Христо Лалев

опит за поема

Не съм ви съдник, хора, но ще кажа
каквото на сърцето ми тежи.
Приятелската дума не е стража,
тя по-доброто е от куп лъжи.
Аз всеки ден ви гледам през стъклото
на оня най-известен мой портрет
и виждам как върти се колелото
на вашия живот, тъй тъжно клет.
Не ви се сърдя, че веднъж годишно
към моя милост гледате с очи,
помпозно е и много е излишно,
поне тук от мухите си личи.
Не…аз си имах с вас горчива среща,
равнището - високо и за мен,
вий бесехте, аз молех се горещо
да бъде хубав утрешният ден.

Навярно боговете са различни
за всекиго. И всеки - в своя бог.
Понякога сте толкова комични,
че просто няма смисъл да съм строг.
Но нека думам, както нявга думах,
кривиците на общия ни срам,
как трябва да си истински безумец
на крив темел да слагаш прав твой храм.

Сега сте като бито куче плахи,
но злобата отвътре ви гори.
Живяхте, а живота не разбрахте,
от думите запомнихте: пари.
От всичките ви рукнали любови
една не стана урожаен вир.
Да можеше човек да се разрови,
би станал ли на себе си кумир?

Преди поне родени бяхме роби.
Но може ли да бъде робство цел,
с печат да бъдат всичките утроби,
тъй сякаш адът всички е проклел?
Сънувахме я свободата грешна,
от бог по-близка в мислите ни бе
и който доживя, и я посрещна,
посрещна сякаш ангелско небе.
Преди… Но кой събуден се усеща,
щом черен сън е целият му ден?
И трябваше в души да паля свещи
за пламък и за храм несъграден.
Сред каменната пустош бях орача
и още - бях сеячът на мечти;
един не ме видя, че нощем плача,
едва ли инак щеше да мълчи.
Не аз създадох тези великани,
а те сами се възвисиха, знам.
Една мечта за дълго ги нахрани,
а аз при тях се случих, просто там.

Но кой от вас роден е със окови,
да знам защо душата е с оток,
да знам защо устата все злослови?
И кой от вас повтори моя скок?
Не бяхте ли вестителите земни
на сбъднатото утро, на нов век?
О, не! Дори в мечтите си обемни
не тъй видяхме днешния човек.
Какво ви мъчи, братя мои жални?
Да можех, бих възкръснал, да ви дам
посоката в тресавищата кални
и към бесилото бих тръгнал после сам.
Най-болно е да гледаш как свободен
във роб без съпротива се превръща!
Че тялото е дом на глас народен,
а не на страх е вехнещата къща.

Навярно много, много съм ви нужен…
Но не загробен под стъкло в портрета,
а жив, като пастир да ви послужа,
да пъдя с гега лаещите псета,
да казвам право във очите думи,
които ще ви накаляват сила
и щом съзрете цялото безумие,
душата да е вече изкласила.
Тогаз горко на тоя, който ръфа
в самозабрава тялото ви свято!
Певец кавал ще вземе от калъфа
и няма да е нищо невъзпято.
Разбирате ли, братя мои слаби,
че силата, това сте само вие?
Не чакайте страхливо като баби
да дойде някой друг да я открие!
И знаете ли? Гробът не е страшен,
усети ли човек, че е стихия.
Какво са тия пладнешки апаши,
речете ли, са станали пихтия.

Най-страшни са лъжливите пророци.
Крадци са на мечти и на души,
и никакви са техните уроци.
След тях човек какво ще утеши?
Убиват те и гномове оставят,
да крачат точно както наредят,
тъй сладки думи носят, но забравят
живота с тях за плод да оплодят.
Търпение. Каква жестока дума.
Един Исус и кръст е изтърпял,
но злото пак превърнало се в чума,
а чумата - във тяло на печал.
И днес сте всички разпнати на кръста,
дори да не разбирате това .
Тя - сабята, е толкова чевръста,
сече и преклонената глава.
Измамникът все той е - богаташа,
имането добил от ваша пот.
Горчива е и неговата чаша,
страхът лежи във генния му код.
Той иска още дълго да ви яха,
магарета да бъдете, без брод.
Очите ми поне това видяха,
а търсеха да видят горд народ.

Но гордостта не е небесна риза.
Не идва като свиши дар по право
и като ангел бял при хората не слиза.
Воюва се за нея с кръв и здраво.
Свободният е горд, не робът смешен,
и има своя вътрешен простор,
със знанието,че дори и грешен
човек е глас, когато е във хор.
Не е ли в хора, става на пискало,
което само кукумявки буди
и смърт щом вдигне рицарско забрало,
стъписана, не може се начуди.
Да, гордостта не е дъждец небесен,
достойнство тя е, цялата награда.
Но както без певец не става песен,
без свобода сама и тя пропада.

Аз зная, че се чудите за пътя,
че тази безпосочност днес ви плаши.
Не съм пророк, все истини да мътя,
не съм и кресльо с глас дошъл от чаши.
Каквото мислех, казах го отдавна
и чуха ме и учени, и прости -
смъртта ни гълта тягостна и бавна,
когато сме дошли като на гости.
То, времето, и нас ни позалута,
но нямахме го в много, не достигна,
и както бе душата необута,
тъй боса, престраши се и изригна.
Огледайте с очите си човешки
и чуйте със ушите си какво е…
Защо са ви уроците след грешки
и дървен кон защо ви е във Троя?

Когато обикалях аз страната,
бе всяка наша къща и държава.
По равно бяха думите, храната,
и всеки взе, каквото заслужава.
Гласувахме по съвест не закони,
а простите темели на живота -
след нас да вдигат яките колони.
И честен беше, много честен вота.
Не мислехме за никакви облаги,
за нищо по-различно от надежда,
за бели дни и в тях за думи благи,
човек от срам главата да не свежда.
Ний знаехме, че нашата заплата
стои под клупа на бесило черно
и грешна мисъл не изви ръката
към чуждото от алчност неизмерна.

Бесилото безсмъртие не носи,
оръдие за смърт си то остава.
Но бягаш ли от острите въпроси,
и бог да си, потъваш във забрава.
Безсмъртието има друго име
и живите то всъщност задължава -
кажете си: Щом червей угоиме,
животът в памет друга продължава.
Страхувах се и още се страхувам,
въжето не е никога шега,
но рекох си: С орел ли ще векувам?
И го смени страхът ми там тъга.

Простени да са ми страхът, тъгата,
за малко бях подобно восък мек…
Дори когато виснах на гредата,
проклех аз звяр, а не проклех човек.
Но как ще го обичаме живота,
смърт в него ако вечно не наднича?
По туй се различаваме от скота,
човек щом знае, истински обича.
Страхът е същността ни животинска,
инстинкт и нищо повече от туй,
но ражда друга същност - сатанинска,
ако човек страхът си само чуй.

Това ви казвам аз - Васил по име,
а пътник към душите ви по зов.
И нека се взаимно опростиме,
да сторим още място за любов.
Към ближния, към майката родина,
дори да бъде мащеха, дори
да кажете: Животът ни премина
все в чакане и огън го гори.
Тя - прошката, с пари не се купува,
ала растеш, щом нея си добил;
в сърцето си човек я първо чува
и става той какъвто не е бил.
Човек! Самата дума път чертае
и често споря със самия бог
от тоз портрет, от тук, от тази стая -
Човек е праг и за бог - висок!