Таньо Клисуров

Да пишеш отзив за приятел е трудно. Могат да те обвинят в пристрастие. А изникват и спомени, правят те сантиментален, в случая те ме връщат към празниците „Южна пролет” от седемдесетте години на миналия век, към празниците на поезията или Есенните литературни дни в моята Стара Загора…

Но да се отърся от това и да бъда безпристрастен. Пред мен е една от най-добрите книги с поезия през годината. В морето от стихосбирки, в наплива от звани и незвани автори „Молитва за справедливост” е мъжка молитва, вик за възвръщане към истинските ценности на поезията.

Минчо Минчев е поет с достойнство, едно качество, което толкова рядко се среща днес. Достойнството е качество, което пронизва почти всички стихове в книгата.

Тръгвай. С белег на челото.
И със сол в кръвта.
И с една сълза в окото,
вгледана в света.

В битките с живота, в суровостта на тези битки, се е калил характерът на този поет. „Като хокейна шайба ме биха”, „Стърже рендето и сипе талаша./ И ме оглажда за летва.”,” И на душата ми вече се пука хастарът” и още, и още. Това не са измислени строфи, с които се демонстрира преднамерено страдание. Това е писано с перо, натопено в кръвта от вените на суровия живот. Минчо Минчев е работник по произход.

В годините, когато прекарвайки дните си в кафенето на „Ангел Кънчев” №5, префинени поети си измисляха „работнически произход”, за да минат стиховете им през ситото на цензурата, Минчо реално управляваше влакове по разните български посоки. И в часовете, когато трябваше да затвори зачервени клепачи, пишеше стихове.

Но това вече е минало. Истинският талант няма да се промени, каквито и обществени промени да му поднесе животът. И Минчо не се промени. Стиховете му, писани след 1989 година, пулсират със същия личен и социален патос, с болката, породена не толкова от личните му драми, колкото от обществените катаклизми и разочарования.

Аз съм с тебе, живот, теб избирам…
Аз страната на слабия взимам -
на таланта, макар и без име;
на горчивите ти разпятия -
по присъда и кръв мои братя;
на човечеца, вече разкаян,
че е търсил на пътя ти края…

Минчо Минчев е поет на вярата. И ние му вярваме. Защото неговата вяра е изкована в пещта на страданието, на битките, на отчаянието понякога, ако щете. Тя е извоювана вяра, не както у някои - взета назаем от книгите, от филмите и от изкуството. Тази негова вяра ни убеждава, внушава ни кураж, приобщава ни.

Там и моята вяра
като ризница прашна звънти -
мойто старо седло за сърцето ми неподковано.
Тя реброто на пътя
изкрета с подбити пети
и измери отровните бездни
от рана
до рана.

Но не мислете, че разтваряйки книгата „Молитва за справедливост”, ще прочетете само суровите мъжки строфи на един изстрадал битието си човек, в душата на когото нежните чувства са забравени. В стиховете на Минчо Минчев няма сантиментални нотки на разглезен съпруг или син.

И интимната тема е докосната сдържано, но затова пък убедително. Стиховете за любимата, за децата, за бащата и майката допълват с ласкави бои образа на поета. „Родители мои, аз ви разбирах.”, има стих Минчев.

Вгледан в своите корени, поетът сякаш е съчетал в себе си най-характерните и добри черти на селянина с работническите добродетели - трудолюбие, честност, непримиримост към неправдите, обич и състрадание към слабите и нещастните:

Аз не мога гръбнак да прегъна.
Аз не мога на лакти да пея.
Мен земята назад ще ме върне
като камък, щом тъй оцелея.

В драматичното „Смъртта на един селянин” разтърсващият финал ни кара да потръпваме: „Земята в заем бе му дала крина/и чакаше сега една лопата.”

И за майката са съхранени най-нежните строфи, а стилистиката носи атмосферата и лексиката на фолклорното богатство:

Там някъде за мене са тъмнели
като чембери на ведро в герана
ръцете ти -
къдели сто изпрели,
в които все дете ще си остана.

Любовта на поета не е безметежна и кротка. Много често в неспокойните нощи на трудовото ежедневие любимата остава „толкова много далече”, понякога тя напразно чака пред кварталното кино, но той закъснява или няма да дойде, „за вкъщи все си имам оправдания”, които жена му до втръсване е слушала и т.н. Силата да признаеш всичко това те прави не безгрешен, прави твоя образ пълнокръвен, реален, човешки.

Трогателни и изповедни са строфите, посветени на децата му. Тук Минчо Минчев умее да успокои разпаленото чувство, да изрази неподправено бащината си любов, да възпита у децата си най-ценното, което носи у себе си.

Трогателни са стихотворенията „Спестовна касичка”, „Квартира”, „Сине”. Бил съм на литературни четения с Минчо, когато след рецитирането на „Спестовна касичка” избухваха нестихващи аплодисменти. Аз знаех защо - заради тяхната искреност и човечност.

Минчо Минчев е един от поетите, които в началото на осемдесетте години на миналия век възродиха поемата като жанр.

„Нула часа - контролно време” е един драматичен разговор със съвременника за смисъла на битието. Поемата не е сюжетна. Често разговорът се прекъсва, мисълта се връща назад във времето, докато влакът на живота неспирно се движи напред.

Лирическият герой размишлява за цената на романтиката, за цената на приятелството, за завещаното от морала на родителите. Но цялата поема е огласена от вика на поета: „Но справедливост трябва да има!” В същност този вик отеква в цялата книга и основателно е дал и заглавието й.

Другата поема носи заглавието „Оптимистична поема”. Да не си помислите, че това е демонстрация на бодрячески оптимизъм, дежурно приповдигане на настроението в края на стандартна творба, за да се хареса на редактора.

Оптимизмът на поета в творбата идва от доверието на хората, от тяхната вяра, че срещат един достоен човек, който вика пред „вратите затворени, полужив от мълвата: “Разпознайте ме хора!”

Поемата е писана в един особен миг от живота на Минчо Минчев - той се разделя с битието си на локомотивен машинист, години, когато го топлят „колелото и пътят”, когато „И гърмят колелата/ И душата запява”. Битката е „Срещу баирите./ Срещу тунелите. Между шпалирите/ на светещи гари, на тъмни дерета,/ нататък…”

Сега идва промяната, когато нещата стават още по-сложни, още по- драматични. И сверяването с моралния часовник е още по-наложително, но и още по-трудно. Небето пред поета уж просветлява, но крайпътният знак е безпощаден: „Дръжте посоката! Води към Ада.”

И никой няма да ти помогне, ако ти самият не се вземеш в ръце: „Хайде, поемай с усмивка , поете”. Само така може да се победят „мъртвите хватки на мрака”, само отново припомняйки си песента на релсите, която е всъщност гласът на всепобеждаващия живот.

Двете поеми разкриват и нови завоевания на поета по отношения на формата. Той вече е доказал, че владее отлично класическата форма на стиха - така са написани голяма част от стихотворенията в книгата.

В поемите стихът е разчупен, това се определя от емоционалните избухвания, от мисловните ударения, от ретроспекциите.

Римите много често са изненадващи, което дава възможност за втурвания в неочаквани посоки. Това държи читателя в напрежение, приковава вниманието му, кара го да се чувства често съавтор.

Смятам, че поемите на Минчо Минчев имат приносно значение в съвременната ни поезия.

Книгата „Молитва за справедливост” е монолитна, искрена, с пълнокръвен и честен лирически герой. С нея Минчо Минчев защитава не само своята личност на поет и гражданин, той подава ръка, дава кураж на стотици читатели, които, убеден съм, са му повярвали.