РАЗПОПОВЦИ
РАЗПОПОВЦИ
„Аз съм намислил и решил твърдо, като умра, да бъда погребан в Разпоповци. Не искам да лежа в софийската глина, която съм газил двадесет години по лов, пък и в софийските гробище има всякакви мошеници, а в разпоповското лежат чисти и добри хорица…” Из предсмъртно писмо на Емилиян Станев
Моят корен е забит в Балкана,
а селцето малко - гняздо птиче.
Люлката ми тук е залюляна
с полъха на вятър романтичен,
може би довеян от Елена,
с дъх на песнопения черковни,
с образи от театрална сцена
и с легенди за жени чаровни.
С дар небесен хора тук живели.
Църквата им - в празници да свети,
куюмджии полилеи излели,
а след туй родили и поети,
даскали, художници, актьори…
Да се чудиш - нейде към стотица!
Със души - кокичета проболи
сняг и мраз - със копия на рицари.
Вдигнали училище, храм Божи,
паметна чешма на Ибисчика,
чучура и ден и нощ да може
с бистрата му проза все да блика.
Не ламтели за пари, имоти -
за душата търсели наслада.
Знаели те песните на Ботев,
неговата, вечната, балада.
Кръстили баири и поляни
с имена - мед горски на филийка:
Самодивец, Оплачи поляна,
Гейна, Железана и Фърлийка.
Без да ща, и мен ми додражава,
че роден съм тук, при чисти хора,
в тази моя мъничка държава,
пуснал в нея як, разпопски корен.
ОБЕЗЛЮДЯВАНЕ
Глухо е в къщата и е студено.
Мъка в душата, мъка голяма.
Пътната врата, с креп пребрадена.
Няма я вече, няма я мама.
Тя при баща ми се е прибрала -
гроб до гроб двама - един до други.
Кротко до него си е заспала -
никога няма да се пробуди.
Цялото село тука е вече -
тук, на Лъчката, във пръстта свята.
Кандилца трепкат в събота вечер,
а в тишината шепти реката.
В къщите празни навлиза мрака,
мъгла лютива скрива баири…
Нещо дълбоко в мене проплака…
С майките сякаш всичко умира.
РОДНИЯТ КРАЙ МЕ ПОЗОВА
С трева обрасли стари коловози
ме водят с тиха болка в роден край,
където стари къщи с некролози
ми шепнат туй, което друг не знай.
По срутен зид безшумно котка лази,
на прага пуст се свие и лежи,
а двора с плочи детството ми пази…
От камък да си, пак ще затъжиш.
Тъга, родена от голяма обич,
не е тъга - любов остава тя
към две липи, към дом и двата гроба,
които ти сънуваш през нощта.
Не плащам данък на сълзливи чувства -
на роден край гласа ме позова,
а капналите сълзи тук на пруста,
са обич и неказани слова.
ГРАД ЕЛЕНА
Елена - същинска сестра на Копривщица,
под стряхата синя на моя Балкан;
Елена, родена от много легенди;
Елена - железен светилник кован.
На две разделена, на две дори от реката,
в гърдите стаила двояка душа,
ти в робските нощи запали кандило,
но в тебе роден бе Йорданчо паша.
Ти с вятър бунтовен поведе Брадата,
в Заверата свята изпрати го ти,
но в същата вечер за тъмен предател
отключи потайно ковани врати.
Елена на оня намръщен писател
и лют сатирик…
Елена на Мина със две очи нежни,
за Яворов грели до сетния миг.
Елена със къщи - политнали птици,
стаили дълбоки човешки съдби.
Елена сегашна - красавице горда,
от ревност ли стара Елена уби?
От люлката още си ти раздвоена -
градче за проклятие и за поклон;
Елена - градче на Кисьовци
и на Брадите, на смелия българин Иларион!
ПОДПРАВКИ ОТ СЕЛО
Не си далеч от мен, а в мене
и съм щастлив, че всеки миг
в апартамент, сред скъпа мебел,
аз чувам твоя топъл вик.
От радиатора нахлува
във всяка стая топлина,
а в мен огнището изплува
със пън до черната стена.
На печката три плочи греят
и врат три тенджери на тях,
а чувам боб как в гърне пее,
как ври в бакрачето ошав.
Една вълшебна есен рони
листа от малкия екран,
аз под грейналите клони
вървя към моя стар Балкан.
Вървя към село, за да взема
в похлупци сол, босилек свеж,
с кратунка в стубела да гребна,
да мина през гора във скреж…
Че няма вкус живота днешен
без тия селски чудеса.
Наричайте ме прост и грешен -
не са тъй прости те, не са!
БАЛКАНДЖИИ
На художника проф. Никола Николов
Бог не ви даде земя плодородна -
Той с дух надари ви и с мисъл свободна,
с мишци корави, с души милостиви,
с жени-чародейки, стан гъвкав извили,
къщовници, майки и верни съпруги.
