Татяна Любенова

На разтворена книга
прилича животът ми,
но аз не бързам
да стигна до последния лист.
Вървя по брега
и залеза моля
да ми отпусне време
за моя ненаписан послепис.

Така звучи мотото на книгата “Есенни брегове” на Вера Стефанова. Поетесата я е посветила на своите внучки Виктория и Кристина.

И в това има нещо много знаменателно. Защото словото като магия ще свърже две различни поколения, едното от които е продължител на пътя.

Четири цикъла стихове са включени в книгата и всеки от тях е белязан с едно малко въведение, написано от самата поетеса: “Обратният път”, “Под лозницата на звездите”, “Гара за двама”, “Ескизи в бяло”.

Финалът на тази книга са написаните по необичаен начин биографични бележки, с наслов “Събирам думи”. Към всеки от циклите с поезия са прибавени рисунки на Анри Матис, които по един особен начин ни въвеждат, заедно с думите, в света на поетичното.

“Обратният път”, така е озаглавен първият цикъл в книгата на Вера Стефанова. Но в това заглавие са закодирани много неща - във всеки случай не край, и не финал на живота, а едно връщане, дълбоко и необходимо, “към родния дом, към вълшебния свят на детството, към оня къс земя, която помни стъпките ни и ни чака, за да ни даде от своята топлина и сила”. Към изначалието. Иначе няма да бъде осъществена тъкмо онази връзка между двете поколения.

А писаното слово остава. И особено поетичното слово. И така - Вера Стефанова ни повежда по ивицата на своите есенни брегове, съхранили в себе си красотата и светлината на един извървян път и обещаващи ново докосване до животворните сокове на Времето.

Тези сокове ни пречистват, изпълват ни с енергия, доброта и мъдрост и ни позволяват да продължим напред. Дълбока и неоспорима е вярата на поетесата, че човешкото прераждане е в продължението на кръвта.

Чрез своите стихове и живот Вера е част от тази кръвна верига на Времето, една необходима връзка между предците, децата и внуците. Тя върви по своите “есенни брегове” и вярва, че нещо и от нея ще пребъде във Времето чрез личностите на внучките.

В този цикъл е и стихотворението “Прераждане”, посветено тъкмо на Виктория и Кристина. Впечатляващо е и стихотворението “Другата в мен”. То е един истински автопортрет на поетесата, изразява нейната същност, а може би и не само нейната. “Отива си лятото”, “Есенно”, “Сълза на птица”, “Моята роля”…

Всички стихотворения от този цикъл ни разкриват личността на поетесата и човека Вера Стефанова. Докосваме се до нейната мъдрост и тъга, но и до нейната надежда и вяра, че ще изпълни докрая своята “сънувана роля”, че залезът ще и отпусне време за нейните “ненаписани послеписи”, че след нея ще останат “думи, в които съм скътала дъх от усмивка и от сълза”. Вървим през “Есенни брегове”, за да стигнем до “Гара за двама”.

Цикъл, който със заглавието си ни напомня за един руски филм и за невероятната сила на истинската любов.

Дванайсетте стихотворения в този раздел са посветени тъкмо на това велико и необяснимо чувство, без което хората не биха били хора. Дълбоко философски гледа на любовта Вера Стефанова. Не едностранчиво, а с много нюанси и цветове.

Това виждаме и чувстваме, когато четем посветеното на Лора Каравелова стихотворение “Защо ли?”, когато потъваме в експресията на “Танц под дъжда”, когато попиваме мъдростта в “Неизбежност” или в “Няма шега”, когато се потопяваме в романтиката на спомена - в диптихът “Романтично”, когато се докосваме до прозрението за “последния прашен вагон”, с който си отива любовта, когато прозата на всекидневието ни изтръгва от полета на душата в “Прозаично”, “Жена в стаята”, “Под зеления кестен”, докато ни върне отново при младостта - в “На свечеряване” и “Няма шега”.

Колко неустоима е младостта и колко са съдбоносни срещите в нея! За да стигнем до последния цикъл на книгата “Ескизи в бяло”. Белият цвят е цвят на чистотата и добротворството.

Така смята Вера Стефанова и затова избира такова име на този последен цикъл поезия в книгата. Бялото е светлина - “с отворени очи за нея” си тръгват поетите; тя струи от надеждата в “Бялата лястовица”, възкръснала в съня на художника; тя иде от танца на “Нестинарка”-та, чиято “душа говори с Бога”, светлее с бялата риза на един юначен българин; излъчва се от “Вечерен сняг” и от душата на поетесата, готова да даде хляб на случаен пътник, да преброди полето, да достигне “на безкрайното края”; усещаме я как се завръща като мечта със зеленото - “Пейзаж в зелено”, как се излъчва от забравената в клоните ябълка, от връхчетата на тревите, на които се обляга бакърения залез (”Тревите”); от белите преспи, сред които върви поетесата “обгърната в шал от далечни видения” (”Зимна приказка”), пренасяйки “сребърния сърп”, с който да пожъне първия сноп, а със зърната му да нахрани “самотни птици и деца, останали без дом”. За да стигнем до финала на тази книга - “Очакване”, в който звучи целият поетичен оркестър от чувства и внушения. И увереността, че:

…горе,
окачен на златния сърп на луната,
светлее
на моето тайно очакване ключа,
че на разсъмване,
в нежните гънки на утрото
нещо хубаво ще се случи.

Нещо хубаво се случи в литературния живот на Плевен. Роди се една книга с истинска поезия, която ни зарежда със светлина и надежда. За нея трябва да благодарим на поетесата Вера Стефанова.

(„Написано кирилица”, 2018 г., изд. „Северно ехо”)