Александър Гочев

Заглавието е свързано с практическата интерпретация на термина демокрация от страна на Колективния Запад, който включва страните от Западна Европа и САЩ. Качествено идеята за демократична държава е ясна - става въпрос за власт на народа реализирана от функционери, които се определят чрез свободни избори от гражданите на всяка страна и  стават изразители и даже реализатори на желанията на нейните поданици (на народа).

Наблюденията показват, обаче, че тази обща формулировка се избягва като непрактична в най-различни ситуации от многоликата дейност на хората,  в които ситуации се налага да се вземат конкретни решения.

Тук на помощ идва Колективният Запад, който предлага изпитани от него правила и критерии за това как се осъществява  т. нар. демокрация на практика, във всекидневния живот на народа, във всички негови дейности, включително външно-политическото му поведение.

Нарушаването на коe и  да е правило може да стане причина дадена държава да бъде обявена за недемократична, за което се плаща и съответна цена определяна според ситуацията.

По отношение на външната политика на дадена държава “ситуацията” е пределно ясна  т.е. опростена: съответната държава се обявява за демократична (или че не е заплаха за демокрацията), ако е военен съюзник на Колективния Запад или ако е негов сателит.

Политическата клетва за вярност облекчава неимоверно  изпълнението на останалите критерии за наличие на демокрация, които обикновено се обединяват под заглавието “Демократични ценности”.

Думата “ценност” вероятно не е случайна, намеквайки и за цената, която се налага да се плаща при тяхното пренебрегване. Спектърът на тези ценности днес е изключително детайлно разработен, обхващайки всяка дейност както на групи от хора така и на всеки индивид, включително мисленето, поведението и разговорите му на семейната кухненска маса.

Тук трябва да се отбележи фундаменталната роля на най-елитната хуманитарна интелигенция на Колективния Запад, която не само разработва списъка на споменатите ценности, но е поела и високата морална отговорност да ги внедри в практиката главно по линията на образованието начиная с детските градини, и чрез медиите, давайки главните направления за правилни демократични действия, мислене, писане и говорене. Социалните интернет мрежи, под пълен контрол за целта, довършват цялостната картинка.

В цялата тази дейност на хуманитарния елит няма нищо оригинално. За да сме наясно с коя и да е сегашна или предишна геополитическа концепция, според Ноам Чомски, трябва да сме наясно с нейните два аспекта, официален и реален. Реалния аспект той  илюстрира чрез максима от древногръцкия Тукидит: “Силните правят каквото си искат, а слабите страдат както се полага”.

За реализиране на официалния аспект всяка мощна държава има остра нужда от специалисти и апологети, чиято задача е да показват и доказват, че каквото и да правят силните, то то е благородно и справедливо и, че ако слабите страдат, то те сами са си виновни за това. Тези специалисти на запад са известни под името интелектуалци, които, с много малко изключения, изпълняват тази си задача с умение и с чувство за лична праведност.

Официалният аспект на днешната геополитическа концепция за Демократични ценности и по-специално нейният агресивен характер, отново според Чомски (The Essential Chomsky,2008, p. 300), може да се проследи назад във времето до 24 март 1999, когато НАТО бомбардира Сърбия.

По този случай Тони Блеър, тогава министър- председател на Велокобритания,  заявява, че Новата генерация “тегли черта на пясъка” обявявайки война за “ценности” за “нов интернационализъм, който повече не може да толерира брутална репресия на една етническа група над друга” и, че тези отговорни за такъв род престъпления “няма къде да се укриват”.

Така НАТО инициира първата в историята на човечеството война “в името на принципи и ценности”. Вацлав Хавел тогава декларира “края на националната държава (nation-state)”, че тя не може да се счита за кулминация в историята на която и да е отделна нация, за висша ценност…, “че човешките същества са по-важни от държавата”.

В редакционна статия на Foreign Affairs учен юрист, с изтъкнат принос в областта на защитата на правата на човека, обяснява, че “просветените държави” (enlightened states), освободени най-сетне от букаите на “ограничаващи стари правила” и архаични концепции за световен ред, вече могат да използуват сила, когато  “вярват, че е справедливо” според “модерния смисъл за справедливост” в името на най-благородна цел, толкова очевидна, че не се нуждае от доказателства. Боб Дейвис синтезира новата доктрина във Wall Street Journal по следния начин: “Тирани, внимавайте!”.

