ХАИР
Тая я история се случи пет лета след като отекна и последния московски топ на Фръгово, подир който рупчоските турци най-накрая разбраха, че и Хидает паша (1) няма да им върне агалъка, та си плюха на петите.
Премеждието захвана от хана на Недялко Павелски, който се намираше на мястото, дето сетне сториха Черния мост. Ей там, на левия бряг на реката, беше и ханът на бай Дечко, както всички люде в Станимака наричаха ханджията заради дребния му бой. Макар че какъв ханджия бе той? Фукара и половина! Тъй му се случи на завалията, че още през Турско продаде набърже къщата си в Метряковската махала и една нивица в Кабалища, взе някоя и друга пара и избяга от Павелско. Що избяга ли? Хм! Да не мислиш, че от хубаво? Кой бяга от хубаво? Никой! И бай Дечко от зор се махна…
По онова време в Павелско живееше един турчин, който въпреки че се казваше Асан (2), бе дотолкоз грозен и проклет, че християните помежду си му викаха Кара Асан и бягаха като дявол от тамян, щом го видеха да се поклаща отнякъде. Освен всичките си други кусури, той имаше един хептен калпав - яхне на Правото някой сиромах на плещите и му се озъби: “Айде, гяур, давай към Конско пладнище!”, сетне го ръгне в ребрата все едно е магаре…
Какво викаш? Далече ли е Конско пладнище? И без товар ще каталясаш, да не говорим с челяк на гърба?! А пък да знаеш и какво нанагорнище е… Ама опрат ли ти калъчка на шията, какво друго ти остава, освен да влачиш краката, додето паднеш в несвяст!
И въпреки че Кара Асан беше по-лек и от перушина, дотогава още никой не беше го носил чак догоре. Ама бай Дечко взе, че го отнесе! Но снагата му стана цялата в рани… Сетне мижу Осман едвам си го докара на магарето в село… Подир това баба Паруша го цери цял месец с какви ли не илачи, а Дечковица го увива в кожи.
Докато завалията лежа болен, се чу, че някой налетял на Кара Асана с калъчка, ама онзи си остана цял-целеничък, само дето на бузата му цъфна дълбок нишан. А кой се бе опитал да мъсти за бай Дечко, тъй и не можа да се разбере, но щом той си стъпи на нозете, продаде набърже бащинията си и избяга от Павелско.
В Станимака бай Дечко си спретна малка къщурка, а до нея полека-лека вдигна и хана си. Ама да не мислиш, че беше някакъв палат? Ами! Нищо и никаква дълга еднокатна постройка, в единия край на която бе оборът за мулетата, а в другия - стаята за кираджиите(3). Целият имот беше опасан от позеленял от влагата дувар, в средата на който стърчеше вечно отворена дървена порта, над която висеше пиринчена табела с овехтял надпис „Ханъ”. До вратника се стигаше по дъбово мостче, което минаваше над воденичен арк, из който денем крякаха две-три патици на сайбията.
Бай Дечко беше ниско изпито човече, което я имаше, я нямаше петдесет оки, но носеше толкоз благ характер, че гледаше всекиму да угоди. Не че беше надвил масрафа си, ами адамлъкът (4) му бе в повече, та даваше мило и драго хаир да стори. Та затуй и ханът му не замръкваше без кираджии, които идваха по икиндия, преспиваха на нара в стаята и на ранина товареха мулетата с каква ли не стока и си тръгваха обратно по пътя, по който бяха дошли. Повечето странници идеха от планината, но имаше и от други краища.
Една вечер непознат кираджия, който силом тътреше крака подир пет мулета, се запъти към хана. Още отдалеч си личеше, че е болнав: брадясалото му лице беше по-бяло и от платно, наместо очите светеха два въглена, а отгоре на туй на всяка крачка плюеше кръв. Щом го видя, ханджията се спусна да му помогне. След като ошета мулетата, му взе багажа и го съпроводи до стаичката, дето го зави с някакво халище и се наведе да разпали жаравата в огнището. Когато подир малко котлето завря, бай Дечко подаде на странника канче чай:
- Абе, аратлик (5), хептен си са изоставил! - угрижено му рече той и приседна на нара.
- Кираджийска орисия, челеби (6), лошото време нам са пада… - шеговито отвърна непознатият.