Балкан ги е раждал - какви да са други!
Душите им чисти - скреж, бляснал в букака,
сърдечно те срещат и друг гост очакват.
И уж са се сврели в гори тилилейски,
а могат да спорят по теми библейски.
И „Шумки от габър” на Хайтов са чели,
и знаят кои са Макбет и Офелия.
На Странджата помнят речта вдъхновена,
попила в душите от селската сцена.
А понякога свирят на своите внуци
с кавали, с гъдулки и прости дудуци.
Във къщи столетни с чардаци открити,
опити от здравец, те спят под звездите,
а чухалче в мрака с глас тъжен подвиква,
подхълцва поточе, шепти трепетлика…
Не, кътче по-дивно от туй аз не зная,
от Бог сътворено, подобно на Рая…
Те с болка в сърцето напущат Балкана,
но в тях той е вечно кървящата рана.
Където да бъдат, каквото да струват,
Балкана-бащица в съня си сънуват,
дъбравите златни, стоте манастира,
обвити в легенда, дъха дето спира…
Земляци-планинци, пред вас коленича -
дано поне малко, на вас да приличам!
УЛУЛИЦА
В тъмни нощи скръбна горска птица
с глас, дошъл от бездните на ада,
търси рожба и безмерно страда -
майка птица - клета улулица…
ЕСЕННА РИСУНКА
Ден есенен като жълтица,
на паяжина окачена,
виси. Под старата черница
грей моравата хризантема.
Трева с рогца жълт лист надига,
врабец от храст изшумоли,
петел на плет изкукурига.
Дими Балкана от мъгли.
Баирите са мед кована.
Реките са огледала.
Бял облак във вира остана,
на дъното, прострял крила.
ПРОЩАВАНЕ С МОЕТО ВРЕМЕ
В памет на Георги Георгиев - Гец
Няма ги вече мойте земляци -
под кръст на Лъчката отдавна лежат.
Молитви им шепнат канадски тополи
и свещи им пали минзухар жълт.
В селото мяркат се хора, но чужди.
С тях нито залък, ни глътка върви.
В двора черковен разхождат се крави;
храмът е рухнал. Сърцето кърви…
А някога тука, във църквата стара,
изпълнена с мирис на здравец и хлад,
духът ми, понесен от ангелска песен,
отлиташе леко към свят непознат…
Духът беше тука на почит голяма,
а селската сцена - магия за нас.
На нея видяхме за пръв път Огнянов;
на Гец тук звучал е могъщият глас.
И тръгвам аз бавно към другото село -
на мъртвите, дето живеят във мен…
И с болка разбирам, че моето време,
е мъртво - зарито под кръст и фенер.
СЕЛСКО ГРОБИЩЕ
На Олег Недялков
Тук няма смях, нито гълчава -
реката само ромоли.
Край гробището влак минава,
а ние минем ли - боли.
Тук вкоренени са предците
завинаги - во век-веков.
С глас трепетликов мъртъвците
нашепват ни със странен зов,
пречистват ни от суетата
и тръгваме оттук добри.
Трептят във мрака кандилцата,
духът ни да се озари.
Не, няма кътче на земята,
по-свидно то да е за нас,
от гробището на Лъчката,
от трепетликовия глас.
И тука ние в ден незнаен
ще легнем под камбанен звън…
Дано наш внук свещица палне
над непробудния ни сън
и в името ни на гранита,
той своето да прочете…
Духът ни в този миг отлита,
обезсмъртен в едно дете.
СМЪРТТА НА ГЪДУЛАРЯ
В памет на Христо Търсанков
Видял я в миг - озъбена, с косата…
Не, този път тя няма да отстъпи!
Вода донесъл, влял вода в бакъра -
все някой след смъртта ще го изкъпе!
От раклата извадил чисти дрехи,
паница жито сложил на тепсия,
свещи, тамян, пари и не пропуснал
шише със жълта сливова ракия.
Във кухнята на одърчето легнал,
отключил в миг сърцето си и ето -
видял се млад, чул смях, свирня и песни
и с тях духът му литнал към небето…
Останалото вече е познато,
но не съвсем. Тук нещо друго става -
покойникът бил гъдулар и още
добро умеел щедро да раздава.
Обичало го мало и голямо;
и жално била селската камбана…
Учителят на гроба тъй говорил,
че помрачнял, заплакал чак Балкана.
Но имал гъдуларя и приятел,
от хора и от слово да отбира;
и стих за него той такъв написал,
от който мъка и любов извират.
И старецът останал жив във него -
да крачи с добрините и с гъдулка
през времето, през тъмните ни нощи -
една вълшебна, мъничка светулка.
СВЕТУЛКИ
С фенерчета, вградени във телцата,
те в летни нощи славят светлината.
А може би това да е спектакъл
или пък - техен митинг против мрака…
