Георги Георгиев

Някога декламирах откъс от поемата на Тодор Харманджиев “Поколение”, а после заобичах неговата мека белетристика. Запознах се с този мъж, с красиво лице, изсечени скули и добри очи в самия край на 1959 г. В Самоков служиха Румен и Ивайло Тодорови, синове на писателя.

Често канехме писатели. Този път се обърнахме към Димитър Методиев, изтъкнат по онова време поет, чийто брат Георги беше командир на взвод при нас, към Генчо Узунов от в. “Стършел”, към Славчо Ангелов от градския вестник и Тодор Харманджиев. Беше студен декемврийски ден, но се радвах, когато наблюдавах бойците как добре посрещат стиховете, фейлетоните и разказите, прочетени от нашите гости. Те ги откъсваха от войнишкото всекидневие.

Не зная защо още тогава Тодор Харманджиев ми напомни за татко. Бяха на една възраст. Нещо в лицето, израза, големите вежди, погледа, ме връщаше към бащиния образ. Хората често си приличат, а са толкова различни. Татко е орач и копач, а Харманджиев - учител, писател и поет. Но в неговия глас, топлота в погледа, в походката имаше нещо близко до моя баща. Тази илюзия не ме напускаше през годините на нашето общуване.

По времето, когато започнахме работа по издаването на трилогията “Родове”, “Героите от Булаир се завърнаха”, “Далечното остава близко” и сборника с новели “Последната нощ”, между нас се утвърди истинска дружба. Не минаваше седмица, без той да се

отбие при мене в издателството. И при всяко влизане споменът за приликата с татко ме спохождаше. Никога не му казах това.

Сега се връщам в Самоков в далечната 1960 г. Хубаво майско утро. Всичко е зелено и свежо. Към клуба на полка се стичат бойци, офицери, сержанти, жени и деца. Уредили сме хумористично неделно утро. Смях и бодрост внесоха Емил Робов, Тонич. Тодор

Харманджиев беше подбрал свежи епизоди от свои произведения, напоени с хумор.

През този ден доста време прекарахме с Харманджиев. Той се радваше на Иво, който носеше униформа на старшина-школник. Поместих в армейския вестник очеркова скица с голяма снимка на Ивайло Харманджиев. Писателят се гордееше със своите двама синове и дъщерята, разказваше ми за тях.

Обичах да слушам този препатил и умен човек. Никога не влизаше в издателството на празна приказка. Ще сподели впечатления от колеги, ще подхвърли идея. Имаше слабост към анекдота, към остроумието. Някак между другото ще попита:

- Как сте с преводите на класически военни произведения?

Бързам да се похваля. Под печат са “Разгром” от Емил Зола, догодина ще издадем “Севастополски разкази” и “Хаджи Мурад” от Л.Н. Толстой. Екзюпери вече издадохме.

Без да се натрапва, Тодор Харманджиев разказваше за едно или друго литературно произведение и не само от чуждата, а и от нашата литература. Знаеше, че пускаме произведения от Павел Вежинов, Йордан Радичков, Петър Славински, Йордан Вълчев, Георги Алексиев, Дончо Цончев, Христо Алексиев. Хвърляше понякога поглед към каталога и подхвърляше някое име. Така без претенции той общуваше с нас.

Редовно четях литературните издания. Впечатлиха ме неговите “Родове” в сп. “Септември” и му позвъних да се видим. Разговорът ни беше кратък. Разбрах, че след “Родове” ще има втора книга, която пише в момента. Намерението му е да издаде двете в една книга, така че ще бъде готов към края на другата година (1983). А третата книга ще стане по-нататък.

- Дано стигнат силите, защото, както казват старите хора, помним миналото, не знаем бъдещето.

Тогава Харманджиев, който обичаше френската литература, ходил бе в Париж, преподавал бе френски като учител, подхвана поредния, този път тъжен анекдот. Той заговори за френския художник Огюст Реноар. На преклонна възраст помолил да му приспособят статив в леглото. Пръстите му били сковани. Той мушвал четката в едната ръка, поддържал я с другата и така рисувал. Питали го защо е нужно това, когато има безброй платна, а той отговорил: “Това е щастието. Нима искате да съм нещастен?”.

- Нали и Златю Бояджиев направи чудесни картини, макар и парализиран - подкрепих писателя.

Разделихме се с намерението да издадем бъдещата му книга и да се видим отново. Знаех, че той ще се отбие при мене, когато отива или когато се връща от писателското кафене. Живееше на бул. “Васил Левски”, но минаваше по ул. “Иван Вазов”. Това беше

негов навик години наред. Приятно ми беше, когато се отбиваше.

Никога не се застояваше дълго. Знаеше, че имаме задължения. И на него му беше приятно при нас, защото бумтенето на печатарските машини, мирисът на мастила, щъкането на момичетата с ръкописи от стая в стая му бяха близки като ритъм на живот.

Дойде една сутрин, преди да отиде до писателското кафене. Седнахме да разменим приказка. Подразбрах, че иска да ми каже нещо премислено.