- Тъй е! - засмя се ханджията, сетне добави: - Кат те гледам, бая по-млад си от мене, затуй ми викай бай Дечко.
- Аз пък съм Ганчо, от Кору чешме (7) ида… - представи се и кираджията.
- Аха, знам го. Бая път си бил! За греди ли идеш?
- Ъхъ.
- У Костаки са най-хубавите. Сабахлен шe ти кажа де му е дюкяна. Инак и аз не съм тукашен, от Павелско съм…
Болният се закашля и пак захвана да храчи кръв, та ханджията му се притече на помощ с ведрото. Сетне когато онзи възвърна дъха си, се изправи чевръсто и рече:
- Ти полежи, пък аз отивам за доктор…
- Парата е кът, бай Дечко… - тихо възрази Ганчо.
- Ше са оправим някак… - прекъсна го бай Дечко и изскочи навън.
Додето се върне обратно с доктора, минаха повече от два сахата. И как няма да минат, когато по онова време в целия град докторът бе сам-самичък, а болните - претъпкан трен! Щом влязоха в стаята, кираджията бълнуваше нещо, унесен от болестта. Докторът извади слушалките, прегледа го бавно, подир което заклати глава и най-неочаквано рече:
- Няма да го бъде, бай Дечко! Най-много да изтрае до сабахлен!
- Не думай бе, докторе! - разтрепери се ханджията. - Дай му някакви церове, може пък да помогнат…
- Няма да хванат дикиш, бай Дечко!
- Дай, дай! Може да има късмет челякът!
- Щом викаш… - отвърна докторът и отвори чантата си. - Мазилото е за снагата, а тоя илач е за пиене - три пъти по лъжица! Макар че…
- Колко ти е харча? - благо го прекъсна ханджията.
Докторът стори хесапа, подир което рече:
- Бай Дечко, що си даваш парата нахалост? Завалията вече чука на портите Господни, а ти си тръгнал… - опита за последно да го разубеди докторът, не разбрал, че трескавият ококори очи…
- Чука, ама може да не влезе! - отвърна с упование адамлията и му подаде две пари, подир което тръгна да го изпроводи, без да види зад гърба си облещения Ганчо.
Когато се върна в стаята, кираджията пак се давеше над ведрото, останал без капчица дъх.
- Ей сега ше ти дам церове.
- Бай Дечко, не знам как да ти се отплатя… - с тих глас зашепна болният, щом кашлицата му попремина.
- Остави отплатата, Ганчо, по-добре лапни една чорбица, че да почнем с церенето! - рече ханджията и отиде в къщата да му донесе една паница.
- Имам си сухоежбина… - опита да отклони поканата сиромахът.
- Да имаш, лапни сега малко бобец, че да се стоплиш и отвътре! - не отстъпи ханджията и му подаде паницата в ръцете.
И Ганчо - какво да прави - захвана да сърба, но силом хапна няколко лъжици и рече признателно:
- Сполай за хубавата чорба, бай Дечко, наситих са… -подир което наново заплю кръв.
Когато болният възвърна дъха си, хаджията каза:
- Свали сега забунчето (8)!
Щом почна да го маже по гърба, бай Дечко изтръпна: „Гори целия в треска, дано Господ е с него!”, ама друго рече на глас:
- Ей сега, кат пиеш и от другия цяр, ш’та завия да са поизпотиш малко и утре си шен (9)!
- Чул те Господ, челеби! - тихо отвърна Ганчо, като си помисли: „До край ше ми дава кураж!”
- Стига си ма челебосвал бе, Ганчо! - скара му се на ужким ханджията, сетне през смях притури: - Бай ти Дечко - челебия, а? Ха-ха-ха!
