Драгомир Шопов

Поезията на Атанас Звездинов потвърждава по убедителен начин представата ми за изграден поет, мислещ и ерудиран, с определено и художествено защитено отношение към проблемите на деня.

Поет, който търси в творчеството си отговор на някои от най-важните въпроси на човешкото ни битие.

Звездинов е чужд на патосно извисения глас, на стремежа, който се среща у някои - непременно да привличат аудиторията с позьорски изстъпления, с драстично предизвикателна позиция, с уж модерни открития.

Звездинов е уверен в себе си, във вглъбения си поглед към хора, явления и събития, в способността си да ги види съобразно своята културно-естетическа и гражданска устойчивост.

Затова неговият стих звучи естествено, преобладаващият класически изграден слог е безукорен. Поезията му носи духа на надеждата и оптимизма.

Съвсем не е случайно, че той често търси упование в природата, която сякаш му помага да пречисти сетивата си, изказа си, формата на поетическите си откровения, многопластови и житейски оправдани.

Звездинов е много искрен в своите трепетни желания. Искрен като човек, видял и разбрал какво е животът, какво е човешки дълг, какво е истина и лъжа. Той признава, че го привличат и отблъскват невероятни неща, както е при всеки човек, но бърза да ни каже: „но помня полюса на верността”.

Това е неговата същност, най-стойностното у него. Този полюс - от една страна там има „ръка, останала самичка”, но и звездна светлина от любов - „аз цял съм в теб и ти си в мене цяла”.

Там има надежда - „една все будна птица”, но и болка, че „много са бедите на света”. Там има „едно дърво без листи”, но и една гора, която помни, че след зима идва пролет.

Усещате, нали, амплитудата на поетовите вълнения? До неверието се буди оптимизъм, до раната в душата се изправя една стълба от красота, която опира в небето…

А под това небе, небето на българската свяст, обич и мъка, още не е заглъхнал звънът на бунтовните камбани, който никой тиранин не е успял да заглуши. Под това високо небе има един Вечен огън, пламнал сякаш от сърцето на един Незнаен войн.

Само силният човек, само истинският българин може да преодолява всяка ниска страст, да преодолява ласкавия успех, да преодолява скръбта… Само такъв българин може да се нарече истински син на България.

От твоята, от живата вода,
когато се навеждам да отпия,
оставя във гърдите ми следа
прабългарин, славянин и тракиец.

……
Че мойта кръв е всъщност твоя сок,
прелял в мен от полето, от Балкана.
Аз бавно зрея, ставам по-висок
и искам като тебе - да остана -

изповядва поетът.

Тази дума - изповед - най-точно приляга на сътвореното от Звездинов. Издал е повече от 30 собствени книги за деца и възрастни, издал е и няколко книги с преразказани народни приказки, съставител е на единадесет значими антологии.

Едновременно с това се изяви и като един от най-добрите ни преводачи от словашки, чешки и руски .

В последните години поетът се прояви и като талантлив баснописец за моя и не само за моя приятна изненада. А баснята е труден жанр, главно поради това, че изобразява алегорично човешки постъпки и обществени отношения с поучителен финал.

Обикновено под образите на животни се показват човешки недостатъци и обществени катаклизми. Иносказанията при Звездинов са ясни, целенасочени, подчинени на една значима идея.

Затова басните му се радват на определен успех. Но тук трябва да подчертаем нещо много по-важно: Звездинов доразви и обогати този хилядолетен жанр.

А принос в жанра - това вече е световна рядкост. Това са басни за нови времена. Героите в тях са не само, както обикновено, животни и предмети, а и философски категории и абстрактни и конкретни понятия.

Поезията на Атанас Звездинов е емоционално интелектуална, която разчита на интелигентния читател да я разбере и оцени. Той отлично знае цената на думите и не си позволява да кокетира с тях.

При него ми допада наличието на осъзната премерена сдържаност, в която се корени едно пламъче и то ще стане огън. Този огън няма да се бои и не се бои от шепота на завистниците, от студеното безразличие на някои, дето смятат, че с тях започва и с тях свършва всичко, което ни заобикаля.

Този благословен поетов огън осветява остротата на чувството и така по-ясно и по-отчетливо се вижда един човек „затичан по петите на сърцето си”. Годините се трупат една връз друга, смалява се венчалният пръстен на любовта, на тази любов, от която „звездна висина извира”.

Тя въздига душата, тази висина, и човек тогава се чувства по-силен, по-истински. Колко е просто и колко е красиво всичко:

Но миглите ти ме докосват
и тук ли съм или не съм,
се радвам и е толкоз просто….

Колко примамливо прост може да бъде животът, ако съумеем да го разберем, да се радваме и на малкото. То може да е едно кокиче, може да е светлата черта на хоризонта, може да е завалелият над боровете сняг, може да е една точно устрелена птица, може.

И какво остава? Остава привилегията човекът да повярва в себе си.

Тогава, дори да няма нищо друго, той ще има живот, той ще се осъществява и ражда като природата, и красотата ще продължава в него.

С отключени гласове ще се препълва сърцето на благодарния човек.

И положително ще се раждат нови стихове, а те не ще са нищо друго, освен гласовете от скрития поток на кръвта.