- Как сте с българската класика? - запита ме той. - Какви са намеренията ви?

Разказах му за поддържаната поредица “Дълг”. Вече бяхме издали “Те победиха” от Йордан Йовков, “Вихър” от Антон Страшимиров, “Вестовой Димо” от Георги Стаматов…

- А поетите? - попита той.

Отговорих, че под печат е “Старият бивак” от Димчо Дебелянов. Следват сборници от Кирил Христов и Теодор Траянов…

Това е била мисията му тази сутрин, за това е мислил, когато е тръгнал за издателството.

- Не забравяйте разказите на Стефан Руневски, “Брегалница” на Михаил Кремен…

Завършихме с поредния анекдот. Темата беше един кон. Той засякъл. Обикновено това се случва с тези животни. Обясних му, че познавам подобни случаи, защото татко държеше коне. Когато кон засече, и да го биеш, и огън да запалиш под него, той не тръгва напред, а се дърпа назад.

“Един случаен пътник видял как каруцар циганин биел засякъл кон - продължи писателят - и му извикал: - Не виждаш ли, че мястото на главата му е сбъркано. Премести я отзад и конят ще върви както ти искаш.

Приближил се до каруцата и го поканил да я бутнат заедно, вместо да бие животното. То се поуспокоило, усетило лекота и потеглило напред:

- Бутане, а не бой, байовата, това е спасението, когато животно и човек засекат - казал още случайният спътник на циганина”.

Есента на 1983 г. дойде някак неусетно. Една сутрин Тодор Харманджиев донесе ръкописа леко притеснен, беше 500 страници. Това бяха двете книги под общото заглавие “Възмездия”. Сам дългогодишен редактор, старият писател знаеше реда. Рецензия, редактиране, коригиране, производство. Ръкописът беше даден за рецензия на Александър Спиридонов, редактор стана Неда Антонова. Харманджиев си отиде видимо доволен.

Когато четох романа, се убедих още веднъж колко верни са думите на Кирил Христов, че най-добрата история на един народ е неговата белетристика. Тодор Харманджиев беше направил поетичен анализ на времето в началото на ХХ век.

Избухва Балканската война 1912-1913 г. С пушка в ръка, с конска, волска и биволска тяга довчерашните селяни, сменили цървулите с ботуши, а и често с цървули и навуща, отстояват идеалите на България. Войната е истинско национално избухване за храбрия български народ.

Въпреки майсторството на командирите и саможертвата на войниците страната ни е опозорена и оръфана. Губи земи, които може би завинаги стават подвластни на съседни държави. Това са плодовете на недалновидната политика въпреки мъжеството на армията на фронта и на хората в тила.

Писателят е видял и пресъздал стоицизма и подвизите на фронта. Мъка покорява душите, но всеки се бори и превъзмогва загубите на близки, заграбените земи, разрушените и опустели домове. Героите са обрисувани с всичките им душевни драми, с много мъка и малко радост, но повествованието не тежи и не потиска, а извисява читателя със своя хуманизъм, взаимната подкрепа и обич между хората и с тънкия български хумор.

Събрахме тиража на книгата според заявките. Беше 12 000. Имали сме какви ли не опити за натиск за по-висок тираж. Допълнителният хонорар зависеше от броя на книгите. Подобно нещо от Тодор Харманджиев не усетихме. Той прие определения тираж с шега:

- Та той е по-голям, отколкото цяла дивизия! Малко ли са една дивизия читатели?

Знаеше, че е написал роман с художествени достойнства, и това беше важното. Нима претопяването на книги, ненамерили свои читатели, не е своеобразно самоубийство?

Бяхме поканени със съпругата ми на гости у Харманджиеви. Само той и жена му, без децата, които се бяха разпилели по свои гнезда, че и по света. Големият апартамент на бул. “Левски” беше истински писателски дом. Атмосферата идваше от работния кабинет, от многото книги, от спокойствието, което цареше.

Дълги години Тодор Харманджиев беше редактор в литературно списание на Съюза на българските писатели и основният му труд бе свързан с произведения на български автори от различни поколения.

Спокоен, умерен в поведението, той се вглеждаше в творчеството и на по-младите автори. За тях стана дума и на тази семейна среща в неговия писателски дом. Говорихме за един или друг поет и белетрист и той от време навреме ставаше и бавно приближаваше до голямата библиотека, за да покаже някое издание. Радваше се на свои преводи, те бяха част от неговия живот.

Цитираше Жуковски, че преводачът на проза е роб, а на поезия е съперник, и осъждаше някои, които се захващат с превод, без да съзнават колко трудно и отговорно е това дело. Увлече се да разказва как е откривал един или друг талант, как се е опитвал да им помогне. Най-важното е да се разбере, че човекът трябва да се пресъздава, а не да се фотографира. Важен е неговият вътрешен свят, казваше писателят. “Намерих прототип, казват някои, и с това мислят, че образът е готов, а това дори не е началото”.

Харманджиев говореше за по-младите писатели, аз му казвах с кои ние работим, но си мислех за деликатната помощ, която той ни оказва не само с думи и съвети.