Бай Дечковите грижи ли хванаха дикиш, илачите ли, тъй и не се разбра, но въпреки че кираджията цяла неделя тропа на небесната порта, накрая почна да се даврандисва(10). Една утрин, щом завалията опули изнемощелите си очи, бай Дечко видя, че в тях има мънички - още съвсем немощни - пламъчета, които се канеха да проходят. “Прерипна трапа!”, силом сдържа възклицанието си хаджията и побърза да се обърне, белким скрие влагата в погледа си. Сетне скришом се закръсти и взе да шепне някаква молитва. Сякаш отгатнали за какво е бай Дечковата суетня, тоя път очите на кираджията не издържаха и се напълниха, а пламъчетата в тях бавно заплуваха…
Като минаха още ден-два, Ганчо почна самичък да си прави измет (11) и взе да напира да се прибира в Кору чешме, ама бай Дечко не даваше и дума да се продума. Чак когато кираджията позаякна и една привечер откъм стаичката се чу песен, ханджията, тръгнал да му носи паница топла манджа, си рече: „Готов е за път!”, сетне се заслуша в жаловитите му вопли.
Пиле, пиле, пъстро пиле,
като фъркаш нависоко
и си гледаш нашироко,
не видя ли нейде нещо?
- Видех, видех, бре юначе,
в среде гора - три огъня,
а край тях върли турци
печаха мъско (12) дете.
Баща му са нагодили
да върти бели шишове,
майка му са насилили
да събира сухи клони,
братя му са принудили
да свирят с медни кавали,
сестри му са накарали
жални песни да пеят.
Щом песента свърши, бай Дечко хвана дръжката на вратата, но чу шумната въздишка на кираджията, затуй се позапря малко на прага, подир което влезе вътре.
- Много горчилка има в тая родопска песен, аратлик! На млади години и аз съм я пял, като ми беше криво - рече му той и остави паницата на софрата: - Ти отде я знаеш?
- Дълга е за разправяне, челеби… - отвърна му Ганчо и най-неочаквано в погледа му заблещука влага.
Предусещайки нещо лошо, бай Дечко седна угрижен до изцерения, който пое въздух дълбоко и подхвана орисията си:
- От вашия край, бай Дечко. Чепеларски зет бях…
- Ха, още малко ше излезем роднина… - прекъсна го ханджията, но тутакси млъкна, като видя, че Ганчо все едно не го чу.
- Водех най-личната мома в селото. Елица я викаха…. Беше една на майка и татко… - продължи той и пъстрите му очи радостно заблестяха, но почти веднага наново плувнаха във влага. - Осем години бяхме бездетни, но на десетата Бог ни даде мъжка рожбица… Затуй я кръстихме и Тодор (13)…
- Ашколсун… - възкликна бай Дечко и спря неловко, видял как лицето на Ганчо се сгърчи от болка.
- Бог се смили, челеби, ама не мина и година, откакто Елица роди, и я хвана незнайна болест, та си отиде млада и зелена… - промълви кираджията и раменете му клюмнаха.
- Не думай, бе… - с треперещ глас изрече бай Дечко, сетне поокопитил се малко, взе да теши странника: - Лека й пръст на женицата ти, Ганчо! Ама ти гледай Тодорчо да ти е жив и здрав, другото все някак ше се натамани.
- Там е работата, бай Дечко… - тъжно продума Ганчо и сълзите му потекоха. - И него веке го няма…
- Че как тъй? - задави се и ханджията. - Кога пък се случи туй?
- Преди пет лета, бай Дечко - прошепна кираджията и добави: - Когато русите бяха погнали аскера на Хидает паша…
- Какво стана с чедото ти? И него ли болест го емна? - плахо попита ханджията.
- Не беше болест… - тихо отвърна Ганчо, подир което захълца: - …турчин ми го зачерни…
- Как тъй зачерни? - проплака и бай Дечко.
Мина бая време преди кираджията да се поуспокои и да отвърне:
- Случи се тъй, че през май 1878-а, когато аскерът на Хидает паша бягаше от Павелско към Рожен, бях на кирия (14) по Беломорието… Като се върнах и наближих Бельовската махала, какво да видя… - започна Ганчо и с треперещ глас изрече: - На мястото на наш’та къщица - пепелище…
- Изгори ли… са… ти… къщата?
- Кой ти гледа къщата, бай Дечко, като с нея си отиде и… Тодорчооооо… - зави на глас кираджията.
Ханджията тъй се втрещи от казаното, че очите му потекоха като чучури, чак когато Ганчо се посъвзе и наново заниза патилата си:
- Сетне комшии ми казаха, че кат видели как някакъв турчин се кани да пали къщата им, дядо и баба рипнали на двора да го спрат, ама негодникът ги промушил с калъчката, после залостил къщната порта… - рече клетникът и наново зарида.