Думата “агресивност” в заглавието е и пряко следствие от днешното агресивно налагане на демократичните ценности по всевъзможни линии: юридическа (чрез постоянно увеличаващ се спектър от закони за криминализиране на “неприемливо” социалното поведение); чрез наказания по месторабота, включително уволнения; чрез остракизъм и морален тормоз на индивида от страна на обществени групи за неправилно поведение и мислене,  демонстрирано, например, с  тираничен разгул в социалните мрежи.

Медиите се занимават главно с по- и най-изтъкнати персони, позволили си да имат мнения и действия, алтернативни на “единствено правилните”.  На улично ниво, например  в САЩ, са заимствани методите на китайските хунвейбини от времето на фамозната културна революция: тълпи привърженици на Black Lives Matter и Antifa хорово заклеймяват пешеходци и клиенти на ресторанти, карайки ги да коленичат и да се извиняват, че са бели.

Тази агресивност е и причината да се говори за неолиберален политически екстремизъм, издигнат вече в ранг на религия, което обяснява, например, неминуемата конфронтация с ислямския религиозен екстремизъм и тероризъм във Франция. Ясно е, че там не става въпрос за конфликт с християнската религия, чието влияние във Франция е неголямо и постоянно намаляващо.

Екстремизъм, предизвикан от ненакърнимата свобода на словото по закон, включително неотменимата свобода да нараняваш чрез словото  чувствата (религиозни в случая) на други граждани  на същата държава. Ето и формулата за взривна смес: есктремизъм срещу екстремизъм.

Знае се от древни времена кога човек е готов да жертва живота си: при защита на семейството си, при защита на родината си, на честта си и на религията си. Остава, според Марк Твен, да имаме малко здравомислие кога и как да се ползуваме от “свободите си”. Още, елементарно Уотсън, реализирането на абсолютна свобода на даден индивид в кое и да е общество автоматично означава абсолютно сигурно ограничаване свободата на друг индивид.

Идиотизмът се вижда с просто око. Резултатът е, че след  прилагането на Демократичната ценностна система в практиката става безсмислено да се говори даже за пародия на демокрация.

А самата демокрация е отдавна заменена от днешния Неолиберален тоталитаризъм, предречен още от Александър Зиновиев в неговата книга “Третата Световна”  под името Демократичен тоталитаризъм (по ваше желание може и Тоталитарна демокрация). За каквато и да е алтернатива на неолибералното мнение не може и дума да става като с нарушителите еретици  се действа най-безкомпромисно с методи в пряка зависимост от тяхната социална позиция.

Всякакви сантименти - настрана. Клади за хора още няма, но може да се започне с книги. Например, Grace Lavery, професор от Бъркли, насърчава нейни последователи да открадват книгата на Abigail Shrier “Необратима вреда: трансгендерната мания съблазнява дъщерите ни” и да я изгарят на клада. Авторът на книгата, Абигайл, знае от личен опит за какви необратими физиологични промени става въпрос.

На практика детайлно разработената система “Демократични ценности” служи като критерий за лигитимност, за отфилтриране на достойни от недостойни кандидати за присъединяване към реала на Колективния Запад и, в частност, към Европейския съюз (с безценното право да се наричаш Европейска държава, а всеки съответен гражданин - Европеец).

Накратко, ето я новата идея: ако искате да се наричате Европеец, вземете приемния изпит пред нас и готово. За сравнение само, никога по-рано за присъединяването към някакъв съюз между европейски страни не е повдиган критерият за легитимност, считан  автоматично за удовлетворен. Неимоверна архаика.

За изненада на някои, нововъведението не се оказва особено практично. Даже циментирано като политически съюз (Европейски съюз) то показва сериозни проблеми с прокрустовото ложе на постоянно еволюиращите Европейски ценности, лягането в което изисква безмилостното отсичане на всевъзможни неприемливи национални “израстъци”.

