушание, и за тортичката като си мислеше, че тази комична история само ще разсмее околните.
Готвачките, които знаеха за случката искаха да го възпрат.
- Как ти дойде на ума? - учудиха се те. - Не го разказвай! Та това е толкова отдавна!
Бай Панчо обаче посочи чинийката си, в която недокоснато още стоеше квадратче шоколадова торта - красиво фирмено произведение на реномиран сладкарски цех. Дъхаво, с ароматен пълнеж от крем, цялото кафяво, със сметана и разбит яйчен белтък отгоре.
- Вижте! - посочи той разкошния шоколадов сладкиш. - Ето това ми навя спомена, когато леля Иванка в същата такава чинийка веднъж ми поднесе… - и той пресъздаде цялата история с необходимата интонация за всяка дума. Като стигна до израза: “ела да видиш бай Панчо как пльока”, всички се заляха от смях. Само леля Иванка остана сериозна, замислена и някак тъжна. Единствено тя не се засмя.
- He - каза тихо тя. - Това последното не съм го казвала. Той бай Панчо си го е измислил. За да е по-интересен. Като вицовете, които ни разправя.
- Това, което разказваш, - усъмниха се учителките - виц ли е?
- Не. Не е виц - отвърна бай Панчо.
Леля Иванка, обаче, негодуваше.
- Тази последната глупост не е моя.
После още по-убедено заяви:
- Такава глупост аз не мога да кажа.
Бай Панчо, който до този момент бе мислил, че леля Иванка е глупава и много простовата сега промени мнението си за нея. Като чу как тя упорито отрича да има нещо общо със скандалната фраза “плюска като прасе” и се защитава като настойчиво твърди, че не я е изричала. Такъв израз бил чужд за нея. Той проумя нещо, което до сега му убягваше, че това, което тогава е направила не е толкова от глупост, а от много доброта, която преливаше в наивната й душа. Той по достойнство оцени желанието й да се разграничи от иначе перфектната глупост, която някога наистина беше изрекла. Побутна настрана чинийката с недояденото парче шоколадова торта, и надвивайки всеобщата весела глъчка, високо обяви:
- Това, което разказах за леля Иванка беше просто шега.
След време леля Иванка пак предложи на бай Панчо “тортичка”. От полети с крем бисквити, която всички в градината наричат, кой знае защо “служебна”. Бай Панчо този път не й отказа. Не я забудалка, като друг път, че е ял от оня сладък летен плод, на който не може да устои.
Изяде цялото парче и благодари.
