Георги Майоров

За поезията и белетристиката на Димитър Златев съм писал. Сега дойде ред на неговата ярка публицистика. И съжалявам, че се случи така, защото е рожба преди белетристиката му. Събрана е в „Пристрастия” (Издат. БОН - Благоевград, 2008).

Изградена е на здрави основи с три раздела - „Есеистика” от 16 статии, „Литературни портрети” от шест статии и шест броя „Изследвания”. Отделно е обособена студията „Миграцията в огледалото на поезията” с три подзаглавия - „ Миграцията в социален аспект и превръщането й в литературна тема”, „Претворяване на лирическите конфликти и вълнения” и „Поетика и обобщение на темата”.

Макар да е от равна Тракия, Родопа е станала „съдба, грижа и вдъхновение” за Димитър Златев. И е самата истина. Той написа едни от най-светите си творби за тази ненадмината чаровница. И е непримирим с нередностите в обществото. Въздига протест против черковно-славянския език в богослуженията у нас, а не на говорим български език. И това е останало като догма, която в никоя друга държава не се среща.

Служи си със строго доказателствен академичен език. Аз не съм драговник на сухия академичен език, но в есеистиката на Димитър Златев пулсира жива кръв, родолюбив дух, светла българска светая светих. Затова е силна, истинна, оригинална, до болка отечествена. И това е драговолно разбираемо от неговата филоложка диалектика.

Господар е на емоциите си и не ги харчи напразно. Намира филологическото сечение в използваната лексика, за разлика от забулената в чепеларски диалект негова белетристика.

Богата е гамата от теми - от жив извор, от чисто сърце - за силата и слабостта на гнева; за робството и свободата; за отмъщението и прошката; за цената на унижението и достойнството; за деятелността и безделието; за знанието и невежеството; за лицемерието и демагогията и за какво ли още не.

Възвеличава България, която през многото превратности винаги е възкръсвала. Как от древността се слави с хубостта на българката, а българина намират за „мъдър, знаещ човек”. Има най-древния календар и принос в европейската култура.

Създава своя азбука и свое писмо и четмо. „Хармонира източно-църковното пеене”, а Джон Атанасов става родоначалник на изчислителната машина. С тревога коментира демографския ни срив.

Не одобрява глобализма като невинна форма за подчиняване на едни народи на други, за налагане на единно мислене за всички, едни морални и естетически ценности във вреда и обезсмисляне на националните. Отправя критичен апел за опазване на българската гора - крепост на свободата и смърт за врага.

Оригинални са и пътеписите из Кавказ и Дагестан, Пирин и Сан Франциско.

В портрета на Николай Хайтов изтъква „човека, гражданина и писателя”, при който моралът на неговите герои става мярка за всеки българин. Как обвива в литературна плът върховите теми на България и българина. За когото и да пише, Димитър Златев търси хармонията между думи и дела, между намерения и случващото се.

Възторжени са думите му за отеца и писателя Константин Канев.

Въздига Борислав Владиков сред най-достойните писатели.

Прослушва звъна на релсите и тревожния сигнал на идващия поетичен локомотив на Минчо Минчев, за да изтегли затъналите в леност вагони на българската поетична слава.

Разкрива алхимията на родопския разказ при Филип Марински, който донякъде се родее с „дивотиите” на Николай Хайтов.

Благоговее пред елея в публицистиката на Светозар Казанджиев с непознатия свят на Родопите и моралните устои на родопци, жадни за наука и извисяване, жертва на времена и управници.

В изследванията отправя друга гледна точка в творчеството на анималиста Николай Хайтов, съчетал естественика, белетриста и философа, който надминава световните примери в този жанр, с изострени сетива за света.

Спира се и на новаторството в поезията на Никола Вапцаров. Обстойно оглежда миграцията на живота, труда и духа от селото към града при градежа на светлото ни бъдеще и резигнацията на поета Андрей Германов при идването му в столицата сред сърца с каменни павета.