Полша и Унгария като перманентни примери тука, а също и България с неподписването на Истанбулската конвенция. Да не говорим за Великобритания, която напусна ЕС, засега все още странно считана за Европейска държава.

Тъй като днешните Европейски ценности имат предимно идеологически характер, става вече много съмнително, че ще издържат конкуренцията на днешните неизбежни икономически и етнически проблеми, особено изострени от вирусната епидемия.

Все пак, не трябва да се забравя, че що се отнася до бъдещето, факторът технологически напредък (или технологическа изостаналост) може да се придвижи на решаваща първа позиция, оставяйки хуманитарно-политически съображения на втори план.

В този аспект едва ли може да се очакват неизбежните техно-икономически конфронтации да достигнат нивото на днешните едва ли не циркаджийски каскади на биполярния идеологическия фронт, илюстрирани най-добре и мащабно с днешната американо-европейска русофрения като последен и краен стадий на русофобията.

А трагикомедията е там, че не става въпрос за хумор и сатира, а за Realpolitiк по отношение на Русия. Най-ярки и даже фантастични примери в този аспект ни се сервират ежедневно от вездесъщите Западни медии отразяващи правоверно и най-малки нюанси в кампанията на Джо Байдън и Тръмп в Щатите, явно и неявно дирижирани от Путин.

Едно обяснение за доминиращата роля на информационната война днес е свързано с реализацията, че локални военни конфликти в последните години (Ирак, Либия, Сирия, Индия-Пакистан, и др.) не доведоха до решения, изгодни за коя и да е страна в конфликта. По простата причина, че проблемите на нашия вече глобален свят не могат да се решат с локални класически войни. А за печеливш изход от една глобална война днес не сме чували даже да се говори.

С една дума, да благодарим на Бога за наличието на атомни бомби и, най-парадоксално, на военните, които са единствено наясно какво значи война и особено ядрена война. (Нищо чудно, ако  куфарчето за “пускане” на бомбата работи само с два ключа, единият от които е перманентно в Генералния щаб).

Още, става безкрайно ясно, че най-обикновената възможност да се остави всяка държава да си живее така, както народът и иска, а не както иска някой друг, би довело до много по-хармонично съжителство с други държави, ако се спазва елементарното правило, което всеки спазва в личния си живот: гостите трябва да се държат като гости, а не да назидават домакините какво трябва да правят.

Тази възможност, обаче, е направо убийствена за глобалния финансов капитал, който не е в състояние да понася и една единствена Национална държава (държава, която на първо място се грижи за собствените си поданици)  да не говорим за кошмарната картина на световна мозайка от национални държави, всяка със свои и различни условия и искания, например, към властелините на Уолстрийт.

Сега, малко за структурата необходима за реализацията на Демократическите ценности в която и да е държава. На практика става въпрос за контрол на поведението на маси от хора реализирано чрез йерархия от професионални активисти, т.е. платени активисти. Ще се спрем на тази йерархия в посока отгоре надолу заедно с примери.

Хуманитаристи, образование, наука и култура

Професионално на върха на тази йерархия стоят най-висок ранг хуманитаристи,  заемащи академични длъжности в най-престижните Западни университети, които формулират идеологическите основи и съответната технология за реализация на текущите демократични ценности включително на ниво детска градина.

По този начин се избягва възможността за фундаментална критика на тази идеологическа дейност за контрол на масите, чрез спорове на най-високо интелектуално ниво, засягащи фундаментални философски, социални, исторически, етнически и други аспекти на тази дейност.

Такива спорове се обявяват за безсмислени поради нелегитимност на опонентите - липсва им съответният висок академичен ранг. Потенциални опоненти с висок академичен ранг се “оплевяват” навреме още от студентските им години.

На най-ниското “пешеходно” ниво технологията работи със следните главни оръжия: фразеология и абсолютно открита манипулация без спазване на каквито и да са правила за най-елементарно приличие.

Това са оръжията на кохортите на агресивния идиотизъм, за които кохорти всяко изразяване на мнение различно от “единствено правилното” е  сигнал за издаване  на социална и даже физиологическа смъртна присъда. Пример тука са съвсем пресните “мирни” протести на противниците на Доналд Тръмп, трансформирали силно токсичната политическата активност в САЩ  в радиоактивна.