- А Тодорчо… де… е… бил? - заекна ханджията.
- Ами той нямаше… две годинки… - зарева с всичка сила кираджията. - Бил си е… в люлката…
Бай Дечко първом зина невярващ, сетне падна възнак на нара, подбели очите и притихна. Подир половин сахат, като дойде на себе си, видя как Ганчо, надвесил се над него, го плиска с вода и му говори нещо.
- Абе, челеби, дръж се… Знаеш ли какъв страх брах, додето беше в несвяст ? - чу най-накрая уплашения глас на своя спасител. - Нито знам де е доктора, нито у вас имаше някой да ми каже, а пък и отвънка - мъртвило… И самичък к’вото можах - направих. Добре, че отвори очи… Знаеш ли к’ва беля щя да сторим?
- И кой беше главорезинът, разбра ли? - едвам-едвам промълви ханджията.
- Какъв главорезин? - не разбра Ганчо, още в плен на бай Дечковата преживелица.
- Ами оня, дето… - рече припадналият и посочи с очи прозореца, отвъд който почваше планината.
- Комшии рекоха, че бил някакъв турчин от селата в Ропката (15). Дребен на бой с белег от лявата вежда до устата…
“Кара Асан”, на часа мина през главата на бай Дечко. Разтреперан, той се поизправи на лакти и прекъсна Ганчо:
- Какво стана… сетне? Ти… мъсти ли му?.
- Веке бе минал отвъд синора…
- Отишъл си е по живо, по здраво, а? - рече през зъби ханджията, смълча се за малко, подир което попита: - А ти… к’во стори насетне?
- К’во да сторя, бай Дечко? Роднини бяха погребали дядо и баба до Елица - времето топло, не може да ме чакат… За мене остана само да заровя пепел от къщата, да се простя с умрелите и… Сетне се върнах в Кору чешме… - отвърна Ганчо, но видял питащия поглед на ханджията, побърза да каже: - К’во да правя повече в Чепеларе, бай Дечко? Нямах веке ни къща, ни близки люде…
Ханджията въздъхна тежко, поклати глава и рече:
- Много патило ти са е набрало… - сетне се поспря и попита: - На колко лазарника си?
- На трийсет и две…
- Млад си, Ганчо… - учуди се адамлията, подир което се замисли. - Знаеш ли още колко бял свят има пред тебе? Ако питаш мене, трябва ти една женица…
- Абе, бай Дечко… - изпъшка кираджията. - Караш ме ново гнездо да свивам, а пък аз Елица не съм прежалил…
- Че я жалиш - жалиш я… То се вижда… - прекъсна го ханджията. - Ама ако смяташ, че тя иска цял живот черно да носиш, грешиш!
Ганчо отвори уста да каже нещо, сетне като се почеса по главата, добродушно си призна:
- Нощеска я сънувах… Гледам, че е тъжна, та я питам защо не се засмее, а тя все едно, че не ме чува… Първо взе да ме кори, че нарочно не съм се вардил из пътищата, сетне ми каза, че цяла неделя е молила свети Петър да не ми отваря, а накрая ме погледна в очите и рече: „Ще се засмея, когато и на тебе ти стане хубаво”…
- Видиш ли? - цял се изправи адамлията. - Какво ти рекох?
- Прав си, бай Дечко, ама…
- Какво ама бе, Ганчо? Елица ти е дала благословия, а ти се дърпаш! - не отстъпи ханджията. - Виж там по вашия край с някаква женица… къща да свъртите…
В това време отвънка се чу гласът на Лика, жената на сайбията:
- Дечкооо, имаш гостенин. Излез да му помогнеш да разпрегне мулетата!
- Ида, ида - отвърна високо ханджията, сетне като се обърна към Ганчо, тихо прошепна: - Помисли за т’ва, дето ти рекох…
Бай Дечко вече бе отворил вратата, когато се досети нещо и спря:
- Аратлик, манджата изстина, ама ей го де е котлето, стопли си я… - рече той, после помълча малко и добави: - А сабахлен стягай мулетата! Айде, лека вечер!
- Аферим, челеби! - усмихна се кираджията и припна да го изпрати. - Лека вечер!
