ДО ДРУГИЯ КАПАН
Из „На един дъх” (2020)
ДО ДРУГИЯ КАПАН
“Да, да”- отвърнала
(без да си спомня нищо).
Д. Габе
Амнезията е удобно милостива.
Спестява гняв след взрив от думи -
въгленчета в кратера на спомени,
покрити с пепел. Тлеят методично,
чакат от засада своите часове.
Дали ще се превърнем в хора,
прозрели истината чиста,
или ще се отдръпнем,
щом я мернем с очите чужди,
по-кротки и от бито псе.
Окатият ще приведе глава
и заоре в дълбокото на разума.
Поуката ще го споходи ли,
ако е само зрител ням?
Помагало и времето по своему -
и стигмите с коричка ще прикрие.
Ще ги лекува до забравата.
До другия капан.
СЕЗОНИТЕ ОТ ГЛИНА
Дай ми само глина,
с длани ще омеся
четирите сезона, тъй неуловими.
Себе си ще вложа, ще ги смеся,
ще ги назова с едничко име.
Лято-есен-зима
Пейчица, почти неразличима.
Фигурки са седнали на нея
и плетат елеци вълнени за зимата.
Тъжен вестоносец с кон премина,
беше листопадът. Лято циганско,
през очилата Есента е зрима.
Зима
Зимата не зная как изглежда.
Сигурно е като бяла глина -
вместо прах - снежинки, преспа,
водният разкош е сън отминал.
Дните къси, нощите безкрайни,
ледени висулка - остра гилотина.
Късна есен
Есента е лесна. Ябълки и дюли,
семенца в кесийки за доброто време.
Докато премислям, току виж ширата
днес тъй лепкава, пенлива, прекипява.
Вече е узряла и напива с гъсто вино.
Лятото пулсира в гръдта ми,
устните и дланите ми - пещи.
Бързо се стопява като ято,
литнало на юг за нови срещи.
Искам да остана с кръв гореща.
Пролет да извая, няма да успея,
да плета дантели от цветята снежни.
Като за начало майстор да пресее
в нощвите брашно. И кладенче от нежност.
РОДНАТА КЪЩА
Къщата вече няма адрес.
Няма ги майка и татко.
Литнаха с птиците в топлия юг,
без да се върнат обратно.
Друга мазилка, ново дръвче.
Спретнат в зелено е дворът.
Спирам на входа, какво ме зове,
вече стопани са чуждите хора.
Лудост е може би. И по кръвта.
Чехли посочват вратата.
Кой ме очаква? Незнайна жена,
татко го няма, коси по нивята.
Пада отгоре бяло перце.
Пилци гнездят под стрехата.
Навярно ме помнят и дадоха знак -
сърцето е дом на земята.
СМУТ
Заглъхвам в този миг -
камбана без езиче.
Не е присъщо да замръквам
посред ден.
И тук съм, и не съм -
еднакво и различно е -
светулки бунят моя сън.
Какво пък толкова.
Отгоре и странично,
отвътре и отвън,
с мен и без теб,
редуват се на въртележка
/като изглед в призма/
неканените мисли
с лъх студен.
Не съм им господарка,
ще ги преповия,
с дъха си ще ги приютя
в най-ласкавата стая
и дано открия
рецепта за покой и тишина.
ЕСЕН
Направи ме малка и невидима
и ме скрий в калпачето на жълъда.
Да се приземя пред зимата
в топлия кожух на шумата.
Да ме смачка грубата обувка
на студа и властен, и пореден.
И да се затопля от милувка
на детенце, ако ме намери.
Направи ме на това, което искаш.
Не ме пъхай само в калъпи…
Есенният дъжд лицето ми да мие,
в градината кърпикожух да свети.
КНИГИТЕ
Без книга в чантата си никога не тръгвам -
настолна библия и суеверен жест.
Тъй както пътник събеседника
във влака не избира,
така посягам в купчината -
на случаен тест.
А книгите са много, на езици странни,
до края на живота си не ще ги изчета.
Но бързам трепетно да ги докосна,
да се запозная мълком
с тези близки на духа ми същества.
А те познават нрава ми отдавна -
ще ги разлистя леко и притисна до гръдта.
В тъмата с тях ще бродя като битник -
в нов дом за кратко, без цветя в косите
и съвсем сама.
Ще пия жадно от амброзията сладка,
ще се изкачвам нависоко
и без дъх
накрая с благодарност ще очаквам
най-истинския отговор,
до следващия връх.
