95 години от рождението на Георги Стоянов-Бигор

Продрум Димов

Името на Бигор - този недостижим връх в сегашната история на българското киноведение сякаш изведнъж потъна в безмълвния мрак на недопустимо забвение след неговата кончина през 2014 година.

А унизително е да се обричат на забрава наши бележити съвременници, които със солидните си умствени заложби, благородни усилия, висока ерудиция и завиден талант имат неоценим принос в генезиса на отечественото ни духовно житие, което за жалост днешното ни бездуховно време загърбва, може би целенасочено, заедно с изконните ни национални културни ценности и ни се натрапва нова ценностна система, която погазва безцеремонно родната ни култура и драгоценни традиции.

А един от най-яростните носители на тези високи стойности е несъмнено Бигор.

Ето защо намирам за разумно и потребно да напомним на нашите съвременници някои по-характерни щрихи от твърде плодовития и изключително съдържателен житейски и творчески път. И мисля, че подходящо за това е навършващата се 95 годишнина от неговото рождение.

Роден е на 30 ноември 1925 година в с. Варвара, Пазарджишко, където завършва основното си образование.

След това Пазарджик е свързан с неговите романтични гимназиални и ремсови години, които бъдещият забележителен кинодеец изключително високо цени, защото те поставят здравите основи на сетнешното му успешно нравствено и интелектуално развитие.

Затова винаги се връща с магнетично умиление към незаличимите спомени от непомръкващата си ремсова младост в града на Константин Величков.

По-късно ще го видим танкист, фронтовак, воювал по опасните бойни полета на Втората световна война до разгрома и победата над хитлеристка Германия.

След войната се включва активно в бурния обществено-политически и културен живот на страната ни.

Пристрастен още в ранните си младежки години към киното, се записва и завършва Висшия театрален институт „Кр. Сарафов”, по-късно защитава научна степен в Московския висш държавен институт за кино, специализира след това в Загреб, Москва, Ленинград /дн. Санкт Петербург/ и Париж.

Създал си и завоювал име на солидно подготвен и авторитетен специалист, заема отговорни длъжности в сферата на културата.

По своя инициатива енергичният Бигор създава и ръководи дълги години в качеството си на изискан и компетентен директор Националната ни филмотека.

За нейното успешно развитие, непрестанно обогатяване и утвърждаване като водещо звено в нашия духовен живот този ревностен московски възпитаник има огромен принос.

За жалост днес ролята и присъствието на тази важна културна институция са сведени до един унизителен минимум, защото е поверена в ръцете на неуки, ограничени непритежаващи елементарна професионална подготовка и ерудиция наследници.

Десетки, стотици високостойностни филмови ленти обират безпомощни праха на бездушието и немарата.

Да не говорим за жалкото състояние на нещастното ни съвременно кино, обречено на подценяване, на престъпно чуждо въздействие и недопустима деградация.

Бигор беше наистина невероятен ерудит, знаещ, можещ и респектиращ деец в света на седмото изкуство не само у нас, но и в чужбина.

Неслучайно беше постоянно търсен член в ръководния състав на Международната федерация за филмово изкуство и на комисии към Юнеско.

Неведнъж изнасяше лекции в университети и киноклубове в Европа, на престижни симпозиуми, семинари и пр.

Освен това беше многократно ангажиран за участия като член и председател на журита при организиране на международни кинофестивали у нас и в чужбина.

Връщайки се назад към неговото житейско и духовно битие, сме длъжни да се спрем преди всичко и на неговия неповторим принос за популяризиране на българското кино в Европа и света.

Благодарение на неговата предприемчивост, авторитет и завладяващо влияние навън повече от 50 български филмови ленти се радваха на горещ прием в Европа, Азия и Америка.

Това стимулираше немалко морално прекрасните ни режисьори и талантливи актьори и сценаристи, които разгръщаха възможностите на своя творчески потенциал. Къде го днес подобно авторитетно наше филмово нашествие по международните киноекрани?

Духовно присъствие на социалистическа България, с което можем да се гордеем, „че и ние сме дали нещо на светът”.

Уви! Славното ни киноминало е вече история. Къде ги днес кината? Угаснаха хиляди в страната, но това отдавна не вълнува управляващите ни политически върхушки. Други са техните интереси.