Сетне се загледа подир ханджията, който изглежда се познаваше с новодошлия, щото още от вратата го поздрави по име, а после взе да се здрависва с него.
- Бай Дечко струва повече от всякакво имане! - тихо рече изцереният, след което притвори вратата и се наведе да разпали огнището.
На сутринта ханджията съпроводи Ганчо до дюкяна на Костаки, помогна му да натовари гредите и го напрати:
- Айде, аратлик, на добър път! И да са пазиш…
- Върна ма от оня свят, бай Дечко, дано някога ти се отплатя…
- Ти гледай себе си, мене ма остави… - отвърна му ханджията и нарочно забърза обратно, че очите му взеха да блестят. - Айде! И дано Господ е милостив оттук нататък…
- Сполай ти, бай Дечко… - успя да каже Ганчо, сетне загледа ханджията, додето той се скрие надолу из сокаците, подир което въздъхна и подкара мулетата…
Мина време. Дойде Съединението, а подир него и войната със сърбите. И бай Дечко, какъвто си е, отиде да се пише доброволец… Ама, като погледнаха в тефтерите на Околийското, му рекоха, че годините му са повече… Додето ханджията се тюхкаше какво да прави, някакъв аркадаш от селата отвъд Роженския синор го видя и от дума на дума му каза, че Кара Асан е в Райково…
Като чу това, ханджията настръхна целия. И как няма да не настръхне, когато все пред очите му беше Ганчовият Тодорчо, който протяга безпомощно ръчички от пламналата люлка…
- Уж разправя, че в Анадола ше отива, ама изглежда има нещо, дето го възпира да тръгне… - извади го от унеса гласът на аркадаша му.
Ханджията тутакси го заразпитва за Кара Асана, ама тъкмо почнаха да хортуват и излезе един от Околийското, и взе да чете някакъв списък. Бай Дечковият авер си чу името и тръгна да си дири дружината, а ханджията се повъртя още малко, подир което се върна хептен угрижен в къщи. От тоя ден насетне бай Дечко взе да ходи умислен и почна да крои планове…
Паднеше ли му случай, все подпитваше за проклетия турчин. И не щеш ли, случи се тъй, че още не беше се извървяла година, откакто подхвана кроежите си, и един летен ден по обед му казаха, че предната вечер видели Кара Асана да се промъква крадешком при роднини в село Дряново (16)…
Като чу тая вест, бай Дечко въобще не се двоуми, а тутакси даде напътствия на жена си и влезе в къщи. Извади от писан сандък вехта калъчка и додето я пробваше с палец, си рече: „Дано тоя път си плати вересиите!”. Сетне я скри в пояса, подир което оседла мулето си и го подкара нагоре по дефилето. Лика се прекръсти подире му и побърза да запали кандилото…
След пет сахата, когато стигна Римския мост, рипна пъргаво от животното и разнежен пристъпи в землището на Павелско. Като повървя малко по нанагорнището, което му се изпречи подир кюприята (17), той нарочно свърна от пътя и хвана пътеката за Гигяра. Искаше му се, като изкачи отгоре баира, да му се открие повечко селото, че въобще не беше го помирисвал, откак продаде бащинията си…
Последните крачки, преди да се озове на Гигяра, бай Дечко извървя тъй бърже, че когато съгледа Павелско долу в ниското, не можеше да си вземе солук (18), затуй приседна на земята. Щом възвърна дъха си, очите му мигом загалиха каменните покриви на къщите и се отприщиха. Подир малко на поляната се показа и мулето на сайбията, но като видя, че от отсрещния баир на Персенк грее слънцето, а от тоя - бай Дечко, кротко захрупа тревица…
Колко време прокуденият стоя омаян от тая гледка, въобще не разбра, но като излезе от захласа, хвана мулето за повода и бързешком заслиза към селото. „Всеки синор ми е спомен!”, мина през главата на бай Дечко, когато пътеката почна да криволичи из натежалите житни ниви на Иверце и Каблища. Отдалеч съгледа нивицата си, дето почти хариза на Ариф ага, която при берекет му пълнеше догоре малкия хамбар. „Хаджи Смаиловата круша”, каза си с благодарност бай Дечко, като наближи Павелско, сетил се как на времето турчинът веднага напълни феса си с круши, когато забеляза погледа на едничкото му чедо…
Вечерта преспа при близки люде, а на заранта наново подкара мулето. Когато мина покрай селската черква, върза за плета верния си спътник и плахо запристъпва към храма. В двора се поспря и погледна смълчаното училище, което си отдъхваше от децата, пуснати в разпус (19).
