Виолета Бончева

ПО КОЛЕДА

Някой все е на път, някой вечно пътува -
търси гари, таксита, хапва нещо на крак -
преобръща света, в кратка дрямка сънува,
после пак продължава с електрически влак.

За какво му е къща, за какво му е стряха -
мисли, пита човекът своя вътрешен глас.
Има свое небе, океани и вятър
и във всеки хотел влиза, като „у нас”.

Но се случи така, че по Коледа, късно,
отмениха му полет, сякаш времето спря.
Без да иска, на глас, изруга нещо мръсно
и усети, че вътре „чашата му преля” -

беше вик, беше вопъл, ехо дълго, тревога -
неочаквана, остра, задълба го, заби…
Бе тържествен Париж. Беше приказен Лондон,
но на път и самотен бе човекът,
уви…

В полусън и тъга, и в очакване тежко,
зад стъклата огромни - ни следа от живот.
Но в душата самотна трепна нещо човешко,
и звезда се взриви
сякаш
в тъмния свод.

Беше приказен миг, бе магия внезапна
и в окото на пътника трепна сълза.
Беше спомен, надежда, любов вероятно…

и една къща
с грейнала
в нея
елха…

ДА СЕ ВЪРНА ОБРАТНО

Да се върна обратно, през годините,
да се влюбя отново в теб мога ли -
питаш днес,
да прегазя небесата и пустинните,
да влизам в битки, за да браня
нечия чест?

Да доказвам безкористното си приятелство,
да очаквам същото от света край мен,
да презирам завистта и предателството
и да вярвам, че животът е съвършен?

Да обичам тъй, както Бог повелява,
да тъгувам, да падам с вгорчена душа,
да усещам после, че същността ми страда
и до днес не може да си обясни смъртта?

Не бих се заклела, че мога, че искам
да мина отново през всеки земен урок -
бъди милостив, нещо друго поискай -

може би пак нашата несъвършена любов…

***

Виждам я как всеки ден полива цветята на балкона,
как врабците посреща с шепа просо,
с отрязък от хляба,
с дланта си прави сянка, примигва срещу слънцето,
сяда на стола
и гледа как светът пред очите й
преминава.

Забързан за някъде, със събрани вежди,
замислен,
той е подгонил времето, което трябва
да заработи за хляба,
вторачен пред себе си, навярно за нещо
потиснат,
сред шум и клаксони,
и дори не я забелязва.

Тя има венец за заслуги - бели кичури,
златни лунички по ръцете,
безбрежна самотност с бръчици покрива
нейната шия,
разширени вени и стягащи болки в коленете
и куп хапчета, събрани в една кутия.

Това ли бе всичко? - сама си задава въпрос,
а отговор няма.
Само листакът свисти, попарен и жълтата шума
на двора.
Внезапни облаци се изливат
върху балкона от камък
и мълчалива прегръдка разтваря
над нея простора.

И тя се хваща за някаква сянка крилата -
стълба, люлка, шал от сребриста коприна,
дълга пътека, простряна към небесата

и нито дума за сбогом не каза
жената,
която от тук замина…