Един от даровитите, на които издадохме сборник разкази, сподели, че “бай Тодор” често му давал пари назаем. Тихо, както правеха старите хора, без документи, без гаранти и свидетели, на четири очи. И при уговорката “връщаш, когато имаш възможност”. Доверие имал в него като писател и той наистина стана такъв, но бил почтен към благодетеля си. Колко подвижна е човешката мисъл - белетристът говореше за творческия процес, а аз виждах благодарността, която изразяваше към него по-младият събрат по перо. Мислех за дискретните пликчета с банкноти, които е получавал от “бай Тодор”, без определен срок за връщане, а само при възможност.

Военното издателство организираше в Елин Пелин ежегодни празници на детската книга. Така отбелязвахме библиотека “Аз съм българче”, в която издадохме десетки произведения. Нейни родители бяха Иван Милчев, Христо Минчев и Димитър Ненчев. Те изпипваха всеки празник до подробности, канеха много писатели и поети, стремяха се да посетим всяко село и училище в района. Не помня Тодор Харманджиев да е отказал на подобна покана. Стремеше се да бъде сред младите писатели и най-младите читатели.

Методи Бежански ни представи през 1977 г. интересен ръкопис - разкази, които чрез вътрешна връзка се превръщаха в повест. Тази творба излезе под заглавие “Накит с образ на жена”. Тя ме завладя и съжалявам, че не й направихме поне още едно издание. Винаги когато похваля тази книга пред автора, той не забравя да подчертае кой е нейният кръстник.

Група писатели били на литературно четене в София. Седнали творците в залата и Методи се настанил на втория ред зад класиците, сред които бил и Тодор Харманджиев. Видял старият писател, че Бежански съкращава разказа, който ще чете, и вметнал: “Гледай да не го осакатиш, съкращава се, когато се сътворява!”.

След като изслушал прочетеното от Методи, Харманджиев го попитал има ли други разкази като прочетения на срещата. Цял ръкопис - отговорил Бежански.

- Донеси ми го, искам да го прочета.

Тези думи зарадвали младия белетрист, но те можело и да са израз на любезност.

Занесъл Бежански ръкописа и зачакал. Само след седмица Харманджиев го извикал и казал: “Книгата е готова. Направил си свое въстание, но то наистина е такова. Писателят нито е само адвокат, прокурор или съдия, той е едновременно всичко заедно, че и свидетел, и обвиняем дори”. Тази подкрепа изпратила Методи Бежански по-уверен при нас.

Романът “Възмездия” с онази красавица с шапката на обложката намери добър прием. Това показаха и някои от станалите обсъждания. Третата книга “Далечното остава близко” писателят продължаваше да пише. Чакахме го повече от две години. Тази книга ни пренася във времето на Първата световна война. Човешките съдби на героите се развиват. Те преживяват подвига, покрусата, видели са и чистотата, и мерзостта. Новобогаташите вилнеят, полицейщината се вихри, междупартийните разпри цепят народа, който страда след преминалата касапница. Сцените от войната, в която падат най-много жертви през цялата нова история на България, са художествено пресътворени. Прокарва се идеята, че и най-страшното да се случи с човек, струва си да се загине за тази злочеста България. Не бяха малцина тия, които я съсипаха, но повече са ония, които ще трябва да я оправят, щом тя и този път не загина…

Съдбата на страната ни сякаш е винаги такава. Едни да я съсипват, а други да се мъчат да я поправят. Да я опазят от гибел. Докога, Боже?

Романът “Далечното остава близко” излезе през лятото на 1986 г. Писателят ми заговори за нова книга с новели. После замълча.

Идваше както винаги при мене. Разговаряхме, ръсеше сентенции и анекдоти и си отиваше, без да обели зъб за новата книга. По едно време спря да идва. После разбрах, че го блъснала кола. Пострадал, но веднага след възстановяването продължи посещенията си в издателството.

През лятото на 1989 г. ръкописът с три новели постъпи. Излезе със заглавие “Последната нощ”. Рецензира го Светозар Цонев, а редактор стана главният редактор Трендафил Василев. И трите книги на Харманджиев минаха през прецизното коректорско око на Жанет Захариева.

Ударът на колата, старостта, нищо не беше в състояние да смаже изправената стойка на възрастния писател. Той ходеше все така оперен, както беше преминал през живота, макар че внимателно оглеждаше къде ще стъпи. Идваше по-рядко, но винаги с мъдра приказка. Обичаше да повтаря, че времето никого не обича, никого не мрази, но към никого не е равнодушно - то отнася всички.

Ще заличи ли времето образа на този чист и мил човек, този мъдър художник на неспокойните и страшни превратности на съдбата българска? Кой ли може да отговори на този въпрос? Времето е последният обективен критик. Иска ми се да повторя вярата, че създаденото от Тодор Харманджиев ще остане, както подчерта в прощалното си слово от името на Съюза на българските писатели Методи Бежански. Земята пое този достоен човек в пазвите си, душата му излетя нагоре, за да наблюдава оттам нелеката сетнешна съдба на българите.

2007 г.