интервю на Татяна Любенова

Разговор с Вера Стефанова по повод издаване на първата и книга “Безсънно небе”

(„Написано на кирилица”, Татяна Любенова, изд. „Северно ехо”- Плевен, 2018 г.)

Вера Стефанова живее и работи в Плевен вече 40 години. Плевенчани я познават като един от сериозните и талантливи журналисти. Нейното присъствие в културния живот на града ни е много осезателно. Тя е “Заслужил гражданин на Плевен”. Неотдавна Вера Стефанова представи в Плевен първата си книга с поезия “Безсънно небе”.

- Откъде тръгва Вера Стефанова към словото и поезията?

- Родното ми село е Паскалевец, близо до Велико Търново. Много колоритно, много българско село, към което аз и днес изпитвам сърдечна привързаност. Там е началото на пътя ми. Там звездите ми се струваха най-едри, небето най-синьо и безкрайно. Там, където свършваха селските къщи и един прашен селски път, започваше ливадата, осеяна с билки и треви, през които вървях като в приказка.

Приказка, в която и досега живея и която съхраних в цикъла “Въздишки по родната стряха” в моята поетична книга “Безсънно небе”. Там имаше една училищна камбана, която ни призоваваше сутрин към света на светлината и знанието.

Към това начало трябва да прибавя и прекрасните народни песни, които майка ми пееше - много красиви и съдържателни, и често пъти тъжни народни песни.

Заслушвах се не само в нейния великолепен глас, но и във великолепието на думите, толкова истински, толкова изстрадани и пренесени от душата на народа в песните, има много мъдрост, много дълбочина, много светлина.

Така още преди да се науча да чета и пиша, аз вече изпитвах почит към българските думи, към българската реч, към българския език.

- И стана така, че свърза живота си завинаги с тях…

- Наистина. След като завърших българска филология в СУ “Климент Охридски”- София, пет години бях учителка по български език и литература в гр. Тръстеник.

Срещнах чудесни колеги, имах прекрасни ученици. Щастлива бях да им предам любовта си към българската литература и език, към световната литературна мисъл.

Младите хора трябва да познават поетите и писателите и на България, и на света. Ако това им липсва, все си мисля, че нещо в техните души ще остане завинаги празно.

Трябва да умеем да носим в себе си поезията. За мен тя е едно спасение, тя е оня бряг, на който стъпвам, за да се почувствам свободна и пълноценна, тоест независима.

- Защо тръгна към журналистиката?

- Обичах да пиша. Винаги съм казвала, че журналистиката е животознание. Журналистът има шанса и късмета да опознава живота във всичките му нюанси.

Вероятно това ме доведе до някогашния окръжен вестник “Септемврийска победа”, където всъщност, след като той стана частен  с новото име “Посоки”, аз изкарах целия си трудов стаж. Близо 30 години.

След раздялата си с “Посоки” вече десет години съм секретар на Дружеството на журналистите в Плевен. И тази работа ми донесе много хубави и неочаквани моменти. Един от тях е контактът с младите хора. Те са напористи, самонадеяни, понякога мислят, че знаят повече и това е присъщо на младостта.

Но всеки има свое лице и излъчване. Общуването с тях и възможността аз да им дам нещо от себе си, но и да получа, ми носи невероятно удовлетворение. Така че общо 40 години аз съм свързана с журналистическата професия.

В “Септемврийска победа” бях отначало литературен сътрудник, а след това завеждащ-отдел “Литература, изкуство и култура”. Това беше шанс за мен, защото можех да пиша за неща, които не само обичам, но и добре познавам.

Имах шанса да се срещна с много големи имена, хора, които са по върховете на нашата българска съвременна литература. Някога бях редактор и на литературното приложение “Вит”. Много творчески портрети, театрални и литературни рецензии съм написала. Всяко нещо трябва да го познаваш в детайли и достатъчно добре.

- Ти работиш и сега с млади автори, които издават книги, като литературен редактор…

- Редактор съм на книгите на много плевенски поети, които вече са имена не само в плевенската литературна среда, а и на национално ниво. Всъщност аз и 12 години бях художествен ръководител на литературния кръг “Пулс”.

Това не беше затворена лаборатория, където аз да обявявам на академичен стил какво означава да римуваш или какво е отворен финал на едно стихотворение.

Там ние споделяхме, то беше едно духовно и творческо общуване. И, дано не прозвучи нескромно, но “Пулс” беше школа за поезия в най-добрия смисъл на думата.

- Ти живееш вече 40 години в Плевен. Кажи ни нещо за семейството си.

- Ние сме като всяко българско семейство. Имам съпруг, двама синове, които вече имат свои семейства. И две чаровни внучки. Моите най-близки хора не се занимават с литература. Синовете са инженери, съпругът ми беше учител по електроника, снахите - едната икономист, другата също инженер.

Но мисля, че всеки от тях има сетива за поезията и литературата. А с най-ясни и свежи сетива са внучките. Моите разговори с тях започнаха в най-ранното им детство. Децата имат красива фантазия, богато въображение.

Вярвам, че прераждането е продължение на кръвта и си мисля, че аз ще се продължа в моите внучки. Защото те по моя начин обичат красивото, обичат хубавите думи.

Понякога ми казват: “Бабо, хайде да си играем на рими.” Правят по детски римите, но с много точен усет за мелодиката и за музиката. Красивите им видения, детски и уж наивни, но много мъдри разсъждения за живота, отвориха душата ми, за да напиша цял цикъл стихотворения.

- Защо толкова късно реши да издадеш книга с поезия? Стиховете  в нея са страхотни…

- Мисля, че бях в пети клас, когато написах първото си съвсем несръчно стихотворение. Продължих в гимназията, не спрях и след това. Но стиховете останаха затворени в една синя тетрадка.

После ме увлече журналистиката. Но причини, разбира се, има. Аз съм изключително взискателна към себе си. Все ми се струваше, че стиховете ми не са достатъчно добри и не си заслужава с тях да се явявам пред хората, защото те ме познаваха все пак като един добър журналист. А и много ценяха и уважаваха присъствието ми в културния живот на града.

Реших, че ще покажа стиховете си, когато съм напълно уверена, че си струва. Другата причина е духовният вакуум, в който попаднах след излизането ми от “Посоки”. Липсваше ми динамиката на професията. И тогава се обърнах към вътрешното си Аз.

Другото мое Аз се оказа поезията - една нереализирана, неизвървяна докрай пътека. Реших да се върна на тази пътека, колкото мога да вървя по нея. Вървейки по нея, си задавам много трудни и тревожни въпроси, които често нямат отговор.

Но аз продължавам да живея с надеждата, че стиховете ми ще направят хората по-добри. Това, което искам за себе си е да съм здрава, това пожелавам и на всички хора, които обичам и които ме обичат.

Човек трябва да има нагласата да носи красотата, човещината, едно Слънце в себе си. Иначе не може да се живее.