Развенчава вредното влияние на фанатизма и догматизма в „Тютюн” на Димитър Димов, в „Ден последен” на Стоян Загорчинов, в „Легенда за Сибин, преславският княз” на Емилиян Станев и „Време разделно” на Антон Дончев като главна причина за трагедията на човека и обществото. Прави паралел и с комунистическия фанатизъм.

С естетически усет за езика и езиковите превъплъщения разкрива родопските говори като благодат за съживяване на съсухрения книжовен език.

Анализира най-добрите образци в диалектната лексика на Н. Хайтов, К. Канев, Ф. Марински и Станислав Сивриев. Критикува опитите да се отрича жаждата на книжовния език да се освежава с пълнокръвни народностни думи. Прави извода:

„Народните говори могат и трябва да бъдат резерв за обогатяване на литературния език, но да се спазва нужната мярка. Премине ли се допустимата граница, плюсовете се превръщат в минуси”. (стр. 198).

Съвсем основателна е критиката му към оценката на литературоведа доцент Стайко Кабасанов, който оневинява цялостното написване на златоградско наречие сагата на Станислав Сивриев „Минало - незаминало” (1980).

Прекалено е и изваждането на диалектни думи в цял поменик за обяснението им в даден разказ от някои автори. В такива случаи те губят своята литературна стойност и измъчват творбата.

Димитър Златев изследва и народно-песенното творчество на родопчани. Проследява сюжетите от турското владичество по нашите земи до началото на ХХ век. Интересен е фактът, че авторът не обругава поробитеря, а отдава възхвала на упорития отпор на народа и юнаците със завет към полонията да ценим свободата като най-скъпо и благо достояние.

Възхвална е заключителната студия „Миграцията в огледалото на поезията”, превърнала се и в негова душевна рана. И тази тема не може да не събуди синовни чувства в палитрата на поетите. Подчертава, че това е „съдба на стотици и хиляди преселници” в началото на ХХ век, а през втората половина на века вече е „суров жребий на стотици хиляди”. Нашата миграция е станала дунавски талвег, влял се в морето на неизвестността и мъчителната раздяла с родината.

За доказателство на явлението привежда примери от творби на поетите Ивайло Балабанов, Андрей Германов, Таньо Клисуров, Борис Вулджев, Стойчо Стойчев, Атанас Мочуров, Георги Данчев и Николай Гюлев.

Градското битие на преселника разглежда още и в светлината на творби на Павел Матев, Иван Николов, Минчо Минчев, Слав Хр. Караславов, Петър Василев, а предградието пък разпъва душата на Здравко Кисьов, Велин Георгиев, Кръстьо Кръстев.

На много от тях, като на Първан Стефанов, Матей Шопкин, Александър Бандеров и други, се налага да декларират здравия си „работническо-селски” произход, а не от буржоазно-колашки сой.

Коментира тези и антитези за града и селото и как през душите на мигрантите гърми облакът на изоставените родители в селата.

Земята и трудът са канавата в публицистиката на Димитър Златев. Върху тази идейна основа анализира произтичащите теми.

Там бившият селянин търси опора под краката си, за да се улови и спаси като в изстрадана „селска мъдрост”. Тя „мобилизира духа и новата надежда”. И се търси равновесието „между града и селото”.

Това е философия в цялата лирика на Христо Кацаров, върнал се на село. Нарушената хармония между човека и природата е трагедия. Но въпреки всички драми и нелепости в обществото, селото и земята си остават като изворна сила и надежда. И в „Хляб” Минчо Минчев заявява: „Щтото и да не сме прави / сме венчани със земята”.

През всичките страници на тази емблематична за майсторското перо на Димитър Златев книга увлича една благородна хармония на слово и лично творческо дело.

Забелязва се невидяна от критиката поетика в стила на публицистиката му. В нея най-ярко проличава не само ерудицията на литератора, но и неговата хуманистична позиция на искрен човеколюбец.