С тези скромни редове нахвърлям само някои бегли щрихи от епохалното присъствие на големия Бигор в родния киносвят.

Не по-малко значимо е неговото градивно участие като творец и в родната ни изящна словесност. Плод на уникалното му дарование, завидна езикова подготовка, висока художествена култура и творческа енергия са повече от двайсетина сериозни литературни заглавия.

Сред тях се открояват „Поезия в киното”, „Безначален и безкраен вятър”, „Звезди и поклонници”, „Ръкопляскането е забранено”, „Есен реките стават тъжни”, „Руският авангард”, „Автограф от лъв” и други издания.

В полезрението на този своеобразен върхов творец попадат важни, преломни исторически събития, които оживяват в книгата му „Вечност в минута и половина” /1981/ и документалните му филми „Партизан за бой се стяга” /1969/, „Време във времето” /1989/ и други екранни творби.

Тук му е мястото да отбележа, че Бигор е сценарист и режисьор на филми, удостоени с престижни национални и международни награди.

Хвърляйки обективен поглед върху съдържателното житейско и творческо битие на Георги Стоянов-Бигор, ми се ще да кажа пътьом няколко думи и за чудесното му заглавие “Това е толкоз просто и логично”, което издателство „Сибия” на покойния Йордан Янев предложи на читателската ни общественост през 2005 г.

Авторът ми поднесе изданието, както е постъпвал и друг път, с дарствен подпис: „На Продрум - с приятелство, със земляческа солидарност, с обич. Бигор. 15.VI.2005.”

Струва ми се, че в книгите си Бигор ни грабва с великолепния си език и умела емоционална обагреност на образи и преживявания, разкрива своята дълбока творческа, човешка и философска същина.

Беше изключително прецизен и взискателен към себе си, към кинотворчеството и литературната продукция.

Държеше да се предлага стойностна художествено-естетическа духовна храна на обществото ни, да задоволява неговите високи критерии.

И изживяваше повече от болезнено прибързаното пренебрежение на определени политически среди към културните завоевания на социалистическа България след вероломното нашествие на разрушителните т.н. демократични промени.

Недобросъвестни и повърхностни люде се заеха да ни внушават, че така натрапената „желязна завеса” ни е лишавала от достъп до западната култура, особено в сферата на западното киноизкуство.

Някои наши съвременници, изглежда, не знаят или са забравили, че още от средата на 50-те години на миналия век по екраните на страната ни милиони зрители имаха възможност да общуват с чудесни филмови заглавия на ГФР, Италия, Франция, Индия, Швеция, Англия, Испания и много други страни от Европа и света.

Сега обаче малцина си дават сметка, че за този интересен киновност немалка заслуга има и Бигор, който пътуваше често в чужбина, поддържаше плодотворни връзки със световния киноелит и правеше достояние на многолюдната ни зрителска аудитория най-силните ленти от чуждестранната филмова продукция.

А липсата на елементарна признателност за дейността му като дългогодишен ръководител и организатор на Националната ни филмова съкровищница, даже арогантно демонстрираното неуважение страшно го огорчаваше.

Чашата на възмущението и болезненото отвращение неведнъж е преливала и в епизодичните ни срещи и разговори.

„Как да си обясним тиловащината, казваше недоумяващ той, на самопровъзгласилите се с късна дата демократи. С каква съвест и морал днес са се юрнали да обругават, демонизират и кощунстват истинските борци за демокрация? Воюват безразсъдно срещу съзаклятниците на Свободата. Срещу възвишени идеали и каузи, за които са загинали.”

Спомените често ме връщат и към онази поредица от хубави съветски филми, които в продължение на десетилетия изграждаха човешкия, нравствения и емоционален облик на няколко български поколения.

В тази насока не бива да се забравя и заслугата на някогашния съветски възпитаник от Варвара, който прецизно подбираше най-издържаното в художествено-естетически план от съветската филмова индустрия за зрителите в родината си.

За това, разбира се, му помагаха авторитетните връзки и близки творчески отношения, които поддържаше постоянно с най-популярните и талантливи руски сценаристи, драматурзи, кино-режисьори и артисти, завладели с изкуството си милиони ценители на екранната магия на Люмиер у нас и по света.