Главните медии, пазители на демократичните ценности, полагат всички усилия да убедят гласоподавателите, че убийства, грабежи и палежи са оправдани, защото тези “отдясно” са чисто и просто нацисти. За разлика, тези от кохортите на радикалната левица, Антифа (от антифашисти) и BLM (Black Lives Matter; Животът на чернокожите е от значение) са само мирни протестиращи, които не се церемонят много-много, защото, например, собствениците на разграбени магазини си имат задължителна застраховка и освен това грабежите и палежите могат да се считат за минимална  предварителна компенсация за изминалите робски години. В такава една обстановка никак не е учудващо, че открито се говори за гражданска война в Щатите. И не само се говори, а и се действа. Например, невъзможно е да си купиш патрони. Изчерпани.

Американските академични институти, обект на завист от колеги от цял свят, са всичко друго, но не и академични. Те са много далеч от това да се считат за бастиони на здрав разум и интелектуални изследвания, източници и разпространители на знание и мъдрост.

Те са превърнати в истински лагери за индоктриниране и активизъм, отфилтрирайки само доминиращата ортодоксална идеология за “Социалната справедливост” като всякакви дисидентски виждания на професори и студенти са заглушавани и преследвани, а самите те  изхвърляни най-безкомпромисно. Университетите не са както преди “безопасно място” за малцинства и другомислещи - те са превърнати в “безопасно място” за заглушаване на всеки и всякакъв дисидентски глас.

Този подход,  ошлайфван в университетите метастазира надолу по интелектуалната “хранителна верига” и се превръща в чисто расистки, например,  изчегъртвайки произведения на “бели мъже”  от учебните програми не само в областта на литературата, но във всички други области на знанието.

Ето някои примери за най-високо интелектуалните постижения на новата идеология за социална и расова справедливост.

Качества като обективност, стремеж за перфектност и индивидуализъм са считани за признаци на расизъм, за “бяло превъзходство” (бял супремацизъм). Идеята за деколонизиране на знанието включва признанието за еквивалентност на системите за познание на различните култури в света с напътствието, че тези системи заслужават по-скоро респект, а не подлагане на скептицизъм и проверка.

Въведението към курса “Деколонизиране на светлината” (Decolonizing Light), предлаган в университета Конкордия в Канада (Concordia University, Canada) съдържа следните твърдения: “Повече от коя и да е друга наука, физиката е област доминирана от белите мъже, демонстрирайки колониален характер и социално неравенство.

Това е строга и обективна наука, откъсната от социалната и геополитическа история. В тази област се репродуцира неравенство, което се вижда от факта, че в нея относителният брой на жени, представители на други раси и местни племена е много малък.”

Инженерните науки са критикувани за тяхната строгост  и “твърдост”, ни повече ни по-малко - фалически патриархален символ в ерекция.

Задаваме си въпроса как би изглеждала на един нищо неподозиращ клиент една “не бяла”, расово коректна и, следователно, недостатъчно точно изчислена електрическа верига с напрежение от 220 волта, че и повече. Или какво точно трябва да си мислим за случая с недостатъчно точно изчислена здравина на един ж.п. мост по който преминава  влак, пълен само с чернокожи или само с бели пътници. Просто питаме.

Не искаме да се задълбаваме по отношение и на медицинските или фармацевтични професии - там се чувстваме малко по-разтревожени чисто и просто като най-обикновени пациенти, които не могат да бъдат сигурни дали са лекувани  от специалисти подбирани по квалификация или по расови или джендърни критерии.

Историята се разглежда не като наука, която се занимава с документирано минало, подлагано на дебат и допълнително прецизиране, а като дейност, която трябва да се занимава с това, което е трябвало да стане или с това, което би могло да стане, а не с това, което е станало.

Деколонизирането на историята е сведено до нейната санитарна обработка и до свободни манипулации и интерпретации. Едно практическо следствие, например, е искането за премахване на паметници на ветераните от Втората световна война поради “липса на диверсифициране и поради расизъм”.

