Владимир Русалиев

НЕ ГОВОРИ МИ ТИ

Не говори ми ти, че мойта младост
е минала сред бури и печал.
И че в борби за свобода и правда
сърцето си на всички съм раздал.

Не говори ми ти, че аз съм бледен
и пак тъй много изтерзан, нерад,
и съм повяхнал безутешен, беден,
като под върла нощна буря цвят.

Не говори ми за тъгите тъмни,
които късат моето сърце,
но дай си ти с дълбока, светла вяра
прекрасните си сестрински ръце.

И с мен тръгни по таз земя злочеста,
където робство, бедност и тегла
са легнали сурови, безпощадни
с отпуснати завинаги крила.

И дето страда, стене и загива
един народ, в синджири окован
и плиска се, кипи и се вълнува
от кръв и сълзи огнен океан.

Ела да видиш ти децата клети
как тъмен ужас рано е сразил,
и в колко хижи и в бордеи мрачни
проливат в траур майките сълзи.

Да видиш и великата неправда
на този стар, престъпен, кървав свят,
за да не питаш - що повяхнах рано,
като под върла нощна буря цвят.

Защо сред таз неправда безчовечна
аз станах брат на бедните в света
и клетва дадох да им бъда верен
в борбата им за хляб и свобода.

След туй, аз зная, няма да запиташ
защо сред бури само съм живял,
защо за свободата съм се борил
и знамето на бунта съм развял…

МОЕТО ВРЕМЕ

Звънтят, кънтят, гърмят вериги и окови
и стонове и вопли екнат, не замират.
Денят е мрачен, чужд е, а нощта - сурова,
и никой правда, мир и обич не намира.

И българският път все по-неравен става,
дълбан от сълзите на майки и вдовици.
Над цял един народ се мръква, притъмнява,
и все ридай, ридай, безкрай ридай Марица.

ОКТАВА

Градът гърми, кънти и вечен,
и безконечен шум и трясък -
животът тук е бързотечен,
насам във глад, натам във - блясък,
един път нежен, друг - суров,
но все лети и отминава,
и пада тежката забрава
над думи, клетви и любов.

АЗ НЕ ЗНАЯ

Аз не зная над тези долини
и над тази безрадостна степ -
колко черни, неверни години
спряха с жалби, обгърнати с креп.

И тежи ми скръбта на селата,
нашта българска скръб ми тежи,
дето къса без милост душата,
дето с огън сърцето гори.

И не зная, не зная, не помня
от кога е тъй много сама,
и орисана с гибел огромна
мойта родна и свята земя.

И заплакал при белия Дунав,
аз съзирам през сълзи Егей
и в печал бързоструйната Струма,
що за Димча безкрайно жалей.

И аз виждам вековните мури
на хайдушкия роден Балкан -
дето вият фъртуни и бури
над народа, в печали залян.

И аз слушам как плаче Марица,
тази вечна, велика река,
край която ридаят вдовици
с дребни, бедни и гладни деца.

О, не зная, родино, не зная,
дали Каин над тебе не бди
и ще дойде ли някога края
на безкрайните твои беди?

ДЪЖД

На Елена

Под нашта стряха пей дъжда
онази песен недопята,
която слушах из селата
и я забравих във града.

А ти ме гледаш все така,
с дълбока нежност, замечтана,
и милваш с трепетна ръка
наново цъфналата рана.

Наново спомена изгрял
на притъмнялото ми чело -
за мойто бедно родно село,
където в бедност съм живял.

Където Янтра пей и стене
и край върби, брези, тръстика -
влече с водите си студени
народната печал велика.

И дето майка ми почива
до братята ми в китен бурен -
море от скръб да ме залива
и да ме брули тъмна буря.

Отдето тръгнах за града,
да спра сред крайните квартали -
да видя всичките печали
и да позная сам глада.

А все вали, вали дъжда
и пей онази песен свята,
която слушах из селата
и я забравих във града.