Никола Ракитин

1.

Ветре буйни, ветре гороломен,
ти, горянино, бъди мой брат.
Ето ме със свят в сърцето спомен,
между свои чужд и непознат.

А как ми е свидно тук за всичко,
как за всичко родно ме боли!
Ех, ти, скръб, ти, онемяла птичко,
сгушена по черните скали!…

Тия схлупени колиби жалки -
не проблясква в грижите звезда.
В извори не плискат се русалки
и кавал не свири след стада.

Кърши се гората и тресе се,
падат клонове, хвърчат листа.
Да оттуша болка на сърце си
ще си викна силом песента.

Прокънти ли като зов далечен,
като жалба ли се залюлей,
ветре волен, ветре бързотечен,
ти, горянино, вред я развей!

2.
Галил ме е на ниви лъхът топъл, пресен.
Била ми е на слога хладна сянка страж.
Приспивала ме е хайдушката ти песен,
о, роден мой Мургаш!

В миражи влюбен, в друми лутах се безбродни.
Сях правда, жънах скръб на бури под гърма.
Видях, опивах се от хубости природни
из нашата земя.

Но кът остана свиден на сърце ми:
сред ниви кът самотен с дъбове големи,
де някога и аз

ще легна при дедите вечен сън заспали
и де ще бдиш над мен и в пек, и в дъжд, и в хали,
о, роден мой Мургаш!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 3, бр. 87, 1 ноември 1930 г.