ВСЕ КЪМ ТЕБ ВЪРВЯ
ПОКЛОН
Очите на мъртвите не знаят…
Очите на мъртвите не питат:
какво е слънцето,
какви са птиците,
звездите…
Нищо друго тъй не натъжава!
Ние искаме да ги познаваме.
Гледаме
и ги търсиме…
Те толкова далече са останали!
В камък със звезда,
в трева,
в една манерка
във музея,
и в една лула -
живее светлата им памет!..
Живее
в нашето мълчание,
в нашата мечта!..
Нищо друго тъй не натъжава.
Нищо друго тъй не вдъхновява!..
СПОМЕН
Гледам озарените дворове…
Слушам заечалата земя…
И неусетно ме люлее
нейде отдалече моето село.
В него бели лазарки играят.
В него бистро бликнала вода тече.
Мама бели пролетно платно.
Мама пролетно сукно снове,
вдява нишки пъстроцветни,
празничните ризи ни тъче…
Пламъци на вечерни огньове,
вечери на пеени хора -
буйно екнат,
отечават в моята душа…
Родни пролети!
От черниците ви пискуни си правя.
От баирите ви южни
нося дъхави цветя.
Нося птици,
клони и лъчи далечни…
А пред мама лазарките ви играят.
А пред мама бистрата вода тече…
РОДНО ПОЛЕ
Потъвам в твоята земя…
От корени на планини,
на камъни,
бразди
и реки,
за да усетя -
как ще се роди сърцето ми.
Да видя -
как лицето ми ще се извае.
Да чуя -
как ще ме повика
гласът на моята Родина
със звуците на дълбината ти недостижима,
със вятъра на ширината ти необозрима,
със ехото на висината ти непокорима.
Приветливо и неповторимо -
поле на детството,
навеки живо
и любимо!
През целия си земен път,
от теб отдалечен,
все към теб вървя
и те достигам!
1974