Литературният английски език и, съответно английската граматика, са обявени за расистки поради строгост, които трябва да се заменят от “Черен английски”, език който се говори от черните, заедно със съответния “правопис” и произношение, вече преподавани в университетите.

Американската медицинска асоциация (АМА) обявява расизма за обществена здравна опасност. Един от аспектите, на които се обръща внимание е борба срещу вредите, нанасяни на медицинските изследвания и свързаните с тях технологични иновации от расизма и от други неосъзнати пристрастия.

Тази позиция става причина за подигравки в социалните мрежи от рода: “Необходимо ли е да се явявам на ежегоден тест за расизъм? Има ли вече ваксина срещу него?”; “Не, аз съм съгласен с АМА. Наистина става въпрос за сериозни психични проблеми  на тези, които виждат расизъм навсякъде.”

Трагичната ирония е в това, че Западната цивилизация, почиваща на свободен обмен на идеи, не е способна даже да формулира проблеми, без да бъде подложена на презрение и подигравки. Такава една потискаща атмосфера създадена от идеолози, които слушат само гласове, звучащи в  собствени им глави, силно спъва всякакъв прогрес и застрашава самото съществуване на тази цивилизация поради невъзможност да се развива.

Коментари на ученици  в социалните медии се отличават със следното: всички те са за Джо Байдън да бъде 46-тия президент на САЩ, няма такъв, който да подкрепя Тръмп. На въпроса защо това е така, най-примерен ученик и изявен спортист отговаря чистосърдечно, че в противен случай животът ти ще бъде провален и че няма да бъдеш приет в колеж.

Прескачайки началното и средно образование, ще се спрем на промиването на мозъци в детските градини, припомняйки си феномена еничарство със следното икономическо осъвременяване: издръжката на децата остава задължение на родителите им.

Майки и бащи, които си позволят да имат мнение, различно от неолибералната линия на индоктриниране, се лишават от родителски права и децата им се поверяват на други “правилни родители”. Мащабите, например в Германия,  са вече умопомрачаващи.

Идеологическите основи за индоктриниране на децата в областта на “социалната справедливост”  са дадени от т. нар. Critical Race theory (CRT; Теория на критиката за расите) с предимство пред всичко друго, което се учи от тях. Става дума за нова супер-расова програма, която има за цел радикално да трансформира нашето по рождение расистко общество включая децата.

В рамките на тази програма мечтата на Мартин Лутър Кинг е погребана по простата причина, че расовата идентификация е вече задължителна. В допълнение, белите деца се учат да ненавиждат себе си, а черните да се считат за жертви на обществото.

Точно като религия, тази теория издига субективния опит над обективната реалност, не подлежи на опровержение, престъпно е  да се подлага на каквито и да са фалшификации, и проповядва, че и най-невинен опит за интелектуалното й  прецизиране води до опорочаване и до неминуем разпад.

На езика на човек от улицата тази постановка може да се характеризира с едно изречение: “Не ни пипайте!” И, хипотетично, би привлякла най-законна завист от страна на Джордж Оруел.

Един от първите практически уроци за петгодишните е на тема “Как да стана активист”, съпроводени задължително от “Химн на активиста”, който се пее ежедневно като молитва. Много родители са ужасени от това на какво учат децата им в детската градина, но не смеят да си отварят устата от страх да не бъдат обявени за расисти в обществената игра “Социална справедливост”.

Има и друга оценка на тази образователна активност, която засяга пряко правосъдните органи: горното индоктриниране се свежда на практика до най-безогледно и директно психическо малтретиране на децата, до унищожаване на тяхната вродена невинност, до усукване и пресукване на съзнанието им и до смачкване на техния дух.

Холивуд, както винаги, е на първа линия. Епидемията не е отминала и филмовите Академични  награди  (Оскар). Официализиран е списък с критерии, по които се определя “Най-добрият филм”. Всичко на всичко, четири стандарта с подточки, които засягат етнически, расови, джендърни или инклузивни (включващи) признаци.