„Ха, сега, сметнете колко прави, ако към седем овце притурим още три?”, изплува в паметта му даскал Ранжу. Възправен до прозореца, той зорко наглеждаше как децата, надвесени над паничките с пясък, учеха числителницата (20).
„Изтърколиха се трийсет и пет години оттогава…”, пресметна наум бай Дечко и шумно въздъхна.
- Ооо, наборе! Добре дошъл, бе! - сепна го гласът на петдесетгодишния гърбав клисар, наканил се да се качва в камбанарията. - Какво си се объркал тъдява?
- Добре заварил, Стратко! - зарадва се и ханджията и свърна към него: - Ами отивам по свои си работи оттатък Пашайлица, та рекох пътьом свещи да запаля…
- Инак как си? - рече подир прегръдката клисарят.
- Бива, бива…
- Айде, Стратко, че закъсняхме със службата! - викна отнякъде поп Илия.
- Ей, сега, дядо попе - отвърна гръмогласно Стратко, сетне кимна към Пашалийца и тихо добави: - Ако отвъде се ошеташ навреме, намини у нас да са видим!
- Бива, Стратко, бива! - рече ханджията, подир което влезе в черквата.
Бай Дечко стигна до Дряново още преди слънцето да беше преполовило средата на пътя си и задебна Кара Асана. И додето го дебнеше, все пред очите му бе онова, дето стана в павелската черква. Първо запали свещ вдясно от царските двери, където бяха иконите на Христос и св. Йоан Предтеча, подир туй вляво - при св. Богородица и храмовия празник св. Възнесение, а по-сетне - и за умрелите. Накрая смирено се помоли и вече бе тръгнал да излиза от храма, когато му се счу някой да казва:
- Не въздавай справедливост наместо Бог!
Обърна се, огледа се, но вътре нямаше никой. Тогава погледът му се спря на иконата на Спасителя, който като че ли помръдна с бърни…
Отвънка отвърза мулето и се заоглежда разколебан… Сетне, като си представи овъгленото телце на детето, лека-полека закрачи към Пашалийца…
Притаен в един хендек на стотина крачки от къщата на мижу Али, в която му бяха споменали, че се крие злодея, вече второ денонощие го дебнеше. Нощем понаближаваше колибата, но през деня наново се връщаше в дупката. Ама където и да киснеше бай Дечко, от онзи нямаше ни вест, ни кост, та му мина през акъла, че може да е духнал от Дряново и заверата му да иде хакере (21).
Не щеш ли, на третата вечер Кара Асан довтаса отнякъде. Тъкмо месечината беше грейнала наоколо и някаква улулица (22) занарежда от близкото дърво, когато той изникна изневиделица, поспря се до портата, огледа се и вместо да влезе в къщата, най-неочаквано забърза към бай Дечко, който мигом извади калъчката. Като стигна на две крачки от завераджията, бързешком свали шалварите си и клекна. Че като почна едно клокочене…
„Прокарало го е!”, съжали го ханджията и посегна да се хване за носа, но осъзнал мисията си, вдигна калъчката.
- Не въздавай справедливост наместо Бог! - дочу наново глас отгоре завераджията, миг преди да разсече Кара Асана на две.
Отпусна безсилен ръце, без да знае какво да прави… След малко, когато онзи заплиска с ръце в близкото дере, се обърна безшумно и изчезна между дърветата.
Изчезна, ама сабахлен рано пак бе в хендека…
Тоя път не чака хептен. Още преди изгрев слънце Кара Асан оседла коня си, метна отгоре му празни дисаги и дълго въже и го поведе нанякъде. Бай Дечко тръгна подире му, но вървеше по-далечко от него, че онзи постоянно се озърташе, макар че избираше по-забутани пътеки. Както си се оглеждаше, мине-не мине стотина крачки, и бързаше да смъкне шалварите, но ханджията вече си имаше едно наум, та се позапираше…
„То бива-бива дрисък, ама чак пък толкоз!”, ядоса се бай Дечко, когато след половин сахат проклетникът вече бе клечал дузина пъти. Щом обаче Кара Асан стъпи в родното си землище, клеченето му тутакси секна и ханджията взе да търси сгодно място. И додето чакаше да му падне сгода, неусетно заслизаха от Конско пладнище надолу. Веднага си припомни какво тегло бра на времето из тая стръмнина и се поспря под една борика, че му причерня пред очите. Когато наново тръгна, от Кара Асан нямаше никаква следа, все едно бе потънал вдън земя.
