Гюлшен Алиева

ПРИТУЛЕНА АРФА

Какво, че пристига мама по пладне
и сръчно кърпи вселенската дреха -
притулена арфа в душата й пее
и птички се люпят под бялата стряха.

Какво, че разгаря оджака в нощта
и белези къта мънистено-сини -
в смокиново лято преприда Света,
тя, мама, събира във длан детелини.

Какво, че пристъпва мама засмяна,
какво, че с очите си изгреви проси -
пшеничено-зряла във сага все млада
щурчета разсипва и обичи носи.

Какво, че мама пъстрее в шевици
пълноводна и топла във селска река -
батистено-бяла прекроява в зеници,
всички пътища сбрала във свойта ръка.

Какво, че мама зачева пак песен
във кипнало еньовче, синя метличина;
какво, че кърпи Света в късна есен
и какво, че си тръгва в разсъмване хрисима.

Мама я няма, мълчание стана;
в небесната шепа притихна - звезда,
но още ни пази димятено-бяла
и още ни гали от мама следа.

ПЕСЪЧЛИВА РЕКА

песъчлива река съм
газя все високосна
и се сбирам в сълза
и във макове росна
и очите-две клади
от нежност преливат
имам думи в балади
лудо биле не търся
месечинна се пълня
и се губя невинна
в мъжка ласка от вчера
песъчлива река съм
и уханна в ревера
подреждам брега
нося лятото в пазва
във очите нега
тишините си кърша
преглъщам вина
бадемова в клонка
още крия смеха
песъчлива река съм
във белите глезени
на софрата комат
ситни ябълки белени
светлоока живея
кътам нежност в троха
бели менци люлея
и във цвят вретеня
песъчлива река съм
и съм много сама
прекатурих кахърите
сега съм стрък синева.

КАТО МАДОНИТЕ НА РАФАЕЛО

В деня на Арифе,
когато се почитат мъртвите
и дъхав изгревът се стели
по препечените корички
от обредни колачета
и с писана стомна в ръце
преливам безмълвието на гробовете,
тогава ставам хрисима
като мадоните на Рафаело,
тогава съм ничия и кръстопътна
и в душата ми като песен
от скъсани струни
пристига гласът на мама
и пак ме учи благородно
сред аладжа сенките на пладнето,
а аз със везания ръкав
на бялата ми кенарена блузка,
преди да натроша тишината
бърша сълзите си -
за майката се плаче неистово,
за майката се плаче,
но вярвам, че в сълзата
ще избият ластари,
ще избият ластарите на пролетта,
а аз като мадоните на Рафаело
ще си остана хрисима във песента.

—————–

*Арифе - денят, в който се почитат мъртвите.
Ден за подготовка за празника Курбан байрам.

ПЛАЧ НА ЛОЗНИЦИ

В онази априлска утрин
сред басмения десен на пролетта,
когато тате подрязваше
старата лозница,
аз държах в ръцете си пъстрото ведро
със прясна изворна водица
и бохчата с топла погача и чубрица
и чистех избуялата във резеда трева -
ескиз от напуканата длан на земя;
около мене ухаеше на диви теменуги
и бухнали цветове на петровска ябълка,
едно гущерче, пълзейки се припичаше
по оплетения с треви камънак;
миришеше на кълнове, поддали
крехки връхчета под къртичата пръст на инат;
размотавах подрязаните лозови пръчки
във пъпките с усукани слънца
и ги редях във снопи
за подпалки за есента,
когато мама
вареше тръпчивия рачел от вишни
с уханно индрише в тавата,
в онази априлска утрин
наоколо гукаха двойка гълъби,
а тати в каскета си на сянка бе скътал
сини иглики като очите на мама
и подрязваше старата лозница,
а аз, криейки се в сянката му,
събирах плача на лозниците.

ПОДРЯЗВАНЕ НА ЛОЗНИЦА

Тате подрязва лозницата стара,
край него пчелите жужат ли, жужат -
в очите бадемова вечер е спряла,
в сърцето му шепне вятър чепат.

По рогцата на охлювче изгрева капе,
чучулиги разсипват песен в лоза -
тате разчупва пшеничена пита,
едри залци топи във една синева.

Тате подрязва лозницата в двора,
скътал е блян в извехтяла торба -
ашладисал калемите с тънка тревога
очаква гроздове преди есента.

В каскета си спастрил щурчета в аванс,
в душата му шушнат кахъри тръпчиви -
стои като кремък, потънал във транс
баща ми с очите мънистено-сини.