Главна поддържаща или значима поддържаща роля трябва да се изпълнява от “цветен” актьор. Не по-малко от една трета от героите на филма трябва да са или гейове, или инвалиди (ако геят е и инвалид точките се удвояват). Преди време се е работело през просото, приблизително, на усещане, без уточнен брой на гейове, инвалиди и лесбийки, а сега всичко си идва на мястото, включая и ръководните позиции. Става ясно, че едни от  най-търсените актьори ще са еднокраки (или едноръки) тъмнокожи хомосексуали.

Сега, ето това е и пример за пост-изкуство. Очакваме с нетърпение джендърно да се осъвременят героите на Джек Лондон, Хемингуей, Фокнър и Селинджър. По отношение на Холдън Колфийлд, например, хич не е ясно кой кого ще спасява в цъфналата ръж.

Медии и социални мрежи

Що се отнася до официалните медии, там индустрията на лъжата е в пълен разцвет на формално и на държавно ниво (БиБиСи, например). В британския случай народът директно плаща за тази привилегия. Друга особеност е, че всякаква по-сериозна предварителна подготовка на общественото мнение е вече изоставена като загуба на време и средства. На общественото мнение направо му се казва какво е единствено възможното мнение.

Ако сравним подготовката на майдана през 2014 в Киев (западни наблюдатели плюс многогодишни кампании за дискредитиране на режима) с опита за цветна революция в Белорусия ще видим пълната липса на подготовка - веднага, на другия ден, изборът на Лукашенко се обявява  на вътрешно, европейско и даже на световно ниво за безапелационно фалшифициран и нелегитимен. И без коментари или съмнения.

Ако сравним скъпата и продължителна британска постановка за отравяне с Новичок на бившия агент Скрипал с аналогичното отравяне на Навални се вижда абсолютната наглост и безцеремонност на процедурите по обвинението във втория случай с тотален отказ да се представят каквито и да било факти и доказателства.

В доброто старо време на студената война случаят Навални би бил квалифициран като недопустим, но чисто руски проблем, в решаването на който никаква друга държава не би направила и опит за намеса.

Президентската надпревара Тръмп-Байдън е друг пример за най-безцеремонни обвинения, без да се представят каквито и да са доказателства на основанието, че обвиненията се огласяват от възможно най-реномирани медии, всички, с изключение на FOX News, безапелационно контролирани от демократите. От друга страна, всяко изявление на действащия президент на САЩ критично за демократите се оказва, че не е никаква новина, за да бъде отразено в медиите - чисто и просто не съществува като събитие.

Бари Уайс (Bari Weiss)  напуска позицията си в Ню Йорк Таймс поради  по-голяма ангажираност на вестника с политически каузи, отколкото с истината. Поради това, че всяка статия, която не поляризира изрично “прогресивни каузи”, се публикува само след като всеки ред в нея е старателно масажиран и договарян.

Защото самият език е деградирал в услуга на идеологията и на постоянно менящ се списък от “правоверни цели”. Трябва да се има предвид, че Уайс заема позиция на центрист и най-остро е критикувала всеки и всичко “по-вдясно”.

Редактори и цензори на социалните платформи Facebook и Twitter надминават себе си в усилията да ликвидират всяка по-сериозна информация и коментари, неизгодни за демократите. На последното заседания на съдебния комитет към американския сенат относно цензура и намеса в изборите от страна на социалните мрежи Facebook и Twitter  са привикани за показания изпълнителните им директори, съответно, Марк Цукерберг и Джак Дорси.

Демократите в този комитет се оплакват, че в двете социални платформи се увеличава дезинформацията, езика на омразата и “погрешното мислене” (”wrongthink,” ) изисквайки повече цензура под маската на предотвратяване на изборни манипулации и екстремизъм.

От своя страна републиканците в комитета са изискали списък (със заплаха по съдебен път) на всички цензурирани личности, за да покажат, че става въпрос предимно за цензуриране на симпатизанти на Републиканската партия.

Дорси признава, че 300,000 коментара в Twitter са белязани като “подвеждащи” само от 27 октомври  т.г. насам, 50 от които на президента Тръмп (Тръмп подвежда гласоподавателите). От своя страна Facebook демонстрира дивашка цензура, изхвърляйки публикации по критерия “милитризиран език” заедно с  ключовите думи “изборни мошеничества” и “изборна дезинформация”.

