Иван Енчев

Няма нищо по-сигурно от бавното самоубийство на таланта. Нелепо е, но си е жива истина. Нашето съвременно ежедневие ни предлага безброй много примери на повсеместно похабяване на творческите възможности на немалко български творци: писатели, художници, композитори, режисьори, музиканти, актьори. За истинските творци става дума, не за набедените, не за самозванците.

По-конкретно?

Накратко казано, дамоклевият меч на общественото и най-вече на държавното безразличие към съдбата на литературата и изкуството виси над главите на всички български творци на художествени ценности.

Нека да се спрем само при нашего брата писателя. При човека, който всекидневно е длъжен да борави с думи и понятия, разкриващи безкрайните нюанси на човешката психика и поведение.

Трижди уви!

Никой не е светец в родния си град. Най-малко българският писател. Особено сега, в наше време, когато цялата ни държавица е заприличала на древен римски град, оглозган до кости и опоскан до просешка тояга от вероломното нашествие на свирепи варварщини. /Не става дума само за новата пандемия, връхлетяла целия свят/. Кой да замилее за творческите въжделения на писателя? Кой да се загрижи за неговата нелепа съдба? Кой да посегне към неговите книги?

Ето го и парадоксът! Едва ли някога у нас са се издавали толкова много книги. Едва ли някога у нас е имало такава инфлация на ценности, ефектно маскирана с всевъзможни шарении и женски голотии, гъделичкащи само първосигнални вкусове.

И се редят на уличните сергии какви ли не заглавия. Какви ли не пошлости, претендиращи за литературно четиво и безсмъртие, които се кипрят кокетно пред пазарното око на читателя. Пък той…

Къде е тук парадоксът ли?

От една страна, имаме много нови книги от всякакви автори, включително и български. От друга страна, на широкия пазар се предлагат предимно преводни заглавия. Българските книги /с малки изключения на тенденционно адмириран кръг автори/ или въобще не се приемат от повечето търговци /жалко, че не можем да ги наречем книжари/, или се правят унизителни уговорки с писателя.

И още нещо.

Днес повечето български автори трябва сами да си осигуряват средства за издаването на техните книги. Ако към това прибавим и неизгодните ценоразписи на издателско-печатарските услуги, ще стигнем и до високите цени на книгите, които ги правят непривлекателни за купувачите.

И още. Сериозният български писател не бърза да снижи своя личен критерий за художествените ценности, за да се нагоди на пазарния вкус към еротико-психо-садистичните писания, които днес заливат нашенския книжен пазар.

В противовес на това писателско „надуване” издателите гонят финансовите си интереси и издават предимно преводно или съвременно бандитско-порнографско четиво, което дори и да е калпаво, в повечето случаи намира купувачи.

Въпрос на вкус.

Там е бедата, я! Получава се един затворен кръг. Масовият читател и издателят се съюзяват и правят йезуитски подбив на сериозния български писател. И го насаждат на пачи яйца. Хем да му се пише, хем да не бива да го прави. Хем да му се издава ново произведение, хем да не вижда смисъл в отпечатването на своя книга, защото тя ще легне на рафтовете и сергиите по улиците рамо до рамо с най-пошли вулгарни писания.

И писателят спира да пише. От мързел ли го прави? От безсилие ли творческо? От насилие ли някакво? От цензура ли? От що ли?..

Може бе от мъка и от невъзможност да твори. Може би от прекомерно самоуважение. Може би от възмущение и бунт срещу съвременните порядки, които сриват истинския интерес към проявите на духовното възвисяване. Може би от неумение да се провира между естетическите си принципи и пазарните механизми на бездуховността и вълчите капани на всекидневните жизнено фатални нужди и потребности.

Днес се предпочитат предимно грубо практическите възможности на хората. Писателят е от друга направа. Неговата сила не е в лактите и мускулните влакна, а в мозъчните фибри, в най-фините психоаналитични съждения и идеалистични съпреживявания.

И тъй погива писателят! Работи нещо, за да припечелва оскъдния си залък. Човекът у него се мъчи да преживява някак си, ала писателят умира ден подир ден. Творецът загива бавно и мъчително.

Примирява се! Вместо да защитава чистотата на родния език срещу вероломното нашествие на словесните чуждици; вместо да отстоява българщината срещу агресивните западни „либерални ценности” на привнесени критерии за художествена литература; вместо да утвърждава традиционния православен морал на обществото; вместо да се бори срещу потъпкването на „всичко българско и родно”, както ни е завещал патриархът на българската литература Иван Вазов. Как да не се примирява, когато държавата и обществото не го зачитат?!

Тъкмо в това е трагедията! Днес българският писател е осъден от съда на безразличието да изтърпява една незаслужена присъда.

Но той е по природа оптимист. Вярва, че все някога ще срине стените на своя затвор и ще зарадва взора на обществото, както пролетна лястовица след върли снегове и ледове.

Боже, още колко години ще продължава тази свирепа и дълга духовна зима?