Санда Йовчева

Мъглив есенен ден. Иванка и майка й вървяха по разкаляния път, с наведени глави, мушнали ръце под елечетата си. Студеният вятър остро свиреше и щипеше лицето на Иванка, измокрено от сълзи.

Тя често се обръщаше и гледаше към селото. Една по една селските къщи се губеха от погледа й, докато последната къща изчезна някъде из мъглата.

Тя напрегна очи, за да види още веднъж малката къща, гдето беше отраснала. Нищо не се виждаше. Нито широкия двор, нито гнездото под стряхата, гдето ластовичките весело чуруликаха.

Само ливадите се заредиха пусти и почернели от сланата. Из тях бяха пръснати селските крави. Иванка се поспря, обърса сълзите си и се вгледа. Тя зърна Пъструшка, която цяло лято изкарваше на паша по зелените поляни.

Сутрин, при изгрев слънце, тя тръгваше заедно с другарките си из полето. Кравите пасяха, а те тичаха в слънчевата утрина и беряха цветя.

Иванка плетеше венчета, слагаше ги на рогата на Пъструшка и весело скачаше около нея. Често при тях идваше и старият воловар дядо Колю, който им разказваше хубави приказки.

Колко весело биваше тогава!

А сега?

Сивият есенен ден се спускаше над нея като сиво крило на сокол, който сякаш завинаги я откъсваше от родното село.

Но тя трябваше да се помири с всичко, да стане слугиня, защото гладът и нуждата я караха да потърси не само своето препитание, но и да помогне на бедната си майка, на която беше единствената подкрепа.

Иванка глухо зарида.

- Бързай - подкани я майка й. - Има още много път да бием до града.

Ускориха крачките и едва привечер стигнаха в града.

Иванка със страх гледаше широките улици, грамадните къщи и електрическите лампи, които заслепяваха погледа й.

След два дни намериха място на Иванка.

Влязоха в една висока къща, изкачиха много стъпала по каменната стълба и спряха в осветеното предверие.

Посрещна ги една висока стройна жена, която гледаше гордо и студено. Това беше господарката.

Иванка я изглеждаше изпод вежди, смутено и недоверчиво. Стана й тежко и пак заплака.

- Те са добри хора - насърчи я майка й. - Не плачи!

Иванка продължаваше да плаче.

- Не плачи. Ще привикнеш - повтори майка й и стана да си отива.

Иванка слезе до улицата да я изпроводи.

- Мамо, мамо - хълцаше тя, задавена от сълзи, - не ме оставяй, мамо!

Майка й я поглади по косите, едва сдържайки сълзите си.

- Не плачи, чедо! - почна да я утешава тя пак. - В неделя ще дойда. Често ще те спохождам.

- Не ме оставяй, мамо - повтаряше разтреперана Иванка и се притискаше о нея.

- Как да се върнем, чедо? Хляб няма в село.

И тръгна.

Иванка приседна до пътната врата.

- Хляб няма, хляб няма… - като камъни я удряха в ушите прощалните думи на майка й.

Тя плачеше и неволно повтаряше: „Хляб няма… хляб няма…”

——————————

в. „Барабанче”, г. 4, бр. 3, ноември 1939 г.