Като наближи Лилекова гора и видя вързания кон, се поуспокои, разбрал, че и сайбията му трябва да е тъдява. Не след дълго го видя и него. Нарамил въжето и дисагите, Кара Асан слизаше надолу по скалите, но вървеше хептен бавно, че надолу бяха едни урви. Стигнал края на бездната, той се огледа, сетне върза единия край на въжето през кръста си, а другия - за една борика, и се заспуска в пропастта.
Щом оня се изгуби в бездната, Бай Дечко рипна да пререже въжето, но тъкмо се наведе и пак му се счу:
- Не въздавай справедливост наместо Бог!
- Защо бе, Господи? - почти проплака завалията и се изправи, подир което смирено мушна калъчката си в пояса и се закатери отчаян към мулето…
В това време Кара Асан вече се радваше на имането си, което скри в дупката през 1878-а с упованието един ден да се върне в Павелско. Затуй после заследи и Хидает паша, ама работата излезе чурук (23), та дойде да си го вземе. Вперил алчно очи в бакъра, той въобще и не усещаше текналите му лиги, но след малко като излезе от опиянението си, трескаво прехвърли алтъните в дисагите и пое обратно.
Отгоре първо свали златото от врата си, сетне като се развърза, зашари с очи наоколо. Тогава срещна погледа на бай Дечко… Неволно стори крачка назад, но стъпи накриво и залитна. Ама въжето вече не бе на кръста му…
- Ааааааааааа… - отекна нагоре из Юзеница сетният вик на Кара Асан, после всичко утихна…
Видял това чудо, ханджията тутакси коленичи и взе да шепне:
- Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля… - сетне, свършил с молитвата, се прекръсти и след кратко колебание нарами дисагите и тръгна нагоре.
И знаеш ли какво стори бай Дечко с Кара Асановите алтъни? Раздели ги на три равни купчини. Първата скришом мушна в двора на клисаря, чиято гърбица му стори преселеният при Аллах злодей, додето Стратко бе още невръстен… Втората купчина отнесе в Кору чешме, че Ганчо вече се бе заженил, а пък третата остави за дъщеря си Тодора, която с Лика дочакаха цели двайсет и пет години подир венчавката си…
—————–
(1) Хидает паша - Сенклер, британски агент на турска служба, който организира метеж в Родопите.
(2) Асан, Хасан (ар.) - добър, красив, милостив
(3) кираджия (тур.-ар.) - човек, превозващ стока с наети или собствени животни от едно място на друго срещу заплащане
(4) адамлък (тур.) - човещина, човечност
(5) аратлик (тур.- ар.) - приятел, побратим
(6) челеби (тур.- ар.) - почетно название на заможен българин
(7) Кору чешме - старото име на с. Горски извор, Хасковско
(8) забун (тур.- ар.) - къса горна дреха без ръкави
(9) шен (тур.- ар.) - весел, бодър
(10) даврандисвам (тур.) - оправям се, съвземам се
(11) измет ( тур.) - слугуване; в случая да се обслужва сам
(12) мъско (диал.) - мъжко
(13) Тодор - от гр. Теодор, “дар от бога”
(14) кирия (тур.-ар.) - превозване на стока срещу заплащане
(15) Ропката - Хвойненската котловина
(16) Тогава селото е в пределите на България, за разлика от с. Райково
(17) кюприя ( тур.) - мост
(18) солук (тур.) - дъх, дишане
(19) разпус - ваканция, почивка
(20) числителница - учебен предмет отпреди Освобождението, смятане
(21) хакере (ар.- тур.) - напразно, залудо
(22) улулица - подобна на кукумявка нощна птица с тревожна песен
(23) чурук (тур.) - гнила, прогнила