Чувството за обективност повелява да не плащаме данък на ненужно пристрастие и да се внушава, че всичко, което ни предлагаше съветското кино е било с високи художествено-естетически достойнства.

Имаше и немалко идеологизирани, скучни, отблъскващи филмови ленти, но пък дали всичко, което ни се предлага от Запада, има висока цена. Да не говорим за днешната отвратителна, задъхваща се от насилие и убийства, долнопробна продукция, с която Холивуд залива света.

Бигор беше кинокритик с високи критерии и винаги се е стараел да предлага на родните екрани върховите постижения на някогашното съветско кино.

Той високо ценеше наред с влагания професионализъм, художествено-естетически инструментариум и хуманността, стремежа към по-извисена нравственост и духовност, внушавани от съветските филми.

Като човек Бигор беше скромен, контактен, достъпен и общителен. Изпитваше потискащото неудобство, че през последните години слухът му започна да изневерява, даже се стигна до пълно оглушаване, което го правеше труден събеседник.

Беше изключено с него да се разговаря по телефон и да те разбере. Това налагаше, както е постъпвал понякога и покойният Григор Чернев, адресираните покани и съобщения да се пускат в пощенската му кутия.

А той наистина обичаше да общува с колеги, приятели, читатели, зрители, особено ценеше приятелството си с близки земляци, като Яко Молхов, Иван Сестримски, съратници - Анжел Вагенщайн, Григор Чернев, Димитър Талев, Иван Вълов и мн. др., които се възхищаваха от необичайната му човечност, скромност и редкия му интелектуален ръст.

В паметта ми се е заселил като рядко отзивчив и пристрастен интелектуалец към родния Пазарджишки край.

За разлика от някои наши земляци - видни творци, които бяха загубили равновесие от високото си служебно положение по време на социализма, той се отзоваваше на всяка покана за участие в духовния живот на Пазарджик.

А беше страшно зает в телевизията, с участия в премиери на филми, книги, чести пътувания из страната и чужбина.

Но щом му звъннеха от Пазарджик, зарязваше всичко, бързаше, жадувайки отново да погълне глътка въздух от любимия град на скъпата му романтична гимназиална младост.

Дълги години не се познавахме лично. Срещах от него статии и рецензии в литературния ни печат, силно ме впечатляваха някои негови книги, изпитвах рядко удоволствие да го наблюдавам на малкия екран.

Завладяваше ни със страхотните си беседи, посветени на генезиса в Седмото изкуство у нас и по света и изживявах истинска наслада от магическата сила на дълбоката му мисъл, облечена в блестящи стилно-езикови одежди, покоряваща с изумителната му компетентност.

И сега, връщайки се назад, пътувайки из духовните дебри на социалистическа България, в съзнанието ми винаги ще изплува образът на Бигор като недостижим връх в историята на българската кинокритика, изискан познавач на нашата и световна филмова вселена, неуморим двигател на възхода на българския киносвят.

Моето запознанство с него датира от края на 80-те години, когато постепенно навлязох в литературните ни среди.

Беше прочел тук-там някои неща от моята скромна особа и дойде на една от литературните ми премиери в София.

С течение на времето почувствах, че расте интересът му към моите непретенциозни творчески изяви. Не пропускаше случай да присъства на мои премиери в София.

По време на представянето на книгата ми за Яко Молхов в столичния литературен салон „Старинният файтон” в края на 2001 г. триумфираха неговата дълбока мисъл, гласът на респектиращата му ерудиция и завиден професионализъм.

Изкачил се на българския литературен Олимп, той беше чужд на лекомислена надменност и високомерие и ни завладяваше с неподкупното си добродушие и покоряваща чистосърдечност.

Така го виждах по време на срещите ни в столицата и забележителните му творчески гостувания в Пазарджик, където участваше пълноценно в организираните международни кинофестивали или пък представяше актьори от ранга на Мирослав Миндов, известни кино и литературни критици, писатели като Григор Чернев и други надарени творци на родното ни духовно пространство.

До сетния си дъх на 25 ноември 2014г. Бигор беше неуморим строител на съвременна духовна България и затова животът му е върхова епоха в нейното културно развитие.

21 ноември 2020 г.