В резултат от тези сенатски слушания и много вероятно още такива, Twitter и Facebook се изправят пред незавидната задача да цензурират и републиканци, и демократи т.е. предизвиквайки недоволство и от двете страни. Липсата на цензура, по принцип, би довела до същия политически резултат за тях. Толкоз за свободата на словото на социално масово ниво.

В заключение може да се каже, че на тези сенатски слушания и двете партии са представили валидни съображения, но в момента политическата атмосфера е дотолкова радиоактивна, че всякакви дискусии с “врагове” са строго забранени.

Още, тези две социални платформи с право се обвиняват, че са създали политическото “чудовище”, САЩ-2020, страна, в която цивилизовани дебати са заменени с театрални кални борби и в която уважаеми личности се страхуват да дискутират идеи, които не са минали предварителния процес “Проверка на фактите”.

Учени от Massachusetts Institute of Technology в изследване от тази година заключават, че американците доброволно се отказват от способностите си за критично мислене, преотстъпвайки тази дейност на социалните медии

Друг феномен е “Кансел” феноменът, широко разпространен в социалните медии (cancel: заличавам, анулирам, унищожавам, ликвидирам). Обикновено за атакуване се избира известна личност, активна във Facebook или Twitter, най-добре с много последователи, като се подлага на безмилостна и малтретираща критика с цел “анулиране” на този идол или популярна и влиятелна личност в даден аспект.

Инициаторът и/или най-активният нападател увековечава името си с това, че социално е “ликвидирал” жертвата. Феноменът е известен още от времената на Дивия Запад - ликвидаторът си спечелва името, например, “Човекът, който застреля Либерти Валанс” (по едноименния филм с Джими Стюарт. Джон Уейн, и Ли Марвин).

Социалният “размер” на атакуваната личност е относителен, обикновено адекватен на атакуващата тълпа, и може да варира от сравнително дребна риба до акула или кит. Основанието за атака не изисква доказване на сериозна простъпка, достатъчна е само неправилно употребена дума, намек или съмнение за нарушена или съмнение, че потенциално може да бъде нарушена някоя идеологическа мантра на войнстващото ляво.

Джени Морил (Jenny Morrill; UK nostalgia blog World of Crap.) е имала неблагоразумието да изрази косвена поддръжка на Доналд Тръмп в Twitter, отбелязвайки, че по време на гласуването са забелязани някои нередности, факт официално потвърден от американския конгрес. Тази нейна забележка е причината да бъде атакувана като “наци” и “крайно-десен помагач” на Тръмп, със заплахи за блокирането й в Twitter  и с персонални заплахи за физическа разправа.

Разправата е от тълпа индивиди, които колекционират интернет точки с мнения както за зеленчуци, така и по джендър проблеми с абсолютната убеденост, че са ни повече, ни по-малко най-новият “глас на народа”. А тези не като тях могат да вървят по дяволите поради факта, че не споделят най-съкровените им нови идеи от миналия вторник.

Друг пример е Крис Прат (Chris Pratt), звезда от филмите Jurassic World, Guardians of the Galaxy and The Lego Movie franchises, обвинен, че е скрит хомофоб и  поддръжник на Тръмп. Не защото открито е подкрепял Тръмп, а защото не е подкрепил открито Байдън.

Още, обвинен е, че ходи на църква, която е анти-LGBTO (против сексуално по-особените). През 2017 г. той заявява в журнал за мъже, че не се чувства представен от никоя страна в обща дискусия, фокусирана главно на разликата в гледни точки и, че има обща платформа, която не се обсъжда. От ясно по-ясно - Прат е истинско чудовище.

Очаква се във Великобритания мизогинията (омраза или презрение към жени или момичета) да се обяви официално като шесто поред престъпление след расовото, религиозното, срещу инвалиди, срещу сексуална и джендърна ориентация.

След като мизогинията се обяви за престъпление, е само въпрос на време да се криминализира всяка негативна настройка на кой и да е срещу всеки друг. Например, омраза към мъжете. Или, че всички критици на коя и да е малцинствена група, най-свободно дефинирана, могат да бъдат считани за истински престъпници. По закон! Например, критици на веганите или на тези с наднормено тегло. Които две групи вече и пледират за защита чрез нов закон за криминализиране на омразата (hate crime).

Такъв един закон ще бъде нищо друго, освен чиста пародия на справедливост. По простата причина, че дали става въпрос за емоция на омразата решава наблюдателят, а не демонстраторът. Няма значение какво си искал да кажеш или покажеш - това, което единствено има значение е как действието е възприето от другия. Това вече лишава съдебната система от нещо фундаментално - от нейната обективност.

В едно цивилизовано общество хората се осъждат и наказват по съдебен път според това какво са направили, а не според това какво мислят или според това как изразяват мнение или емоции.

Можем да не харесваме, че много от нас са предубедени по отношение  на хора, култури или религии. Но такава една предубеденост си е лична работа и не би трябвало да предизвиква интереса на полицията или криминалното правосъдие. В противен случай става дума за Полиция на мисълта т.е. контрол на вашия мисловен живот.

Пример от Великобритания. Хари Милър, бивш констабъл, публикувал в Twitter коментар, в който поставил под въпрос, че трансджендърните жени са истински жени. Последният е бил посетен от представител на полицията (Humberside Police, January 2019), който го информирал за целта на визитата си: “Аз съм тук да проверя вашето мислене”. И още, уверил го, че не става въпрос за престъпление, но че неговата публикация ще бъде регистрирана като “инцидент на омразата” и че неговата страница в Twitter ще бъде наблюдавана.

Най-коварното последствие от криминализиране на израз на омраза е, че убива всяка дискусия или спор и е враг на свободата на словото. Много често изразено мнение засяга някого, който съвсем спокойно може да реши, че срещу него е извършено престъпление на омразата. Хората вече започват да натрупват опит по този въпрос и предпочитат да не си отварят устата. Което много прилича на крайна цел.

Вместо да следи полицейски мислите и думите на хората т. нар. класическа толерантност изисква свобода за изразяване на всякакви гледни точки. Защо? Защото всеки открит сблъсък на мнения е най-добрата възможност да се образова обществото в борбата му с предразсъдъците.

Вместо заключение

Казват, че за оцеляване в днешните безкомпромисни идеологическо-информационни времена и глобална политико-икономическа-военна турболентност е необходима Държавна Идеология. Въпросът е каква и за какво. Казват, била абсолютно необходима за развитието на държавата. Развитие? Какво развитие? Ами ако не е ясно за какво развитие става дума, може да се приеме най-елементарната, очевидна, чисто практическа и най-важното неизбежна идеология за всяка нация или държава.

Особено що се отнася  до малка държава с постоянно намаляващо население. Става въпрос за очевидната  Идеология за Национално Оцеляване. Става въпрос не за параден, не за политикански, не за театрален, а за най-обикновен здравословен, практичен  и дългосрочен патриотизъм. За да я има Тази земя и да го има Този народ.

И в никакъв случай не става въпрос за изолационизъм в днешния Глобален свят, т.е. не става дума за самоунищожаване,  а за оцеляване. А предимството на тази идеология е, че не е краткосрочна, не е срочна,  а е перманентна.

С чудесното качество, че винаги може да замести коя и да е друга: вносна, високоинтелектуална, високотехнологична, супермодерна и други от какъвто и да е “висок” или “супер” сорт, много подобни и всички много съмнителни. Още, казват, че не било никак лошо една такава Идеология за Национално Оцеляване да се запише и в Конституцията.

Има един критерий, който пояснява защо само част от т. нар. интелектуалци принадлежат към дадена национална интелигенция. Критерият е следният: принадлежност към интелигенцията изисква съответният интелектуалец да бъде най-напред човек на Тази Земя и после човек на Света.

Тази задачка не е по силите на много интелектуалци по простата причина, че нейната трудност е толкова по-голяма, колкото Тази Земя е по-малка. По-конкретно, изисква се суверенно съзнание и безстрашен отказ от лъжливи кумири, преобладаващо вносни.